Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (13)

11.

Петък, 13 декември 1963 г., 22 часът и 26 минути

Джордж се приведе напред. Седеше на мястото до шофьора в „зефира“ на Томи Клъф и се взираше напрегнато през предното стъкло. Навън лентите светлина от уличните лампи осветяваха тук и там завесата от суграшица, която трептеше във въздуха като тънко перде, развявано от вятъра. Но Джордж не се интересуваше от времето. Вълнуваше го тълпата, която се люлееше като развълнувано море — ту осветено от лампите, ту потъващо в мрака пред бекярския пансион „Уотърсуолоус“.

— Да не повярва човек — поклати той глава. — Бях убеден, че в нощ като тази всеки ще предпочете да се прибере от кръчмата направо у дома. Ти не би ли предпочел да си седиш у дома пред камината, вместо да рискуваш двойна пневмония, плюс някой и друг удар от полицейска палка?

— Като си се налял с достатъчно бира, хич не ти пука — каза цинично Клъф. Самият той бе се оказал в някаква кръчма, когато чул, че цяла тълпа потегля към пансиона „Уотърсуолоус“, настроена да линчува предполагаемия престъпник. Беше спрял само да телефонира от участъка и веднага подкара към дома на шефа си, защото знаеше, че трябва да го предупреди. Сега седяха и гледаха как дванадесет униформени полицаи се опитваха да разпръснат трийсетината побеснели пияници, прилагайки определено ниво на овладяно насилие, така добре разиграно, че напомняше на балет. Джордж изпита дълбока благодарност, че времето не би позволило някой да фотографира сцената. Само това му липсваше сега — да се появят някакви защитници на правата на човека и да писнат, че полицаите проявяват жестокост. При това в случая полицията просто възпираше група пияници да пребият един невинен човек.

Внезапно трима боричкащи се мъже се озоваха точно пред колата — двама униформени полицаи и някакъв широкоплещест мъжага, по чието лице се стичаше кръв. Една палка се стовари върху раменете му и той рухна в безсъзнание точно върху капака на зефира.

— Екстра. Сега ще можем да го обвиним и в злонамерено нанасяне на щети — отбеляза иронично Клъф. Единият от полицаите връзваше ръцете на припадналия зад гърба му, а после го остави да се плъзне кротичко от капака на земята, оплескан в кръв и слюнка.

— Май ще е по-добре да отидем да им помогнем — каза Джордж с ентусиазма на човек, на когото ще вадят зъб без упойка.

— Ако настоявате, сър. Само че, както сме цивилни, може да причиним още по-голямо объркване.

— Прав си. Нека постоим тук и да оставим униформените колеги да разчистят терена.

Двамата наблюдаваха мълчаливо развитието на събитията още десет минути. За този период около дузина мъже в различна степен на съзнателност бяха натъпкани в една полицейска камионетка. Двама полицаи притискаха носовете си с кърпички, докато трети търсеше каската си, хвръкнала по време на схватката. Лукас, с вдигната яка, изникна иззад пелената от суграшица, отвори задната врата на колата и скочи вътре.

— Ама че нощ — каза той с глас, мрачен като времето. — Всички знаем на кого дължим това удоволствие, нали?

— Може би на вестник „Кърънт“? — попита Клъф с възможно най-невинен тон.

— Да бе — каза Лукас. — По-точно на този, който е счел за необходимо да уведоми „Кърънт“. Ако беше някой от моите момчета, жив щях да го одера.

— Е, какво да правим — въздъхна Джордж. — Нали всички знаем, че не е бил някои от твоите хора, Боб. Никой от униформените полицаи не би се осмелил да предостави поверителна информация на пресата — за да не прозвучат обидно думите му, той се обърна към Лукас и му се усмихна през рамо. — Прекалено добре си ги дресирал.

— На сигурно място ли е Краудър? — попита Джордж, обърна се пак и се пресегна, за да предложи цигара на униформения сержант.

Лукас кимна в знак на благодарност и си взе цигара.

— Не е в пансиона. Когато го освободихме, се върнал тук, пил чай и излязъл отново. Всички трябва да се прибират най-късно в девет вечерта, защото след това вратата се заключва. Портиерът твърди, че Краудър така и не се появил повече. Изчакал го четвърт час, защото знаел какъв тежък ден е прекарал, но после заключил както винаги. Казва, че преди да се появи тази тайфа, никой нито е звънял, нито е чукал на вратата. За щастие човекът е проявил здрав разум, не им отворил, а когато пристигнахме, те още не бяха успели да разбият вратата.

