Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (18)

3

Джордж хлопна слушалката на телефона и остана за миг неподвижен, зашеметен от току–що проведения разговор. Нямаше представа защо Рут Хокин държи на присъствието му, но нещо очевидно я беше разстроило силно. Не бе възможно да е открила труп… Пропъди мисълта, преди още да се бе оформила в съзнанието му.

— Краг — излая той, когато се появи в приемната. — Върви да смениш сержант Клъф. Оставаш там с господин Хокин, докато се върна. Няма да го пускаш да си върви. Ще обясняваш учтиво, че съм бил извикан по спешност и че той трябва да ни изчака да се върнем. Ако настоява да си тръгне, тръгваш с него. Не му позволявай да ти се качва на главата.

Краг беше напълно сащисан. Не беше свикнал на такива темпове в бъкстънския участък.

— Ами ако се качи в колата си?

— Колата му не е тук. Сержант Клъф го докара. Мърдай, Краг!

Джордж сграбчи палтото на Клъф и своя шлифер и нахлупи меката шапка на главата си. Веднага щом учуденият Клъф се появи от стаята за разпити, Джордж го сграбчи за ръката и го повлече надолу по стълбите.

— Беше Рут Хокин — каза той, преди Клъф да е отворил уста да попита. — Обади се, ужасно разстроена. Иска веднага да отидем в Скардейл.

— Защо? — попита Клъф, докато двамата бързаха към колата му, паркирана в двора на участъка.

— Не знам. Беше толкова разстроена, че нищо не й се разбираше. Знам само, че като я попитах да доведа ли Хокин със себе си, тя едва не изпадна в истерия. Каквото и да е станало, е нещо значително.

Клъф запали мотора.

— Да не се бавим тогава.

Джордж не бе имал представа, че до Скардейл може да се стигне за толкова кратко време. Клъф наруши без изключение всички ограничения на скоростта, както и кажи–речи целия правилник за движение по пътищата, докато фучеше със зелената си кола по завоите. Двамата почти не разговаряха, изпълнени с напрежение при мисълта, че нещо може отново да задвижи случая Алисън Картър. Когато паркираха на моравата, Джордж каза:

— Време беше да извадим и ние късмет, Томи. Държим го вече. Ако Рут Хокин е открила нещо и иска да ни види, може би е тъкмо това, което ни трябва.

Стигнаха до имението тичешком. Още преди някой от двамата да почука, кухненската врата се отвори и пред тях застана мама Ломас.

— Пак ние да ви свършим работата — заяви тя.

Рут Хокин седеше начело на масата. Лицето й беше набраздено от сълзи, пудрата — размазана, очите — зачервени и подпухнали. До нея седеше Кати. Зачервените им от тежък труд ръце бяха стиснати така здраво, че кокалчетата на пръстите се белееха. На масата пред тях имаше смачкан вързоп от кариран плат. Платът беше мръсен, но по-важното бе, че по него се виждаха ръждивочервени петна, които много приличаха на засъхнала кръв.

— Открили сте нещо — каза Джордж, прекоси стаята и седна срещу Кати.

Рут треперливо си пое дъх и кимна.

— Това е риза. И… и… — гласът отказа да й служи.

Джордж извади химикалка и побутна с нея плата, разделяйки гънките му. Оказа се наистина риза, направена от най-фин памучен плат. Името на модната къща личеше на етикета на яката. Беше виждал многократно Филип Хокин, облечен с такива ризи. В средата на ризата лежеше пистолет. Джордж не разбираше много от огнестрелно оръжие, но беше готов да се обзаложи, че това е Уебли, 38-ми калибър.

— Къде открихте това, госпожо Хокин?

Кати го изгледа проницателно.

— Фил Хокин още ли е в участъка?

— Господин Хокин ни помага в разследването — каза невъзмутимо Клъф, седнал на другия край на масата с отворен бележник. — Няма да си тръгне от там.

Кати стисна още по-силно ръката на Рут.

— Всичко е наред, Рут. Можеш да му кажеш.

— Обикновено чакам да излезе някъде, преди да започна да чистя лабораторията му. Той се дразни, когато му се пречкам, затова винаги изчаквам да разбера няма ли да излезе за няколко часа — каза Рут Хокин с усилие. — Не знам какво ме накара да го издърпам… Мислех си, че е крайно време да изчистя тук по-основно; подлудявах, защото просто не можех да си намеря какво да върша…

Джордж чакаше търпеливо. Рут издърпа ръцете си от ръцете на Кати и покри с тях лицето си.

