Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (30)

Присъдата

Джордж се правеше, че чете доклада за кражба с взлом в една бакалница, когато телефонът иззвъня.

— Съдебните заседатели напуснаха залата — каза направо Клъф.

— Тръгвам. — Джордж захлопна слушалката и скочи. Взе пътьом сакото и шапката си и излезе тичешком от кабинета си. Продължи да тича, докато стигна до колата си и седна зад волана. Докато вземаше завоя със свирене на гуми, за да излезе от входа на паркинга, мерна главен инспектор Мартин на един от прозорците и се зачуди дали и той е получил същото съобщение.

Префуча през града и излезе на стария римски път, който пресичаше зелените поля и сиво–белите каменни стени между нивите, също както нож би минал през пъстра завивка. Настъпи до край газта, стрелката на скоростомера мина петдесет мили, после шейсет и затрептя отвъд седемдесетте. Каквото и превозно средство да се явеше пред него, пронизителният сигнал на клаксона го пропъждаше незабавно встрани.

През ум не му минаваше да се огледа, за да се наслади на простичката красота на летния следобед. Виждаше само развиващата се лента на пътя пред себе си. Мина кръстопътя при Нюхейвън и се принуди да намали малко скоростта, когато слезе от римския път на междуселски път с повече завои. Друсаше се нагоре-надолу из хълмовете, фучеше по остри завои и нарушаваше всякакви ограничения на скоростта. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за десетимата мъже и двете жени, които сега седяха в стаята на съдебните заседатели. След малко прекоси малкия пазарен град Ашбърн и пред него отново се разкри широкият път.

Дали щяха вече да са взели решение, когато пристигнеше в залата? Джордж имаше чувството, че няма да е така. Колкото и да му се искаше да вярва, че е осигурил на Стенли достатъчно куршуми, с които да порази непоправимо Хайсмит, той знаеше, че и Хайсмит е нанесъл много щети на тяхната теория.

Тъкмо завиваше от страничната улица, за да стигне голямата сграда на общината, където заседаваше съдът, и една кола освободи място за паркиране точно пред страничната врата. „Добра поличба“, измърмори Джордж, докато паркираше на освободеното място. Влетя в сградата и за свое учудване установи, че тя е почти пуста. Вратата на съдебната зала беше широко отворена. Залата беше празна, като изключим разсилния, който седеше вътре и четеше „Мирър“.

Джордж отиде при него и попита:

— Съдебните заседатели още ли не са излезли?

Човекът вдигна глава:

— Не са.

Джордж приглади косата си.

— Знаете ли къде мога да намеря прокурора и помощника му?

Разсилният се намръщи.

— Сигурно са в горния салон на „Агнето и знамето“, от другата страна на площада. Столът не работи, нали разбирате. — Той се взря в него и каза с обвинителен тон: — Вие бяхте тук миналата седмица. Инспектор Бенет, нали?

— Точно така — отвърна уморено Джордж.

— Вашият човек беше днес в съда — продължи разсилният. — Оня, дето прилича на нападател в отбор по ръгби.

— Знаете ли къде отиде?

— Каза, ако ви видя, да ви предам, че и той ще е в „Агнето и знамето“. Това е единственото място, откъдето може да се разбере, че съдебните заседатели се връщат в залата.

— Благодаря — подвикна Джордж през рамо, излезе навън, прекоси площада и влезе в стария хан. Още докато прекрачваше прага на хотелската част, едва не се препъна в дългите крака на Клъф. Сержантът се беше изтегнал в едно от облицованите с пъстра басма кресла пред рецепцията, държеше голям скоч в ръка, а цигарата му тлееше във високия пепелник до него.

— Надявам се пътната полиция да не те е спипала — каза Клъф и се поизправи. — Вземи си стол — и той посочи множеството столове около кръглите масички, с които беше претъпкано фоайето. Размъкнатите калъфи на столовете, изпъстрени с розови и зелени рози с размерите на зелки, ужасно не подхождаха на наситените сини и червени тонове на традиционния уилтънски^[1] килим, но двамата полицаи нито забелязваха, нито се вълнуваха от това.

