Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (48)

7.

Август 1998 г.

Това лято лошото време преобладаваше и сега дъждовете отново бяха започнали. Когато завиха към Скардейл, над тях се изля внезапен порой, който превърна макадамовия път в плитка рекичка.

— Идеален ден за начинанието ни — каза лаконично Томи. Разкъсваха го противоречиви чувства. Перспективата, че най-сетне ще разкрият цялата истина, дразнеше любопитството му. Но същевременно продължаваше да се бои от последиците на тези разкрития. Съзнаваше каква отговорност е поел по отношение на Джордж и семейството му, а не бе убеден, че ще може да изпълни обещанието си. И накрая, изпитваше огромно съчувствие към жената, чието последно убежище щеше да бъде разрушено. От цялото си сърце желаеше Джордж никога да не се бе съгласявал да проговори. Или поне да бе проговорил пред не толкова интелигентен и упорит журналист.

От своя страна Катрин не си разрешаваше да мисли за нищо друго, освен че щеше да принуди Дженис Уейнрайт да каже истината. После щеше да има достатъчно време, за да реши какво щеше да прави с получената информация, след като я обработи. Сега задължението й бе да осигури цялата истина, за да могат решенията после да се вземат при познаване на всички факти. Провери малкия касетофон, скрит в джоба на лененото й сако. Достатъчно бе да натисне двете копчета — за запис и прослушване — едновременно, и щеше да си осигури пълен запис на това, което Дженис Уейнрайт — или по-скоро Алисън Картър — имаше да им каже.

Спряха пред имението. Катрин паркира колата напряко на пътеката, така че Дженис би могла да избяга единствено пеш. Изчакаха мълчаливо дъжда да поспре, после прегазиха калната трева и се упътиха към кухненската врата.

Томи почука с чукчето. Вратата се отвори почти незабавно. Сега, когато не грееше силно слънце, Катрин можа да огледа внимателно жената, която стоеше на прага и ги оглеждаше подозрително. Белегът беше неоспоримо същият. Почти нямаше възможност това да не е Алисън Картър. Жената отвори уста да каже нещо, но Томи вдигна ръка и поклати глава.

— Аз съм Томи Клъф, бивш сержант от криминалната полиция. Искаме да поговорим с вас.

Жената поклати глава. Вратата започна да се притваря. Томи пъхна крака си в отвора. Не се опитваше да влезе насила, но и не й позволяваше да затвори вратата докрай.

— Не затръшвай вратата, Алисън — каза той кротко, но твърдо. — Не забравяй, че Катрин е журналистка. Тя вече знае достатъчно, за да напише една версия на историята. Няма давност на обвиненията в заговор за убийство. Катрин може да напише това, което знае досега, което означава, че срещу теб може да бъде повдигнато обвинение.

— Нямам какво да кажа — измънка жената. На лицето й се изписа паника, ръката й се плъзна автоматично нагоре към бузата.

Катрин си каза, че понякога бруталността наистина е единствения изход.

— Добре тогава — каза тя. — Ще се наложи да поразпитам Хелън.

За миг в очите на жената срещу нея проблесна гняв, после раменете й се свиха примирено. Тя отстъпи назад, за да влязат, придържайки вратата — така, както майка й сигурно бе правила стотици пъти преди нея.

— По-добре ще е да поправя глупостите, които си въобразявате, че сте открили, отколкото да разстройвате безпричинно Хелън — каза тя. Гласът й беше студен и рязък.

Томи спря още на прага, когато вратата се затвори зад тях.

— Направила си доста промени — каза той, оглеждайки някогашната селска кухня, която сега можеше спокойно да бъде заснета за някое списание за вътрешно обзавеждане.

— Това няма нищо общо с мен. Още когато леля ми бе собственица на къщата, се зае с подновяването й заради наемателите — каза рязко жената.

— Нищо чудно — каза Томи. Катрин, застанала до него, натисна скришом копчетата на касетофона. — Хокин харчеше много пари за хобито си — и за теб, Алисън, но никога не е давал и пукнат грош за удобството на майка ти.

