Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (46)

5.

Август 1998 г.

Вечерята не беше нищо особено, но Катрин успя да я продължи около час и половина. Въпреки това, когато се върна в Лонгнор, бе едва осем и половина. Но Томи вече я чакаше, седнал в топлата вечер на ниската варовикова стена край къщата й. Лицето му беше сивкавобяло и сърцето на Катрин се сви загрижено. Все забравяше, че той е стар човек, толкова жизнен и бодър изглеждаше обикновено. Но беше шофирал през по-голямата част от деня, а и сигурно още не бе вечерял.

Когато я видя, той каза веднага:

— Слава богу, че си дойде. Трябва да поговорим.

— Как е Джордж? — попита тя. — Ще пийнеш ли нещо?

— Имаш ли уиски?

— Само ирландско. — Тя посочи салонния бюфет. — Ще си сипя една чаша вино — отиде в кухнята и отвори една бутилка. Когато се върна, Томи вече си беше сипал два пръста „Бушмилс“ в чаша с емблемата на някаква бензиностанция.

— И така, как е Джордж? — повтори тя, очаквайки най-лошото.

— Дойде в съзнание. Бях при него, когато отвори за първи път очи.

— Бил си при него? Как те пуснаха?

Томи въздъхна.

— А ти как мислиш? Излъгах. Разбира се, не можех да разговарям с него. Но като че ли ме разпозна. Казах на Ан, че утре ще отида пак. Може би тогава ще мога да поговоря с него.

— Не мисля, че сега е моментът да споменаваш пред него нещо за Скардейл или за Алисън — каза Катрин.

Томи се вторачи в нея. Годините не бяха притъпили проницателността му — Катрин се почувства като пеперуда, прикована с карфица.

— Искаш да кажеш, че не искаш да му се припомня, че е настоял пред теб да се откажеш от проекта си.

— Не — възрази тя. — Просто мисля, че това, което се е случило в Скардейл, е предизвикало инфаркта му, и затова не бива да му се припомня.

Томи сви рамене.

— Бих казал, че това зависи от Джордж. Аз няма да настоявам, но ако той поиска, няма и да го спра. По-добре да се разтовари, разговаряйки с мен, вместо да се затваря в себе си — това би могло да предизвика втори инфаркт — каза той упорито. — И като стана дума, когато си тръгнах, срещнах Пол. Той ме запозна с годеницата си. Трябва да поговорим и за това — каза той мрачно и отпи дълбока глътка от уискито, която опразни чашата наполовина. — Хайде пак да огледаме документите.

Катрин включи компютъра. Докато вадеше страниците с документите, Томи крачеше напред-назад в малката дневна. Веднага щом първият акт за раждане се появи на екрана, той застана до нея и каза:

— Покажи ми пак акта за раждане на Хелън.

Тя натисна клавиша и данните се появиха на екрана.

— Господи! — простена той, обърна се и отиде при камината, облегна се на нея и отпусна глава върху ръката си.

Катрин се завъртя на стола си.

— Томи, ще ми кажеш ли какво има?

Широките му рамене се повдигнаха и той се обърна с лице към нея. Съзнаваше отлично, че ако не й го каже, тя може да се досети и сама. Поне така можеше да има някакъв контрол върху това, което тя знаеше и върху начина, по който смяташе да го използва.

— Виждала си Хелън, нали? — попита той уморено.

Катрин кимна.

— Запознахме се миналата година в Брюксел.

— Лицето й не ти ли напомни за някого?

— Колкото и да е странно, имах чувството, че съм я срещала и преди. А сега, като знам, че има кръвна връзка с родовете от Скардейл, предполагам, че става дума за фамилната прилика на Картърови.

Томи въздъхна.

— Да, има някаква следа и от това. Напомня малко и на майка си. Но всъщност най-много прилича на баща си.

Тя се намръщи.

— Томи, не разбирам нищо от приказките ти. Кога си срещал Семюъл и Дороти Уейнрайт?

Томи се отпусна тежко в креслото.

— Не съм виждал нито един от двамата през живота си. И не говоря за семейство Уейнрайт. Говоря за Филип Хокин.

— Хокин? — повтори съвсем объркана Катрин.

— Тя е пълно копие на Филип Хокин, особено в очите. Наследила е и цвета на косата му. Не знам дали се забелязва толкова на снимките, но на живо приликата е очебийна.

— Не е възможно да си прав — възрази тя. — Нали и Джордж щеше да забележи приликата?

— Възможно е да не е направил връзката, докато не е разбрал за връзката й със Скардейл. Освен това, нали според Пол е бил смутен още преди да пристигнат в Скардейл?