Джордж седна.

— Как успя? — попита той, сочейки уискито. — Има поне един час, докато отворят бара.

Клъф смигна.

— Запознах се с момичето от рецепцията, когато доведох тук Уелс от Сейнт Олбънс. Искаш ли едно?

— Няма да откажа.

Клъф отиде до облицованата с дървена ламперия рецепция и се наведе през гишето. Джордж дочу тих разговор, после сержантът се върна.

— Ей сега ще донесе.

— Благодаря. Как мина обобщаването?

— Много равнопоставено. Нямаше нищо, което би дало повод за обжалване. Съдията просто изложи наличните доказателства, честно и почтено. От една страна те изкара същинска оскърбена девица, от друга обаче заяви, че явно някой лъже и тяхна работа е да преценят кой. Много дълго се разпростря върху разликата между допустимо и изфабрикувано съмнение. Трябва да ти кажа, че съдебните заседатели изглеждаха страшно потиснати, когато излизаха.

— Благодаря, че стоя тук — каза Джордж.

— Беше много интересно.

— Знам, но все пак днес ти е почивен ден.

Клъф сви рамене.

— Да, но нали Стария не ми забрани да дойда?

— Само защото не се е сетил. Къде са момчетата от пресата, между другото?

— Горе, в стаята на Дон Смарт, с бутилка уиски. Теглиха жребий и в залата стои само един от репортерите на местните вестници, който изтегли най-късата сламка. Той трябва да позвъни веднага, щом разбере, че съдебните заседатели излизат. Юристите са в горния салон. Джонатан Причърд крачи напред-назад като баща пред родилно отделение.

Джордж въздъхна.

— Мога да си представя какво му е.

— Като стана дума, как е Ан?

Джордж запали цигара и повдигна вежди.

— Разстройва я това, което чете по вестниците. Тормози я и топлото време. Казва, че има чувството, че влачи постоянно чувал с картофи. — Той ожесточено загриза някаква кожичка на палеца си. — С нейната бременност и този процес, нерви не ми останаха. — Скочи на крака и отиде до най-близкия прозорец. Взирайки се в общинската сграда отсреща, той каза: — Какво ще правя, ако го оправдаят?

— И да се измъкне за убийството, присъдата за изнасилване няма да му се размине — каза успокоително Клъф. — Няма да повярват, че си фалшифицирал онези снимки, независимо от напъните на Хайсмит. Мисля, че най-лошото, което може да се случи, е да решат, че когато си открил снимките, си се увлякъл и си решил да го спипат на всяка цена и за убийство.

— Но нали Рут Картър откри пистолета, преди да намеря снимките — възрази Джордж и изгледа възмутено Клъф.

— Съдебните заседатели могат да мислят, че това е само ваше твърдение — подчерта Клъф. — Виж, каквото и да мислят, няма да има и помен от съмнение за изнасилването. Нали беше в залата, когато им показаха снимките. Това беше моментът, когато съдебните заседатели се обърнаха срещу Хокин. Вярвай ми, сигурно умират от желание да намерят начин да го признаят за виновен и по двете обвинения. Ето, питието ти дойде. Седни и спри да нервничиш, ще ме изнервиш и мен — допълни той в напразен опит да поразвесели Джордж.

Джордж отиде до масата, взе чашата си, после се върна при прозореца, като спря за миг, за да загледа един яркоцветен отпечатък на викторианска гравюра, без да я вижда.

— Откога заседават?

— Час и тридесет и седем минути — каза Клъф, след като хвърли поглед към часовника си. Внезапно телефонът на рецепцията иззвъня. Джордж се завъртя на пети и се вторачи в младата жена на гишето.