— Господи, имам нужда да запаля — каза тя едва разбираемо.

Джордж й подаде цигара и тя успя да я запали, въпреки че пръстите й трепереха. Щеше му се да се сети за някакви подходящи думи, но не виждаше какъв смисъл има да казва на Рут, че всичко ще бъде наред. Нищо никога вече нямаше да бъде наред за тази жена. Нямаше какво да прави, освен да седи спокойно на стола си и да я гледа как всмуква дим в белите си дробове, докато биенето на сърцето й се успокои дотолкова, че да може да продължи.

Когато проговори отново, сякаш говореше насън.

— Плотът, на който работи, е всъщност една стара маса. Има чекмеджета. Отдръпнах я от стената. Беше много трудно, защото е ужасно тежка. Но исках да почистя, както му е редът, и зад нея. Видях парче плат да се подава от гърба, от една дупка, където преди са били чекмеджетата от задната страна на масата. Зачудих се какво ли е… и го издърпах.

— Пищеше като недоклано прасе — намеси се мама Ломас — Чух я чак на другия край на полето.

Джордж си пое дъх.

— Може би това има някакво безобидно обяснение, госпожо Хокин.

— О, така ли? — присмя се мама Ломас. — Я да чуем едно например. Вземи това и накарай да проверят кръвта, момче. Виж къде е кръвта, загубеняк такъв. Всичката е отпред, точно там, където може и да се очаква. Ами оръжието? Какво безобидно обяснение може да има за него? Проверете оръжието. Хващам се на бас, че от него е изстрелян патронът, който намерихте в мината. — Тя поклати отвратено глава. — Доколкото знам, ваш’те хора бяха претърсвали стаята?

— Спомням си, че господин Хокин много държеше да не се разбутва нищо в лабораторията му — каза Джордж.

— Тъкмо затова трябваше да я претърсят сантиметър по сантиметър — каза мрачно Кати. — Сега ще го арестувате ли?

— Имате ли някакъв хартиен плик, в който да сложа ризата и пистолета? — попита Джордж.

Рут се обърна към Кати с няма молба. Тя скочи и започна да рови в шкафа под умивалника. Накрая се изправи с голям кафяв хартиен плик в ръка. Джордж взе ризата за единия край и я пусна в плика, без да я докосва другаде. Пистолета уви внимателно в чиста носна кърпа и го постави върху ризата.

— Трябва да се върна в Бъкстън — каза той тихо. — Сержант Клъф остава тук, за да следи никой да не влиза в лабораторията на господин Хокин. — Той въздъхна. — Ще пратя полицаи за подробен обиск веднага, щом получа разрешение.

— А ще го арестувате ли? — настоя Кати.

— Ще получавате пълна информация за хода на събитията — отвърна Джордж.

Жените си размениха особени погледи.

— Ако не го арестувате, съветвам ви да не го връщате тук — каза мама Ломас. — Ще бъде вредно за здравето му.

Джордж я изгледа спокойно.

— Ще се престоря, че не съм чул тази заплаха, госпожо Ломас.

Върна се в Бъкстън с колата на Томи Клъф, която не бе навикнал да шофира. В душата му бушуваше странна смесица от ликуване и скръб. Паркира внимателно и тръгна нагоре по стълбите, изпълнен със спокойна решителност. Знаеше, че би било редно да говори с Карвър или с Мартин, преди да предприеме нещо, но това беше негов случай. Джордж отвори вратата и срещна погледа на Хокин, чието капризно възражение замря на устните му, щом забеляза израза на инспектора.

Джордж си пое дълбоко дъх.

— Филип Хокин, арестувам ви по подозрение в убийство.

Джордж нямаше намерение да губи време. Повлякоха Хокин надолу към килиите. Арестуваният хленчеше нещо за измислени обвинения и настояваше за адвокат. Джордж се правеше на глух. Имаше достатъчно време да се разправя с Хокин. Ако се окажеше прав, никой не би оспорил правотата на решението му. Ако грешеше, никой не би могъл да го обвини. Освен може би инспектор Карвър, който виждаше във всяка постъпка на Джордж укор към себе си и би се наслаждавал на възможността младшият инспектор да изпадне в неловко положение или дори в немилост. Но последното нещо, което интересуваше Джордж тъкмо в този момент, бе да поддържа доброто мнение на Карвър за себе си.