— Защо непрекъснато ме наричате Алисън? — попита тя. Беше се облегнала на стената, скръстила ръце на гърдите си, усмивката на лицето й се опитваше да демонстрира спокойствие, каквото явно не изпитваше. — Името ми е Дженис Уейнрайт.

— Късно е, Алисън. — Катрин издърпа шумно един стол и седна край лъснатата чамова маса. Щом Томи днес бе възприел ролята на доброто ченге, тя нямаше нищо против да изпълнява ролята на лошия. — Трябваше да изиграеш учудване, когато Томи те нарече за първи път Алисън. А ти доби изненадан, но не и объркан вид. Не каза: „Съжалявам, сбъркали сте адреса. Тук не живее никаква Алисън.“

Алисън я изгледа яростно. Катрин за първи път забеляза колко много прилича на майка си. На снимките, които бе виждала, Рут трябва да беше десетина години по-млада от Алисън сега, но изглеждаше по-възрастна.

— Много приличаш на майка си — каза Катрин.

— Вие пък откъде знаете? Никога не сте виждали майка ми — каза Алисън предизвикателно.

— Виждала съм нейни снимки. Вестниците бяха пълни с тях на времето.

Алисън поклати глава.

— Пак говорите глупости. Не разбирам за какво говорите. Майка ми не е била замесена в никакъв процес през живота си.

Томи прекоси стаята и застана срещу нея. Поклати глава и каза със съчувствена полуусмивка:

— Наистина е късно, Алисън. Няма смисъл да се преструваш повече.

— За каква преструвка говорите? Нали ви казвам, нямам представа за какво става дума.

— Продължаваш ли да твърдиш, че си Дженис Уейнрайт? — попита хладно Катрин.

— Какво искате да кажете с това „твърдиш“? Ще се обадя в полицията. — Тя се упъти към телефона.

Томи и Катрин нито казаха, нито направиха нещо. Жената погледна през рамо, за да види дали са тръгнали да излизат. Катрин й се усмихна любезно, а Томи поклати глава.

— Сама знаеш, че това не е добра идея — каза той тъжно, докато ръката й се прокрадваше към телефонната слушалка.

— Не, Томи, остави я да се обади — каза Катрин. — Наистина ще ми е любопитно да узная как ще обясни възкресението си — каза Катрин, любезно и кротко. Алисън застина на място. — Точно така, Алисън. Знам, че Дженис е починала през 1959 година. По-точно на единайсети май. На леля ти Дороти и чичо ти Сам трябва да им е било много тежко. На теб също — нали с Дженис сте били връстници.

Сега в очите на Алисън проблесна страх. Томи си каза в пристъп на съчувствие, че сигурно този момент й се е привиждал в кошмарите й в продължение на години. И най-сетне страховете й се превръщаха в действителност. Можеше да си представи какъв ужас я бе обзел. В дома й бяха нахлули двама непознати — единият имаше всички основания да си отмъсти за това, че го бяха направили на глупак преди трийсет и пет години, а другата очевидно бе решена на всичко, за да предостави най-дълбоко скритите й тайни на гладната за сензации публика. А и агресивността на Катрин никак не го улесняваше. Трябваше да се опита да поуспокои атмосферата, да накара Алисън да повярва, че те са единственият й шанс да се измъкне донякъде незасегната от това ужасно положение.

— Седни, Алисън — каза той любезно. — Не сме тук, за да те притиснем до стената. Искаме само да научим цялата истина. Ако искахме да ти причиним зло, можехме да отидем в полицията веднага след като Катрин откри акта за смърт на Дженис Уейнрайт.

Бавно и неуверено, като животно, доловило опасност, тя пристъпи към масата и седна срещу Катрин.

— Какво ви засяга всичко това? — попита тя.

— Джордж Бенет е в болницата в Дерби заради това, което е видял, когато дошъл тук. Убедена съм, че Хелън ти е казала — каза Катрин.

Жената срещу нея кимна.

— Знам. И съжалявам. Винаги съм желаела само доброто на Джордж Бенет.

— Тогава никога не биваше да допускаш той да дойде тук. — Томи не бе в състояние да прикрие гнева и болката в гласа си. — Не може да не си знаела, че ще те разпознае.