— Добре, но къде е Краудър? — попита Джордж и свали малко предното стъкло, за да може димът от цигарите да излиза навън.

— Нямаме представа — призна Лукас. — Обикновено пие вечер по една бира във „Вагона“, затова си мислех да мина оттам на връщане към участъка, да разбера могат ли там да ми кажат нещо.

— Сега ще отидем всички — каза решително Джордж, доволен, че има нещо конкретно за вършене, та да може да забрави поне за малко постоянната тревога, която го измъчваше, откак бе поел този случай.

— Не съм си свършил още работата тук — възрази Лукас.

— Добре тогава, ти приключи тук, а ние ще поговорим със собственика на „Вагона“ — Джордж кимна в знак, че решението е взето. Лукас го изгледа кисело, дръпна още веднъж от цигарата и излезе от колата, без да каже дума. Ако някой му бе направил забележка, щеше да каже, че вятърът е хлопнал така силно вратата зад него.

— Познаваш ли собственика? — попита Джордж, докато Клъф внимателно маневрираше по Феърфийлд Роуд, защото улицата се беше превърнала в пързалка.

— Юмрука Фъргюсън ли? Знам го.

— Юмрука ли?

— Да, на времето е бил професионален боксьор. Веднъж, поне така се говори, взел мангизи да изгуби един мач, но го спипали и му отнели правото да се състезава. Тогава почнал да припечелва на незаконни мачове с голи ръце. Така събрал достатъчно пари, за да отвори кръчма.

— Започвам да се чудя какъв трябва да бъде човекът, на когото все пак биха отказали лиценз за кръчма — отбеляза Джордж, докато колата се плъзна леко и спря до бордюра пред непривлекателна на вид кръчма. Вратата беше затворена, пердетата — спуснати, и отникъде не се виждаше светлина.

— Заведението е на името на жена му.

Излязоха бързо от колата, заобиколиха постройката и се прикриха от вятъра зад куп празни каси за бира. Клъф започна да блъска с все сила по вратата.

— Хич не ми се помага при търсенето утре, ако продължи да вали така — каза той и наклони глава назад, за да види прозорците на горния етаж. После продължи да удря по вратата.

Над главите им се очерта мръсножълт правоъгълник. През него надникна плешива глава, засенчвайки оскъдната светлина.

— Отваряй, Юмрук, аз съм, Томи Клъф.

Чуха как някой заслиза тежко надолу по стълбата. Резето се плъзна назад, вратата се отвори и пред тях застана мъж, който изпълваше по-голямата част от тесния коридор. Носеше вълнен пуловер, който може би някога е бил бял.

— Какво, по дяволите, искаш по това време? Ако ти трябва пиячка, отсега мога да ти кажа да пътуваш. — Той се почеса обстойно между краката.

— И аз много се радвам да те видя — каза Клъф. — Ще ни отделиш ли минутка от ценното си време?

Фъргюсън отстъпи колебливо назад. Всички влязоха, Джордж — последен.

— Тоя пък кой е? — попита Фъргюсън и го посочи с дебелия си пръст.

— Моят шеф. Кажи здрасти на инспектор Бенет.

Фъргюсън издаде странен, грухтящ звук, който според Джордж трябваше да бъде смях.

— Може да ти е син. Казвайте какво е станало. Щом си помъкнал със себе си и шефа, надали си дошъл да видиш дали съм спазил часа за затваряне.

— Нали Питър Краудър идва в твоята кръчма? — попита Клъф.

— От днес вече не — каза Фъргюсън и сви несъзнателно ръцете си в юмруци. — Не желая в моето заведение такъв, дето мърсува с малки момиченца.

— Какво се случи днес вечерта? — попита Джордж.

— Краудър дойде по същото време, като всяка вечер. Реших, че не е такова шубе, за каквото го имам, но се оказа, че просто не е предполагал, че всички знаем. Тикнах му вестника под носа и той само дето не се разрева. После му казах, че ако иска някой в Бъкстън да му сервира тази вечер, ще е по-добре да си намери кръчма, дето не знаят да четат. Казах му още кракът му да не стъпва тук, докато е жив.