След като вратата се захлопна в лицето на протестиращия Хокин, Джордж дръпна Краг настрани.

— Краг, искам да се свържеш с криминалния отдел на полицията в Сейнт Олбънс, мястото, където е роден Хокин. Знаем, че няма досие, защото сержант Клъф вече направи проверка за това. Това, което ме интересува, е дали някога е имало някакви слухове, свързани с него. Клюки, намеци, каквото и да е. Всякакви обвинения, които не са били проследени, тъй като не е имало достатъчно доказателства, за да бъде повдигнато обвинение.

— Имате предвид сексуални престъпления?

— Имам предвид всичко възможно, Краг. Свържи се с местните полицаи и си поговори с тях. — Джордж осъзна, че все още стиска кафявия хартиен плик с окървавената риза и внимателно опакования пистолет. В бързината бе забравил, че е необходимо да бъдат описани и изпратени в лабораторията. Погледна часовника си. Наближаваше обед. Ако побързаше, може би щеше да успее да хване някой от съдиите в магистратурата на Хай Пийк. Беше сигурен, че няма да има проблеми с разрешението за обиск. Нямаше човек, който да не иска да се изясни изчезването на Алисън Картър, а Хокин не бе имал време да си създаде влиятелни приятели в този град, където хора, дошли от пет мили разстояние, бяха възприемани като чужденци. Джордж попълни бързо формуляра и излезе тичешком от участъка. Не се качи на колата си, а продължи да тича напряко през пазара към магистратурата. Десет минути по-късно излезе от сградата в центъра на Хай Пийк — в джоба си носеше разрешение за обиск на имението Скардейл и прилежащите сгради. В момента, в който излезе навън, изгря и слънцето и го докосна с блед лъч зимна светлина. Трудно бе да не приеме това като някаква поличба.

Върна се в централата все още с кафявия плик в ръка и установи с облекчение, че дежурен е сержант Боб Лукас. Стори му се съвсем подходящо тъкмо този човек, който го заведе за първи път в Скардейл, сега да помогне в търсенето на нещо, което можеше да се окаже решаващо за хода на следствието. Джордж му описа накратко развоя на събитията и най-сетне се зае да оформи документите, с които ризата и пистолетът трябваше да се изпратят в лабораторията. Процедурните изисквания бяха изпълнени. Междувременно Лукас събра малък екип от двама полицаи и един стажант — само толкова хора можеха да бъдат отделени от натоварената дневна смяна.

Служебната полицейска кола се движеше зад колата на Джордж, която не носеше никакви отличителни белези. Напуснаха града и се понесоха през пустия февруарски пейзаж към Скардейл. Очевидно новината за откритието на Рут се бе разпространила също тъй бързо, както на времето вестта за изчезването на Алисън. Жените стояха пред вратите на къщите, мъжете се подпираха по стените и очите им следяха неотклонно полицаите, които завиха покрай имението и се отправиха към пристройката зад него — където Филии Хокин се бе занимавал с хобито си. Мълчанието им беше дори по-обезпокояващо от вторачените им погледи.

Джордж намери Клъф, застанал пред вратата на малката каменна пристройка със скръстени ръце. От ъгълчето на устата му висеше цигара.

— Някакви проблеми? — попита Джордж.

Клъф поклати глава.

— Най-трудно ми беше да се удържа да не влизам.

Джордж отвори вратата и за първи път хвърли поглед в лабораторията на Хокин. Очевидно беше, че шестима души не могат да се поберат вътре, камо ли пък да проведат подробен обиск.

— Така — каза Джордж. — Аз и сержант Клъф се заемаме с лабораторията. Сержант Лукас, заведете хората си да започнат с къщата. Както знаете, тя вече е била претърсвана. Но тогава стремежът ни бе да се убедим дали Алисън не е оставила някакво скрито известие — и дали няма доказателства за нападение върху нея или убийство на територията на имението. Сега търсим нещо, което би хвърлило светлина върху отношенията между Филип Хокин и доведената му дъщеря, както и нещо, което би ни помогнало да разберем по-добре неговата личност. Тъй като не сме открили трупа, ни е необходимо всяко косвено доказателство, колкото и дребно да е то, за да можем да притискаме Хокин. Можете да започнете от кабинета му.