Тя въздъхна.

— Какво друго можех да направя? Как можех да обясня на Хелън, че не искам да виждам родителите на бъдещия й съпруг? Мислех, че ще е по-добре да мине сега, отколкото да ме види за първи път на сватбата. Но вие все още не сте отговорили на въпроса ми. Какво ви засяга вас това?

Катрин се наведе напред. Гласът й бе напрегнат, както и изражението на лицето й.

— Прекарах шест месеца от живота си, работейки заедно с Джордж Бенет, за да разкажа една истинска история. Сега осъзнавам, че сме станали жертва на манипулация и сме били подведени да повярваме в една лъжа. Джордж Бенет заплати много скъпо това свое откритие. А пък аз няма да стана съучастница в поддържането на тази измама.

— Независимо от това каква ще бъде цената за другите? Позор за Джордж Бенет? Разбитият живот на Пол Бенет и на Хелън? — избухна Алисън. Привидното й спокойствие се пръсна като стъкло върху каменните плочи на пода. — И не става дума само за тях. — Тя затисна бързо уста с ръката си в класически жест — бе осъзнала твърде късно, че им е казала нещо повече от това, което знаеха.

— Ако искаш да мълча, ще трябва да изтъкнеш по-основателна причина от обикновена сантименталност — каза Катрин студено. — Време е да проговориш, Алисън. Време е да ни разкажеш цялата история.

— Защо да ти разказвам каквото и да било? Това може да е номер. Всички знаем на какво са способни драскачи като теб, само и само да се доберат до нещо интересно. Откъде да знам, че наистина знаеш нещо за мен? — Това беше последна, отчаяна съпротива, и тримата го съзнаваха.

Катрин отвори чантата си и извади фотокопията на четирите документа.

— Нека започнем от тук. — Тя ги подхвърли към Алисън. Те се разпиляха по масата. Алисън започна да ги чете бавно, възползвайки се от спечеленото време, за да се успокои. Когато вдигна поглед, лицето й отново бе станало безизразно. Но Катрин забеляза, че върху тъмнозелената й блуза, под мишниците, бяха се появили тъмни петна от пот.

— Е? — попита Алисън.

Катрин извади състарената на компютър снимка и й я подаде.

— Според компютрите в Манчестърския университет Алисън Картър би изглеждала така, ако беше жива. Наскоро да си се поглеждала в огледалото?

Устните на Алисън се разтвориха леко, и тя си пое дъх през здраво стиснатите зъби. Погледът, който отправи към Катрин, я накара да се почувства доволна, че Томи Клъф е с нея.

— Това, което знаем, е че не си Дженис Уейнрайт. С помощта на ДНК-анализ вероятно ще може да се докаже, че си Алисън Картър. Но това, което обаче ще бъде доказано със сигурност, е, че Хелън не е твоя сестра, а твоя дъщеря. Дъщерята, която си родила, когато си била едва на четиринадесет години, плод на систематичното изнасилване, на което си била подлагана от втория си баща Филип Хокин — същия, който бил обесен, защото те е убил. Ако отидем в полицията с данните, с които разполагаме, веднага ще наредят ексхумацията на телата и ще докажат кръвните връзки — можеш да не се съмняваш. — Катрин се изразяваше с хирургическа точност.

— Опасявам се, че тя е права, Алисън — каза Томи. — Но и аз говорех истината. Не сме тук, за да съберем данни за процес срещу теб. Заради всички, замесени в този случай, е редно да научим цялата истина. Така ще можем да решим всички заедно какво да предприемем от тук нататък.

Без да иска разрешение, Катрин извади цигарите си и запали. Томи отиде до умивалника и й донесе чиния, на която да тръска пепелта. През цялото това време Алисън се взираше мълчаливо в изкуствено състарената снимка. Очите й светеха от непролети сълзи.