— Рецепция на „Агнето и знамето“ — изпя тя с отегчен глас. Хвърли поглед към Джордж. — Да, имаме. На какво име? — Помълча и се взря в хотелския регистър. — Господин и госпожа Дънкан. Кога пристигате?

Джордж въздъхна раздразнено и се обърна, за да продължи наблюденията си върху сградата на общината.

— Никога не съм можел да разберат защо съдебните заседатели се бавят толкова много — оплака се той. — Би трябвало да гласуват и да приемат решението на мнозинството. Защо пък трябва да са единодушни? Колко ли престъпници са си тръгнали свободни от съда, само защото някой съдебен заседател се е заинатил? В крайна сметка, те не са някакво въплъщение на Висшия разум на Британия, нали?

— Джордж, разбери, могат да заседават с часове. Могат да откарат през цялата нощ, чак до утре, така че защо не седнеш, не си пиеш питието и не си пушиш цигарата? Иначе накрая и двамата ще се озовем в Районната болница на Дерби с високо кръвно — каза Клъф.

Джордж въздъхна тежко и се завлече обратно до стола.

— Прав си. Знам, че си прав. Просто не ме свърта.

Клъф извади тесте карти от джоба на сакото си.

— Играеш ли крибидж?

— Нямаме дъска за резултатите — възрази Джордж.

Клъф повиши тон.

— Дорийн? Има ли начин да измъкнеш дъската за крибидж от бара?

Дорийн обърна очи към тавана, за да подчертае традиционния коментар „мъже!“, после изчезна през една задна врата.

— Добре си я обучил — отбеляза Джордж.

— Винаги ги карай да очакват още нещо, това е моят девиз — Клъф сече картите и раздаде.

Дорийн се върна и плъзна между тях дъската за крибидж. — Благодаря ти, скъпа.

Момичето цъкна с език.

— По-добре внимавай на кого викаш „скъпа“ — каза тя, отметна косата си и се отправи обратно към рецепцията, залитайки на прекалено високите си токчета.

— Внимавам — подхвърли Клъф след нея, достатъчно високо, за да го чуе. В нормални обстоятелства Джордж би се развеселил от тази размяна на реплики, но сега се подразни. Опита да се съсредоточи върху картите в ръката си, но всеки път, когато телефонът иззвънеше, подскачаше като ужилен.

Играеха в напрегнато мълчание, прекъсвано само от коментарите на играта и изщракването на запалка, когато някой от тях палеше цигара. Към шест и половина двамата бяха изпушили общо двайсет цигари и бяха изпили по четири големи уискита. Когато поредната игра свърши, Джордж стана.

— Искам да се поразтъпча — каза той. — Ще обиколя площада.

— Ще ти правя компания — отвърна Клъф.

Оставиха картите и чашите си на масата, Клъф каза на Дорийн, че ще се върнат.

Беше топла лятна вечер. Центърът на града вече беше опустял. Тук-там се виждаше случаен минувач, закъснял поради някаква извънредна работа. Още беше рано за тези, които отиваха на кино, и двамата мъже бяха практически сами на площада. Спряха край една статуя на крал Джордж Втори и се подпряха на пиедестала, за да изпушат по още една цигара.

— Никога през живота си не съм изпитвал такова напрежение — каза Джордж.

— Разбирам те — отвърна Клъф.

— Ти ли? Ти си спокоен като пън, Томи — възрази Джордж.

— Само така ти се струва. Стомахът ми се е свил на топка — Клъф сви рамене. — Просто го прикривам по-добре от теб. Нали каза преди малко, че не знаеш какво ще правиш, ако оправдаят Хокин? Е, аз пък знам какво ще правя. Ще си подам оставка и ще си намеря друга работа, от която няма да хвана язва. — Хвърли ожесточено угарката от цигарата и скръсти ръце на гърдите си. Стиснатата уста пресичаше като тънка линия широкото му лице.

— Аз… нямах представа — измънка Джордж.