— Слушам, сър — каза мрачно Лукас. — Хайде, момчета, да разковем къщата до основи.

Четиримата униформени полицаи се отправиха към задната врата. Джордж видя Кати Ломас, която ги наблюдаваше през кухненския прозорец. Когато срещна погледа му, тя отклони очи.

— Добре, Томи, да започваме.

Джордж прекрачи прага и натисна ключа на осветлението. Червена светлина заля стаята.

— Страхотно — измърмори той. Хвърли поглед към стената и видя втори ключ. Натисна го и тогава на мястото на зловещото червеникаво осветление светна обикновена светлина. Той се огледа, за да прецени какво трябва да бъде претърсено. Като изключим тежката маса, която бе издърпана под ъгъл спрямо стената, всичко друго беше потискащо чисто и подредено. До стената имаше два големи каменни умивалника, които изглеждаха тъй, сякаш стояха тук от средновековието. Монтираните около тях водопроводни тръби бяха нови и лъскави. Такива бяха и лабораторните съоръжения.

В един ъгъл имаше два метални картотечни шкафа. Джордж отиде при тях и задърпа чекмеджетата. Бяха заключени.

— Майната му — каза той тихо.

— Няма проблем — Сержант Клъф побутна шефа си встрани. Обхвана с ръце по-близкия шкаф, издърпа го на известно разстояние от стената и го наклони назад.

— Можеш ли да го подържиш така? — попита той. Джордж се подпря на шкафа, задържайки го в същото наклонено положение. Клъф коленичи на пода и започна да бърника под шкафа. След около минута Джордж чу изщракване и приплъзване, после Клъф изръмжа доволно.

— Готово, Джордж. Крайно небрежно от страна на господин Хокин — да излезе и да остави шкафовете с картотеките си отключени.

— Започвам да преравям този — каза Джордж. — Ти прегледай масата и рафтовете.

Той издърпа най-горното чекмедже и се зае с многото папки в него. Във всяка имаше негативни ленти, фотохартия и различен брой готови снимки. Джордж прерови набързо останалите чекмеджета. Във всички положението беше същото. Той простена.

— Това ще ми отнеме цяла вечност!

Клъф дойде при него.

— Че тук има хиляди снимки!

— Знам. И все пак трябва да прегледаме всяка една поотделно. Ако изобщо някога е правил съмнителни снимки, те може да са смесени с безобидните, в което и да било от тези чекмеджета. — Джордж въздъхна.

— Да погледнем първо и в другия шкаф, просто за да си създадем представа за обема на работата — предложи Клъф.

— Добра идея — съгласи се Джордж. — По същия начин, нали? — Този път той сам издърпа шкафа и го наклони назад, за да даде възможност на Клъф да бръкне под него.

— Чакай малко — каза Клъф, който опипваше металното дъно на шкафа. — Закачих си ръкава на нещо.

Бръкна в джоба на сакото си и извади запалка, щракна и поднесе пламъка към тъмното пространство под шкафа.

— Господи Исусе Христе — каза той тихо и погледна към Джордж. — Имам хубава новина, Джордж. Тук има дупка в пода, а в дупката има сейф.

Джордж едва не изпусна шкафа от изненада.

— Сейф ли?

— Точно така. — Клъф се изправи. — Хайде да преместим това нещо и ще видиш какво имам предвид.

Измъкнаха тежкия метален шкаф от нишата му и го избутаха чак в другия край на стаята, за да имат място да огледат сейфа. Джордж клекна и се вторачи в него. Предната стена от зелен метал беше квадрат със страна около четиридесет сантиметра, имаше медна ключалка и дръжка, която стърчеше около два сантиметра над повърхността, но се побираше в кухината под дъното на металния шкаф. Той въздъхна.

— Първо трябва да снемем отпечатъците от дръжката, за да сме сигурни, че има следи от пръстите на Хокин. Нали не искаш да му се размине под предлог, че друг човек умишлено е поставил нещо в сейфа му.

— Сигурен ли си? — попита Клъф. — Ще имаме голям късмет, ако хванем дори частичен отпечатък на такава дръжка. Важно е съдържанието. Той надали е носил ръкавици, по всичко, което е вътре, сигурно има негови отпечатъци.