— Ние предполагаме, че е станало така — подхвана кротко Томи, сядайки до нея. — Хокин те е насилвал, а ти не си знаела какво да правиш. Страхувала си се от това, което би станало, ако кажеш на майка си — с повечето деца е така. Освен това вече си знаела колко й е било тежко, когато загубила баща ти, и си се опасявала, че ще й причиниш същата ужасна скръб, ако я накараш да избира между Филип Хокин и теб. После си забременяла. И тогава майка ти разбрала какво се е случило.

Алисън кимна едва забележимо. Една-единствена сълза се стече по бузата й. Тя не се опита да я изтрие.

— Пратила те да живееш при леля си и чичо си, и ти обяснила, че от тук нататък трябва да се превърнеш в Дженис — продължи Томи. — И после подредила всичко така, че Хокин да бъде обвинен в убийство. След всичко, което била научила от теб, успяла да подхвърли уликите така, че Джордж Бенет да се натъкне на тях. Успяла дори да открие къде мъжът й криел снимките. През цялото това време ти си мълчала. Изтърпяла си мъките на нежеланата бременност, загубила си детството и правото си на каквото и да било бъдещо щастие. Дори не си можела да отгледаш дъщеря си като свое дете. В продължение на години всички тези жертви изглеждали донякъде основателни, защото ти осигурявали някакво подобие на приличен живот. А сега, поради едно трагично съвпадение, защото Пол и Хелън се срещнали и се влюбили един в друг, всичко започнало да се руши.

Алисън си пое треперливо дъх.

— Вие като че ли сте си изяснили всичко без особена помощ от моя страна — каза тя несигурно.

Томи докосна ръката й.

— Така е било, нали?

— Не, Томи — намеси се Катрин, видимо незасегната от емоционалната сцена, която се разиграваше пред нея. — Има и още нещо. Преди да дойдем тук, и ние предполагахме, че сме разкрили цялата история, но не е така, права ли съм? Ти се издаде, Алисън. Каза, че не само животът на Пол и Хелън е застрашен. Тук се крие още нещо, и ти трябва да ни го кажеш.

Алисън погледна Катрин и очите й потъмняха от гняв.

— Грешиш. Няма нищо за казване.

— О, не мисля, че е така. При това съм убедена, че ще се съгласиш да ни го разкажеш. Защото така, както стоят нещата в момента, аз не съм на твоя страна. Ти и майка ти сте убили Филип Хокин — при това не в момент на афект, в резултат на провокация. Трябвали са ви месеци, за да постигнете целта си, и двете сте мълчали през цялото това време. Успели сте да се насладите на отмъщението си. И не разбирам защо трябва да бъдеш защитавана от последиците на това, което сте извършили. Ако си искала да избегнеш опасността за спокойствието на Хелън, е трябвало да й кажеш още преди години — Катрин се постара да говори подчертано гневно. Беше решена да не се поддава на страданието на Алисън, колкото и истинско да беше то. — А сега си изложила на опасност живота на още един човек, при това почтен човек, само защото майка ти не е имала смелостта да се разправи откровено с Филип Хокин.

Алисън вдигна глава.

— Нищо не разбираш, проклета да си — каза тя с горчивина. — Нямаш представа за какво говориш.

— Помогни ми да разбера тогава — отвърна предизвикателно Катрин.

Алисън изгледа Катрин продължително и сурово, после стана.

— Трябва да донеса нещо — каза тя и допълни, когато Томи отблъсна назад стола си: — Не се страхувайте, няма да избягам, няма да правя глупости. Има нещо, което трябва да ви покажа. Тогава може би ще повярвате, когато ви разкажа цялата истина.

Тя излезе от кухнята. Томи и Катрин останаха да се взират един в друг, чудейки се какво ли ще последва.

— Малко прекали — каза Томи. — Тя е преминала приживе през ада. Нямаме право да я караме още да страда.

— Стига, Томи. Разиграва ни. А какво по-лошо може да има от това, което вече знаем? Призна, че е заговорничила с майка си да убият втория й баща. Но явно има още нещо, което тя счита за по-страшно.

Томи изгледа Катрин почти презрително.

— И ти считаш, че имаш правото да го узнаеш?

— Всички имаме това право.

Той въздъхна.

— Дано не стане така, че да съжаляваме за това, което направихме, Катрин.