— Въпреки всичко може да е съвпадение — каза упорито Катрин.

Ако искаше да може да защити разказа си, трябваше да има железни доказателства за всеки факт, още преди да й се наложи да убеждава издателя. Нищо не й пречеше да се възползва от опита на Томи, за да изгради аргументите си.

— Погледни акта за раждане — настоя той. — Тя е кръстена Хелън Рут. Разбира се, Рут не е рядко срещано име, но в онези години по тия места бе обичайно второто име на детето да бъде името на някой от семейството, обикновено дядото или бабата. Като прибавиш всички останали подробности, с това, че второто име на Хелън е Рут, съвпаденията стават прекалено много.

Катрин запали цигара, отлагайки неминуемия въпрос.

— Ако Филип Хокин е баща на Хелън… коя тогава е майка й?

— Сигурно е едно — че не е съпругата му. Рут Картър не е раждала през юни 1964-а, защото по това време присъстваше на процеса срещу съпруга си. Всички я виждахме поне по един път седмично до последния ден на процеса, и тя определено не беше бременна.

— На някои жени не им личи — отбеляза тя. — Изглеждат само малко по-закръглени.

Той поклати глава.

— Катрин, когато видях Рут за първи път, тя беше яка селска жена. Докато се стигна до процес, тя се бе стопила така, че вятърът би могъл да я отвее от Скардейл до Дендърдейл. Изключено е тя да е родила дъщеря през юни хиляда деветстотин шейсет и четвърта.

— Коя е майката тогава? — попита отново Катрин. — Надявам се, изключваме кратка, страстна любов с Дороти Уейнрайт?

— Предполагам, че дори това не е изключено — каза Томи. — По онова време Дороти трябва да е била на трийсет и няколко години. Но ако Хокин бе спал с нея, би трябвало да го изтъкне по време на процеса като доказателство, че е нормален мъж със здрави сексуални инстинкти, а не перверзен педофил. Винаги сме смятали, че тъкмо затова е взел за жена Рут — за да може в случай, че някой заподозре извратеното му отношение към Алисън, да използва брака си като доказателство, че е нормален. Тъй или иначе, по нищо не личи той някога да е срещал семейство Уейнрайт. Но ако настояваме на теорията си за действителната идентичност на жената, която се нарича Дженис Уейнрайт, тогава трябва да признаем, че в дома на семейство Уейнрайт по онова време е имало лице от женски пол в детеродна възраст, което при това е имало доказани сексуални контакти с Филип Хокин. Лице от женски пол, което според фотографските доказателства е било насилвано многократно от Хокин — думите му падаха тежко като камъни.

— Алисън Картър е майка на Хелън Маркевич, по баща Уейнрайт — каза Катрин, обличайки обстоятелствените аргументи на Томи в недвусмислени изрази. — А Филип Хокин е неин баща.

Двамата с Томи се гледаха дълго. Не можеше да има никакво друго обяснение на фактите и физическите доказателства, които бяха открили. Но от това обяснение произтичаха толкова много въпроси, че дори Катрин не знаеше откъде да започне.

Тя си пое дълбоко дъх и каза на глас това, което Томи мислеше.

— Значи Джордж Бенет скоро ще стане свекър на дъщерята на човек, който бе обесен за убийство благодарение на неговите усилия. При това баща й е бил обесен за убийство на собствената й майка. Само че Хелън още не е била родена по времето, когато се предполага, че баща й е убил майка й. — Помисли си, че в сравнение с казаното току-що „Едип Цар“ прилича на селски клюки.

— Така изглежда — потвърди Томи. Допи чашата си и посегна отново към бутилката с уиски.

— Знам, че звучи налудничаво… но изглежда, че Рут и Алисън са се наговорили да предизвикат арестуването на Филип Хокин.

Томи отново си наля неразреден „Бушмилс“. Отпи и я погледна изпод рошавите си вежди. После отпусна ръката, в която държеше чашата, и каза:

— Не само това, Катрин. Не само това.

Тя си наля още червено вино. Забеляза, че ръката й трепери. Това бе много повече от най-интересната история, на която бе попадала някога — беше истинска трагедия, толкова страшна, че трийсет и пет години по-късно бе в състояние да съсипе живота на хора от следващото поколение, които нямаха представа за драматичния заряд на собствената си семейна история. Положението на Катрин бе едновременно вълнуващо и ужасяващо. Тя самата не вярваше, че може да съхрани поверителността на информацията, която вече притежаваше; бе почти доволна, че Томи е тук, за да възпира по-примитивните й инстинкти.

— Ами сега? — попита тя.

— Подходящ въпрос — отбеляза Томи.