Джордж се отпусна на пети.

— Предполагам, че си прав. Къде е ключът?

— На негово място щях да го нося винаги със себе си.

Джордж поклати глава.

— Краг го претърси, преди да го вкараме в килията. У него бяха само ключовете от колата му. — Той се позамисли. — Иди да питаш сержант Лукас дали не са намерили ключове, които биха могли да бъдат за сейф. Аз ще продължа да оглеждам тук.

Джордж седна до масата и започна да преравя двете й чекмеджета. Вътре имаше внимателно подбран набор от полезни инструменти, ножици, професионални скалпели, пинсети, малки меки четчици и пера за рисуване с туш. Останалото беше обичайната бъркотия, която може да бъде открита в повечето чекмеджета — парчета канап, кабарчета, счупена пила за нокти, две наполовина използвани ролки с лепенки, парчета от свещи, крушки за фенер, кибритени кутии и разпилени винтчета. Никъде нямаше ключ. Джордж запали цигара и запуши яростно. Чувстваше се като пружина, натегната до последна възможност.

По време на цялото следствие се беше насилвал да съхрани обективността си, защото знаеше колко лесно се развива идея фикс, но после всички придобити сведения неволно се приспособяват, за да отговарят на изградената предварително концепция. Но ако трябваше да бъде съвсем честен, от самото начало не успя да бъде изцяло обективен към Филип Хокин. Колкото по-вероятно ставаше, че Алисън е мъртва, толкова по-вероятно ставаше и предположението, че извършителят е вторият й баща. Статистическият подход към вероятностите го поддържаше, а донякъде и собствената му неприязън към този човек. Беше се опитал да потисне инстинктивните си реакции, съзнавайки, че предразсъдъците пречат на изграждането на солидна аргументация, но Хокин постоянно се натрапваше в съзнанието му като главен заподозрян — ако неминуемото заключение на следствието по случая бе, че става дума за убийство.

Сега този извод се налагаше неудържимо. Детайлите се нагласяха по местата си, както щраква добре смазана ключалка. Оставаше единствено проблемът дали ще успее да събере достатъчно доказателства, които да превърнат сигурността в убеждение.

Джордж излезе от лабораторията и закрачи в мразовития сумрак на късния следобед. Прозорците на къщите блещукаха с жълтеникава светлина. Виждаха се фигури, които се движеха зад пердетата. Той видя как Рут Хокин прекосява кухнята и разбра, че се страхува от мига, когато ще трябва да потвърди пред нея това, в което тъй или иначе всички бяха убедени. Колкото и да се бе убеждавала, че се е примирила със загубата на дъщеря си, официалното му съобщение, че следствието по изчезването на Алисън се е превърнало вече в разследване на убийство, неминуемо щеше да й причини страдание.

Той запали цигара и продължи да обикаля лабораторията. Защо се бавеше Клъф? Не смееше да напусне лабораторията, докато обискът беше в ход. Опасяваше се, да не би да даде възможност на защитата по-късно да твърди, че инкриминиращи улики са били внесени в стаята в негово отсъствие. Но не искаше и да продължи с търсенето, защото ако предстоеше важно откритие, редно бе то да бъде направено в присъствието на свидетел. Джордж се насили да диша дълбоко, раздвижи рамене под палтото, за да разреди малко напрежението, стегнало на възли вратните му мускули.

Последната дневна светлина гаснеше зад хребета в западния край на долината. Клъф се появи, широко захилен.

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза той, — но се наложи да преровя всички чекмеджета на бюрото. Нямаше нищо. Тогава забелязах, че нещо пречи на едно от тях да се прибира докрай. Издърпах го и — бинго! Ключът за сейфа беше залепен на гърба му с лейкопласт. — Той размаха ключа пред Джордж. — Между другото, със същия вид лейкопласт беше облепена муцуната на кучето.

— Браво, Томи. — Джордж взе ключа и влезе отново в лабораторията. Клекна край сейфа и се обърна през рамо към сержанта. — Почти се страхувам да го отворя.

— За да не откриете вътре доказателства, че тя е мъртва?

Джордж поклати глава.