— От какво? Че се тревожа толкова? Да не мислиш, че само ти лежиш буден нощем и се чудиш какво е станало с Алисън Картър? — попита войнствено Клъф.

Джордж потри лицето си с ръце и разроши косата си.

— Не, не мисля.

— Тя няма кой друг да се застъпи за нея — продължи гневно Клъф. — И ако днес Хокин излезе от тук като свободен човек, ще имам чувството, че сме я изоставили.

— Знам — прошепна Джордж. — А ти знаеш ли какво, Томи?

— Какво?

Джордж поклати глава и се обърна с гръб към него.

— Не мога да повярвам, че може да ми мине подобна мисъл, още по-малко пък, че я казвам на глас. Но…

Клъф почака малко, после попита:

— Каква мисъл?

— Колкото повече чета във вестниците, че съм бил корумпиран и съм подхвърлил улики, за да натопя Хокин, толкова повече си казвам, че може би е трябвало наистина да постъпя така, за да подсигуря присъдата му — каза Джордж с горчивина. — Дотам ме докара този случай.

Още преди Клъф да успее да отговори, двамата видяха, че от „Агнето и знамето“ се изсипва цяла тълпа. Начело бяха юристите, дългите им роби се вееха от бързината като черни крила. Зад тях през вратите излизаха тичешком журналистите, някои навличаха в движение саката и нахлупваха шапките си. Джордж и Клъф се спогледаха и си поеха дълбоко дъх.

— Това е то — каза тихо Джордж.

— Да. След теб, шефе.

За миг площадът около тях вече гъмжеше от хора. От западната страна се носеха Картъровци, Краудъровци и Ломасовци — там се намираше едно кафене, чийто собственик бе имал хитрата идея да не затваря, докато жителите на Скардейл изпитват нужда да пият чай и да ядат чипс. От южната страна на площада се появи майката на Хокин, съпроводена от господин и госпожа Уелс. Всички се скупчиха пред страничния вход на общината, където теснотията ги принуди да се движат неприятно близо един до друг. Джордж бе готов да се закълне, че госпожа Хокин се възползва от блъсканицата, за да забие лакът в ребрата му, но така или иначе му беше все едно. По някакъв начин всички успяха да влязат и да заемат местата си в залата. Докато се настаняваха като ято птици на дървото, на което нощуват, двама полицаи, същите като през останалите дни, въведоха Хокин. Той изглеждаше по-мрачен и уморен, отколкото предишната седмица. Хокин се огледа и събра сили да махне на майка си, която седеше в галерията. Този път Джордж не бе удостоен с усмивка, а само със студен, непроницаем поглед.

Всички започнаха отново да се изправят, за да посрещнат съдията, все така блестящ в алената си мантия с хермелин, и шерифа на графството. И после най-сетне настъпи моментът, който всеки бе очаквал с трепет по най-различни причини. Влязоха съдебните заседатели, които подчертано се стараеха да не гледат към никого. Джордж се опита да преглътне, но устата му беше пресъхнала. Традиционно се смяташе, че когато съдебните заседатели избягват да гледат подсъдимия, са решили да го обявят за виновен. Но доколкото знаеше от собствен опит, те поначало избягваха да гледат към подсъдимия, когато се връщаха с готова присъда. Каквато и да бе присъдата, явно имаше нещо смущаващо в това да си я издал над член на същото общество, на което принадлежиш и ти.

Председателят им, човек на средна възраст с тясно лице, розови бузи и очила с рогови рамки, остана прав, докато останалите съдебни заседатели седнаха. Той не отклоняваше поглед от съдията.

— Господа съдебни заседатели, готови ли сте с присъдата?

Председателят кимна.

— Да.

— И каква е тя по точка първа от обвинението?

— Виновен.

Из залата се разнесе обща въздишка. Джордж усети как стомахът му започва да се отпуска.

— А по точка втора?

Председателят се прокашля и каза:

— Виновен.