— Много смело от ваша страна — каза сухо Джордж. — Предполагам, че господин Краудър си тръгна?

— Има си хас — отвърна възмутено Фъргюсън.

— Имаш ли представа къде е отишъл? — попита Клъф.

— Не знам и пет пари не давам — каза презрително Фъргюсън.

— За ваше сведение, господин Фъргюсън — каза Джордж, — господин Краудър няма нищо общо с изчезването на неговата племенница. Статията в „Кърънт“ е пълна измишльотина. Ще ви бъда задължен, ако отмените забраната си, преди да дойде време да подновите лиценза на заведението си. — Той се обърна рязко и излезе във виелицата, която внезапно му се стори по-приветлива от собственика на кръчмата.

— Съветвам те да обръщаш внимание на това, което казва инспектор Бенет — каза Клъф, преди да го последва. — Той не е прелетна птица, ще си имаш много вземане-даване с него занапред.

Фъргюсън ги изпрати мрачен поглед, но не каза нищо.

Двамата седяха в колата и гледаха унило лапавицата навън.

— Най-добре да се върнем в участъка и да пуснем съобщение до всички патрули да се оглеждат за Краудър — въздъхна Джордж. — Мислиш ли, че утре нещо може да се оправи?

 

 

Събота, 14 декември 1963 г., 7 часът и 18 минути

Джордж нямаше кой знае какво да прибави към плановете на търсенето, които униформените офицери правеха за деня, затова се върна в кабинета си и се зае с неприятната задача да препрочита показанията на свидетели, търсейки нещо, което да го наведе на следа.

Тъкмо четеше показанията на учителката на Алисън по английски, когато Томи Клъф надникна в кабинета.

— Виждал ли сте днешния „Дейли Нюз“? — попита той.

— Не, будката за вестници още не беше отворена, когато идвах насам.

Клъф влезе и затвори вратата зад себе си.

— Току-що пристигна влакът от Манчестър. Взех един вестник от машиниста. Опасявам се, че няма да ви зарадвам. — Той постави пред Джордж вестника, отворен на трета страница.

ЯСНОВИДКА СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА КЪМ ТЪРСЕНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛАТА АЛИСЪН

От нашия кореспондент

„Една от най-известните френски ясновидки разкри специално за читателите на «Дейли Нюз», че изчезналата Алисън Картър е още жива.

Ясновидката предложи услугите си в търсенето на тринайсетгодишното момиче, чието изчезване озадачи напълно полицията.

Госпожа Колет Шаре има забележителна ясновидска дарба, която е удивлявала полицията в собствената й страна, и вярва, че ще може да открие Алисън, която напуснала дома си в сряда и оттогава никой не я е виждал. С позволението на разтревожените родители на Алисън репортер на нашия вестник телефонира на мадам Шаре и й съобщи подробности за събитията след завръщането на Алисън от училище в усамотеното дербишърско село Скардейл, където момичето е живяло с майка си и втория си баща.“

ЖИВА И ЗДРАВА

„Мадам Шаре изрази убеждението си, че момичето е още живо.

— Тя е здрава — заяви ясновидката пред нашия репортер. — Заминала е с човек, когото познава, и двамата са пътували в малка кола. В момента момичето се намира в малка къща, една от цяла редица типови постройки. Струва ми се, че къщата се намира в град, но този град е много далеч от родното й място. Била е в опасност, но чувствам, че понастоящем нищо не я застрашава.

Мадам Шаре обясни, че не може да даде по-подробно информация, без да разполага със снимка на Алисън и карта на областта. Снимката и картата бяха изпратени в Лион, Франция, по специален репортер и в понеделнишкия брой на «Нюз» ще представим подробен репортаж за заключенията на мадам Шаре.“

ОБЕЩАНИЯТА НА ПОЛИЦИЯТА

„Говорител на полицията заяви: «Нямаме намерение да се консултираме с ясновидци, макар че не можем да отхвърлим направо твърденията на мадам Шаре. Случвали са се и по-странни неща.»

Цитират се представители на френската полиция, според които способностите на мадам Шаре са «необичайни», в което са се убедили, след като тя е подпомагала полицията в няколко случая, при които не е имало никакви налични улики.