— О, имам още много такива.

— Струва ми се, че съществува само една възможност. Да обърнем гръб на цялата история и да я забравим. Да оставим Алисън Картър — ако наистина е тя — да изживее спокойно дните си. Да осигурим безоблачно бъдеще на брака на Хелън и Пол.

— Няма да стане — възрази Катрин. — Аз не мога да се направя, че никога не съм научавала всичко това. Тези сведения обръщат с главата надолу един от най-значителните процеси на века. Унищожават забележителен юридически прецедент.

— Не с тези номера, Катрин — каза гневно Томи. — Пет пари не даваш за юридическите прецеденти. Единственото нещо, което виждаш, е удара на живота си и парите, които ще направиш от него. Не можеш ли да схванеш на колко хора ще съсипеш живота, ако огласиш всичко това? Ще разбиеш непоправимо доброто име на Джордж. Ще унищожиш бъдещето на Хелън и Пол — а животът на Хелън ще бъде окончателно разбит. Как мислиш, че ще се почувства тя, когато разбере, че сестра й е всъщност нейна майка, и че жената, която е считала за своя майка, е участвала в заговор за убийството на баща й? Помисли и за Дженис, или Алисън, наречи я както искаш. Ще я изложиш на съдебно преследване, ще бъде обвинена в заговор за убийство. И всичко това само за да спечелиш малко преходна слава? — Той бе повишил тон, присъствието му сякаш изпълваше помещението и задушаваше Катрин.

Тя преглътна с усилие и каза:

— Значи да оставя последните шест месеца от живота ми да отидат на вятъра? Аз също залагам на нещо в този случай, Томи. Ти беше този, който говореше за това колко е важно да има правосъдие. Ти каза, че дори си напуснал полицията, защото си изгубил вярата, че тя може да спомогне за осъществяването на правосъдието. И какво ми казваш сега — майната му на правосъдието, майната й на истината! Ще си пазя доброто име и ще прикрия очевидния факт, че аз и шефът ми сме станали причина за обесването на невинен човек! — Тя бе не по-малко гневна от него.

Томи отпи още малко уиски в опит да се поуспокои.

— Тук не става дума за мен, Катрин. Става дума за един почтен човек и за невинното му семейство. Нито един от тези хора не заслужава животът му да бъде унищожен заради нещо, което би трябвало да бъде погребано и забравено още преди трийсет и пет години. Виж какво, дори не е необходимо да отпишеш последните шест месеца. Би могла все пак да си издадеш книгата, без да разлайваш излишно кучетата.

— Но нали Джордж не би го допуснал. Той е по-почтен от теб, Томи. Не искаше книгата да излезе, защото бе разбрал, че историята не отговаря на истината.

Томи поклати глава.

— Постъпил е така в момент на афект. Когато успее да обмисли всичко, ще се примири с издаването й.

— Искаш да кажеш, когато ти успееш да го убедиш — възрази яростно Катрин. — Само че на мен това вече не ми стига, Томи. Мога да изтрия информацията от компютъра си, но не мога да я изтрия от главата си. Смятам да открия цялата истина, и ти не можеш да ме спреш.

Възцари се дълго мълчание. Томи усети как ръцете му се свиват в юмруци и се насили да изправи пръстите си. После си пое дъх и каза:

— Може би наистина не мога да те спра. Но мога да те направя на нищо, когато книгата ти излезе. Мога да уведомя пресата как си експлоатирала умиращ човек на животоспасяваща апаратура. Мога да давам интервюта, в които да казвам на интересуващите си, че умишлено си използвала безпомощността на Джордж Бенет, за да започнеш преследване срещу него и цялото му семейство. Когато приключа с теб, никак няма да приличаш на борец за правда, можеш да ми вярваш. В очите на общественото мнение ще бъдеш по-отблъскваща от Филип Хокин.

Нито един от двамата не помръдваше. Зъбеха се един срещу друг като две кучета.

Първа проговори Катрин.

— Нито един от нас няма право да вземе решение в отсъствието на Джордж — каза тя, насилвайки се да говори спокойно. — Все още дори не сме се убедили, че предположенията ни отговарят на истината. Преди да продължим, трябва да разговаряме с Алисън Картър.

Томи отклони очи и загледа снимките по стената. Алисън Картър, Джордж Бенет, Рут Картър, Филип Хокин. В сърцето си той бе убеден, че Катрин е права. Решението не можеше да бъде тяхно. Освен това, такова важно решение не можеше да се вземе, преди всичко да се изясни напълно. Той въздъхна.

— Добре. Утре отиваме в Скардейл да потърсим отговорите.