— Страх ме е да не би вътре да няма никакви доказателства. Сега вече съм убеден, Томи. Прекалено много са дребните съвпадения. Хокин е убил Алисън и искам да увисне на въжето за престъплението си. — Той пъхна ключа в ключалката. Ключът се завъртя леко, без съпротива. Джордж притвори за миг очи. Преди пет минути мислеше, че не вярва в Бог, а сега се молеше като ревностен християнин.

Завъртя бавно дръжката и повдигна тежката стоманена врата. Вътре имаше само една малка купчина плътни пликове. Джордж ги извади с почти набожно внимание. Преброи ги пред Клъф, който вече беше извадил бележника и молива си.

— Шест кафяви плика — каза той, изправи се бавно и ги постави на работния плот. Изпита чувството, че ще е по-добре да седне и се отпусна на стола. Сложи си меките кожени ръкавици, с които шофираше, и започна.

Пликовете не бяха залепени, отвореният край на всеки беше само подпъхнат вътре. Джордж отвори първия плик. Вътре имаше снимки, формат двадесет на двадесет и три сантиметра. Той посви леко плика, така че снимките нападаха сами на масата — така по повърхността им нямаше да има зацапване или отпечатъци. Бяха шест. Той ги разбута с помощта на химикалката си.

На всички снимки Алисън Картър беше гола. Лицето й беше лишено от природния си чар, загрозено от страх. Тялото й по някакъв начин изразяваше нежелание да заема позите, които биха били развратни за зряла жена, но заети от дете, добиваха непоносим трагизъм. Освен, разбира се, за педофил като човека, който ги бе заснел.

Клъф надникна през рамото му.

— Господи боже — промърмори той. Гласът му трепереше от отвращение.

Джордж не можеше да говори. Събра снимките и внимателно ги пъхна обратно в плика. Във втория плик имаше голямо форматни негативи. С помощта на осветлението на работния плот установиха, че това са негативите на снимките от предишния плик. Бяха шестнайсет броя. Десет от тях Хокин бе предпочел да не копира. Доколкото можеха да преценят, на тях личеше, че Алисън плаче.

Третият плик беше още по-ужасен. Позите бяха недвусмислени. Но този път главата на момичето беше отпусната, погледът й беше напълно лишен от израз.

— Или я е напил, или й е дал някакъв наркотик — каза Клъф.

Джордж все още нямаше сили да проговори. Той прибра методично и тези снимки в съответния плик и се увери, че негативите в четвъртия плик отговарят на тях.

Петият плик надхвърли всичко, което Джордж би могъл да си представи. Този път и шестнайсетте негатива бяха копирани. Този път и самият Хокин беше на снимките заедно с доведената си дъщеря. Очевидно беше, че са правени в спалнята на Алисън. Традиционният фон подчертаваше още повече ужаса на актовите снимки, безобидна рамка на безкрайно отвратителни действия, които нито едно тринайсетгодишно дете не би трябвало да преживее. Поредица черно-бели снимки документираха насилието. Хокин гледаше в обектива, ликуващ от упражняваната власт, изправеният му пенис беше в устата, вагината или ануса на момичето. Пръстите му опипваха безмилостно, с отблъскваща ловкост тялото й.

— Мръсно копеле — простена Клъф.

Джордж рязко се отблъсна от масата. Столът му падна с трясък на пода, той бутна сержанта и успя да излезе навън, тъкмо когато надигащото се отвращение вече не можеше да бъде потиснато. С ръце на коленете той започна да повръща неудържимо, докато стомахът му се сгърчи от спазми и единственото нещо, което все още можеше да изпитва, беше болка. Облегна се на стената, като едва се удържа да не падне. Потеше се, по лицето му течаха сълзи, не забелязваше нито ледената суграшица, която брулеше долината, нито студения нощен вятър.

Би предпочел да бе намерил трупа й, вместо тези снимки на насиленото й тяло. Да, те бяха достатъчен мотив за когото и да било да избяга. Но още по-сигурен мотив за убийство — ако тя бе събрала сили да се възпротиви, ако беше заплашила насилника да проговори за отвратителната му перверзия. Джордж прекара трепереща ръка по мокрото си лице и се изправи с усилие.

Клъф, който стоеше на прага зад него, му подаде запалена цигара. Едрото му лице беше бяло като облаците по нощното небе. Джордж дръпна от цигарата и се закашля, когато димът достигна до раздразненото му от повръщане гърло.