Ако времето позволява, днес към дербишърските полицейски части ще се присъединят и доброволци, за да продължат претърсването на тресавищата и долините около Скардейл.“

Джордж смачка вестника на топка и го хвърли в другия ъгъл на стаята.

— Тая свиня Смарт — изруга той. Бузите му пламтяха от яд, и подчертаваха още повече тъмните кръгове под очите му. — Можеш ли да вярваш на такива неща? Жива и здрава, а?

— Предполагам, че е възможно — каза Клъф, облегнат на една кантонерка, и запали цигара.

— Разбира се, че е възможно — избухна Джордж. — Възможно е Мартин Борман да не е умрял и да си живее спокойно в Честърфийлд, но е адски невероятно, нали? Представяш ли си как ще се отрази тази статия на Рут Хокин? Не искам да повярвам, че може да съществува такава журналистическа безотговорност! И кой, по дяволите, е говорил такива глупости пред тях?

— Най-вероятно никой. Смарт си го е измислил.

— О, Господи — въздъхна Джордж. — Какво ли още предстои, Томи? — Извади цигара от пакета, който беше на бюрото му, запали и всмука дълбоко дима. — Ще ти купя друг вестник — каза той, извинявайки се. — Който искаш, само не и „Нюз“. Боже мили, и сега този човек ще бъде на пресконференцията, захилен като Червения котарак от „Алиса“.

— Можете да накарате шефа да му забрани занапред достъп до пресконференции.

— Няма да му доставя това удоволствие. — Джордж отблъсна стола си назад и стана. — Тръгваме за Скардейл. Повръща ми се да гледам тези четири стени.

 

 

Смарт беше пристигнал преди него. Докато паркираха край моравата, го забелязаха как пуска вестник в пощенската кутия на Краг Котидж. Продължиха да го наблюдават, докато Смарт отиде към Медоу Котидж и пусна още един вестник.

— Ще се разправя с него, пък ако ще да ме обесят — каза Джордж, отвори вратата и забърза през моравата право срещу журналиста. Клъф въздъхна, излезе от колата и го последва.

— Моите поздравления — изръмжа Джордж, още преди да застане пред Смарт.

— Добър материал, нали? — отвърна Смарт и на лисичето му лице се изписа приятна изненада. — Но не мислех, че образован човек като вас ще го оцени.

— О, аз не ви поздравявах за материала — каза Джордж, вече съвсем отблизо. — Поздравявах ви за отличието.

— Отличие ли?

На Клъф просто не му се вярваше, че Смарт лапна въдицата толкова лесно. Той прехапа устни, за да прикрие доволната си усмивката.

— Отличен сте с Голямата награда на полицейската федерация за Най-безотговорен журналист на годината.

— О, боже, инспекторе, не са ли ви учили в университета, че сарказмът е най-низшата форма на остроумие? — Смарт се облегна на стената на Медоу Котидж и скръсти ръце пред гърдите си.

— Никой и нищо не би могло да бъде окачествено като „най-низша форма“, докато вие все още пълзите по земята, господин Смарт. Помислихте ли поне за миг колко жестоко ще бъде да събудите по този начин надежди у госпожа Хокин?

— Искате да кажете, че тя трябва да изостави всяка надежда? Това ли е официалната позиция на полицията? — Смарт се приведе напред с блеснали очи. Брадата му като че ли настръхна.

— Разбира се, че не. Но това, което вие предизвикахте с тазсутрешния си боклук, е фалшива надежда. Интересува ви само как да измислите по-ефектно заглавие, без изобщо да ви е грижа за последствията. — Джордж поклати отвратено глава. — Съществува ли изобщо тази мадам Шаре? Или я измислихте също като цитата на представителя на полицията?

Сега беше ред на Смарт да се изчерви от яд. Кожата на лицето му стана на петна и заприлича на консервирано говеждо.

— Аз не си измислям, а се опитвам да бъда обективен. Ще ви бъде от полза да се опитате да постъпвате по същия начин, инспекторе. Ами ако мадам Шаре е права? Ако Алисън се намира на мили оттук, заключена в някоя къща в Манчестър, Шефийлд или Дерби? Правите ли нещо, за да изключите такава възможност?

Джордж удивено си пое дъх.