Във въздуха се надигна постепенно усилващ се шум, като жуженето на пчели около кошера привечер. Джордж не изпита срам от удоволствието, което му достави ужасеното изражение на Хокин. Красивото му лице бе лишено от всякакъв цвят, така че бе заприличало на графично изображение. Устата му се отваряше и затваряше, като че ли не можеше да си поеме дъх.

Джордж се вгледа в оживената тълпа от Скардейл, търсейки Рут Картър. В същия момент тя се обърна към него. Очите й бяха пълни със сълзи, устата й — омекнала от облекчение. Той видя как устните й оформят думите „Благодаря ви“, преди тя да се обърне и да попадне в прегръдките на съселяните си.

— Тишина в залата — изрева секретарят на съда.

Жуженето секна и всички се обърнаха към съдията. Флечър Сампсън беше мрачен.

— Филип Хокин, имате ли да кажете нещо, преди да изслушате присъдата си, както е предвидено от закона?

Хокин стана. Вкопчи се в парапета пред подсъдимата скамейка. Връхчето на езика му се плъзна от единия до другия край на устата. После каза с отчаяна настоятелност:

— Не съм я убил, ваша милост, аз съм невинен.

Ако разчиташе на някакво въздействие на думите си върху Сампсън, можеше със същия успех и да не си отваря устата.

Съдията продължи:

— Филип Хокин, съдебните заседатели решиха, че сте изнасилил своята доведена дъщеря, Алисън Картър, която е била само на тринайсет години, а после сте я убил. Това, че престъплението е извършено с пистолет, ми дава възможност да произнеса присъда, каквато законът допуска и правосъдието повелява.

Цареше абсолютна тишина, докато той посягаше към квадратната си черна шапка и я нагласяше върху перуката. Хокин залитна леко, но полицаят отдясно го хвана за лакътя и го задържа да стои прав.

Сампсън се вгледа в листа пред него, на който бяха написани съдбоносните думи. После вдигна очи и срещна безумния поглед на убиеца на Алисън Картър.

— Филип Хокин, вие ще бъдете отведен от мястото, откъдето дойдохте тук, до мястото на изискваната от закона екзекуция, и там ще бъдете обесен за врата, докато умрете, а после тялото ви ще бъде погребано в общ гроб в земята на затвора, в който сте пребивавали непосредствено преди екзекуцията; и нека Бог се смили над душата ви.

Публиката в съдебната зала мълчеше като зашеметена. После се разнесе женски писък:

— Не!

— Служителите на полицията да отведат затворника — нареди Сампсън.

Наложи се почти да изнесат Хокин от залата. Шокът като че ли бе засегнал способността му да се движи. Джордж можеше да разбере тази реакция, защото и неговите крака отказваха да го носят. Внезапно се озова в центъра на голяма група хора, всеки от които държеше да стисна ръката му. Чарли Ломас, Брайън Картър, дори мама Ломас — всички викаха един през друг и му честитяха. Цялата въздържаност, която винаги бе свързвал с жителите на Скардейл, изчезна като пометена от присъдата, произнесена над Хокин.

Пред очите му заплува лицето на Причърд.

— Обади се на жена си и й кажи, че ще спиш в Дерби — викаше той. — Поръчахме отсреща да изстудят шампанско.

— Всичко по реда си — извика в отговор мама Ломас. — Първо ще пие със Скардейл. Хайде, Джордж, няма да те пуснем, докато не пиеш по едно с всеки от нас. И вземи със себе си и оня, твоя сержант, дето прилича на бик.

Тълпата понесе навън Джордж Бенет. Виеше му се свят, стомахът му се бунтуваше. В крайна сметка, напук на всякакви вероятности, това бе мигът на неговия триумф. Беше осигурил на Алисън Картър правосъдието, което тя би имала право да изисква от него. Бе предизвикал висшестоящите, бе предизвикал догмите на английското законодателство, бе понесъл долните клевети на пресата, и сега триумфираше.