— Да не искате да кажете, че трябва да претърсим къща по къща всеки град в Англия само заради почти несъществуващата възможност измислиците на някаква френска шарлатанка случайно да се окажат истина? Май сте още по-глупав, отколкото ви мислех.

— Разбира се, че не твърдя подобно нещо. Но можете да пуснете апел към обществеността по новините. „Виждал ли е някой това момиче? Имаме основания да предполагаме, че Алисън Картър може да живее в дома на човек, когото познава. Ако сте видял или чул, че момиче на видима възраст тринайсет години се е появило отскоро в нечий дом, ако сте чували или познавате някого от Скардейл или Бъкстън, в чието поведение има необичайни прояви от няколко дни насам, моля да се свържете с дербишърската полиция на еди-кой си номер.“ Тъкмо това смятам да предложа на шефа ви на днешната пресконференция. — Смарт се изправи с победоносна усмивка. — Да, тъкмо това смятам да предложа. И ще се наслаждавам на умната ви физиономия, когато шефът ви приеме предложението ми.

— Вие не сте наред, Смарт.

Джордж съзнаваше, че отговорът беше слаб, но не можа да се сети за нищо по-добро.

— Вие сте този, който каза, че ще направи всичко, което е необходимо, за да намери Алисън. Взех думата ви за чиста монета. Мислех, че не сте обикновен полицай, Джордж. Но когато ножът опря до кокала, и вие се оказахте със закостеняло мислене като всички останали. Е, Бог да е на помощ на Алисън Картър, ако трябва да разчита единствено на вас. — Смарт мина встрани и се опита да заобиколи Джордж.

Полицаят протегна ръка и я опря в гърдите на Смарт. Не го блъсна, само го задържа.

— Аз ще разбера какво се е случило с Алисън — каза той с пресипнал от вълнение глас. — И когато разбера, вие ще бъдете последният, когото ще уведомя.

После отстъпи и пусна журналиста, който остана на мястото си, вторачен в него.

Накрая Смарт се усмихна — острите, стегнати очертания на устните му добиха формата на сърп, но очите му си останаха студени.

— О, съмнявам се — отвърна той. — Може мисълта да не ти е приятна, Джордж, но аз и ти много си приличаме. И на двамата ни е все едно кого ще засегнем, стига да си свършим работата както трябва. Може точно сега да не си съгласен с мен, но когато си отидеш у дома и поговориш с красивата си женичка, ще разбереш колко съм прав.

Джордж си пое толкова дълбоко дъх, че фигурата му се разшири видимо. Клъф бързо пристъпи напред и постави ръка върху рамото на шефа си.

— По-добре се омитайте, господин Смарт — каза той.

На журналиста му бе достатъчен един поглед към лицето на Клъф. Той се плъзна покрай двамата полицаи и тръгна забързано към колата си.

— Как мислиш, на колко ще ме осъдят, ако изтрия тая усмивка от лицето му с някоя палка? — попита Джордж. Устните му бяха така свити, че едва говореше.

— Зависи дали съдебните заседатели го познават. Ще пиете ли чай?

Двамата тръгнаха към полицейския фургон, където полицайките вече варяха чая, колкото и рано да беше. Загледан в чашата си, Джордж каза бавно:

— Сигурно си работил по такива случаи и преди, Томи? В които се сблъскваш само с провали и задънени улици?

— Е, да, имаше един-два — призна Клъф, сипа си три лъжици захар и се зае да разбърква чая. — Работата е такава, сър, трябва да продължите да копаете. Може да ви се струва, че се опитвате да разбиете стена с главата си, но най-често се оказва, че част от стената е просто картон, боядисан така, че да прилича на тухли. Рано или късно идва пробивът. А в нашия случай засега е рано, макар на вас да не ви се струва така.

— Ами ако пробивът не дойде изобщо? Ако никога не разберем какво е станало с Алисън Картър? Тогава какво? — Джордж вдигна глава. Очите му бяха разширени от тревога при мисълта какво би означавал такъв провал за него — и в професионално, и в лично отношение, Клъф си пое дъх, после бавно издиша.

— Тогава, сър, ще си поемете следващия случай. Ще изведете госпожата на танци, ще идете до кръчмата да пиете една бира и ще се опитате да не лежите буден нощем и да се измъчвате от неща, които не можете да промените.

— Тази рецепта има ли ефект? — попита Джордж мрачно.

— Не бих могъл да кажа, сър, аз нямам съпруга. — Кривата усмивка на Клъф не съумя да прикрие това, което и двамата разбираха. Ако не успееха да разберат какво е станало с Алисън Картър, неуспехът щеше да остави трайни следи в съзнанието им.

— Жена ми е бременна — думите излязоха от устата на Джордж още преди да разбере какво възнамерява да каже.

— Честито — гласът на Клъф беше странно безизразен. — Не е най-подходящото време да научите новината. Как е госпожа Бенет?

— Засега добре. Не й прилошава сутрин. Надявам се… ами просто се надявам бременността да мине леко. Защото не мога да пренебрегна това разследване, независимо колко време ще ми отнеме.

Джордж се взря през замъгления прозорец на фургона, без да забележи постепенното изсветляване на небето, което означаваше, че скоро ще започне поредното претърсване на околността.

— Няма да продължи със същата интензивност дълго време каза Клъф, припомняйки на Джордж нещо, което той като по-млад знаеше на теория, но не бе преживявал на практика. — Ако до десетина дена не я открием, да кажем до края на идущата седмица, търсенето ще бъде прекратено. Ще затворят свързочния пункт и ще се приберат в Бъкстън. Ние ще продължим да проследяваме сигналите, но ако до месец не излезе нищо и от това, случаят ще мине на заден план. Искам да кажа, и вие, и аз ще бъдем вече затънали до уши в нови случаи. Знам, че няма да приключим следствието. То ще си остане открито, ще правим преглед на информацията на три месеца или нещо подобно, но няма да работим постоянно по него.

— Знам, Томи, но в този случай има нещо особено. Работих върху едно неизяснено убийство, докато бях редови следовател в Дерби, но случаят не ми влезе под кожата. Може би защото жертвата беше на петдесетина години. Имах чувството, че все пак е изживял част от живота си. А сега с всеки изминал час се убеждавам, че няма да открием Алисън жива, и това ме изпълва с ярост, защото нейният живот едва е започвал. Дори да й е било писано цял живот да не си подаде носа от Скардейл, да народи бебета и да плете пуловери, този живот все пак й е бил отнет и искам законът да накаже със същото този, който й го е отнел. Съжалявам единствено, че такива животни вече не ги бесят.

— Значи все пак смятате, че трябва да ги бесят, а? — попита Клъф, приведен напред на стола си.

— Да, така смятам, когато става дума за хладнокръвно, предумишлено убийство. Случаят с убийства в пристъп на гняв е по-различен. На такива хора бих им дал до живот, за да има време да обмислят какво са сторили и да се разкаят. Но такива чудовища, които дебнат деца, или изроди, които са готови да убият невинен човек, защото е станал неволен свидетел на обир, да, такива бих бесил. А ти?

Клъф се позабави с отговора си.

— И аз така мислех едно време. Но преди няколко години прочетох една книга за случая „Тимъти Евънс“, казваше се „Площад Рилингтън, номер 10“. Когато го осъдили, всички били убедени, че така му се пада — убил жена си и детенцето. Направил дори самопризнания пред момчетата от столичната полиция. А после изведнъж се разбрало, че хазаинът на семейство Евънс убил четири други жени, и най-вероятно е убил и Берил Евънс. Само че било много късно. Не можели да отидат при Тимъти Евънс и да му кажат: „Съжаляваме, драги, оплескахме работата.“

Джордж се усмихна леко.

— Може и така да е. Но не виждам защо да нося отговорност за грешките и небрежностите на други хора. Не мога да си представя, че някога бих принудил невинен човек да прави фалшиви самопризнания и съм готов да отговарям за резултатите на следствие, ръководено лично от мен. Ако Алисън Картър е била убита, в което явно сме убедени и двамата, тогава с радост ще гледам как убиецът ще увисне на бесилката.

— Може и да ви се сбъдне мечтата, ако копелето е използвало огнестрелно оръжие — в такива случаи все още се присъжда смърт чрез обесване.

Джордж така и не успя да отговори. Вратата на фургона се отвори с трясък и Питър Грънди застана в рамката. Лицето му беше безкръвно, бяло като скалите около Скардейл.

— Намерили са труп — каза той.