— Още ли смяташ, че не би трябвало да има смъртна присъда? — попита той. Дъждът беше залепил косата за главата му, но той не забелязваше ледените капки, които се стичаха по лицето му.

— Мога да го убия със собствените си ръце — гласът на Клъф приличаше на ръмжене, излизащо дълбоко от гърлото.

— Запази го за палача, Томи. Този път ще действаме по всички правила. Няма да му се случат никакви злополуки, няма да се озове случайно в килия с пияница, който ненавижда изнасилвани. Ще го представим на съда цял и невредим — каза пресипнало Джордж.

— Няма да е лесно. А сега, какво да кажа на майката на Алисън? Жената на този… този звяр? Как да кажа на една жена: „И между другото, да знаеш, че човекът, за когото си се омъжила, е изнасилвал постоянно дъщеря ти, а накрая вероятно я е убил?“

— О, Господи — каза Джордж. — Извикай жена полицай. И лекар.

— Тя няма да приеме жена полицай, Джордж. Доверява се единствено на теб. И целият род е около нея. Те ще й помогнат по-добре от който и да било лекар. Просто ще трябва да влезем в къщата и да намерим начин да й го съобщим.

— По-добре ще е да съобщим и на униформените колеги. Могат да продължат да търсят, но вече конкретно снимки и негативи. — Той потрепери и си пое дъх. — Трябва да опаковаме и да опишем тези пликове. Ще ги изпратим веднага в лабораторията.

Влязоха против волята си отново в лабораторията и събраха пликовете заедно с ужасяващото им съдържание.

— Отнеси това при сержант Лукас — каза Джордж на Клъф. — Не мога да ги държа в ръце, докато разговарям с Рут Хокин. Ще погледна за последен път, да не би да сме пропуснали нещо. Ще се наложи цял лабораторен екип да прегледа негативите един по един. Но няма да е тази вечер.

Клъф потъна в нощта. Джордж прегледа още веднъж стаята, но не видя нищо друго, заслужаващо внимание. После излезе и затвори вратата. Отвън го посрещна ужасното време. Той прикрепи внимателно на вратата два полицейски печата, за да не може никой да се добере до наличните улики. Щеше да постави полицай на стража пред пристройката. А утре щеше да докара екип, който да преобърне из основи стаята и да прерови от начало до край фотографската колекция на Хокин. Доброволци щяха да се намерят.

Клъф дотича откъм къщата и каза:

— Предадох доказателствата на сержант Лукас.

— Благодаря. Виж сега, смятам да действам така. Ти поемаш роднините, аз ще говоря насаме с Рут Хокин. Кажи им само, че сме открили доказателства, че Хокин е замесен в изчезването на Алисън и че още тази вечер срещу него ще бъде повдигнато най-малко едно сериозно обвинение. От Рут зависи дали ще им каже нещо повече.

— Те ще държат да научат всичко от начало до край. Особено мама Ломас — предупреди го Клъф.

— Като държат, да дойдат в съда. Интересува ме само Рут Хокин. Тя е моят най-важен свидетел от сега нататък, и има пълното право да реши каква част от истината може да бъде казана на близките й — каза решително Джордж. — Кажи им възможно най-малко. — Той изпъна рамене и хвърли цигарата си. Прекара ръка през мократа си коса и опръска Клъф с дъждовни капки. — Така — пое си дъх и добави: — да вървим.

Влязоха през задната врата, преминаха антрето и потънаха в топлината на задимената кухня. Към поддържащата група на мама Ломас и Кати се бяха присъединили сестрата на Рут, Дайан, и майката на Джанет, Морийн. Лицата на петте жени се изопнаха от страх, когато видяха мрачните изражения на влезлите мъже.

— Имаме новини, госпожо Хокин — каза с усилие Джордж. — Бих искал да разговарям с вас насаме, ако не възразявате. Моля останалите дами да излязат със сержант Клъф, който ще им обясни за какво става дума.

Кати отвори уста да възрази, но видя лицето на Джордж и се отказа.

— Ще минем през приемната — каза тя кротко.

Докато излизаха един по един, Рут мълчеше. Лицето й беше като затворена врата, здраво залостена с резета. Лицевите й мускули се издуваха от усилието да мълчи. Тя не откъсваше очи от Джордж, докато той сядаше на масата срещу нея. Той изчака вратата да се затвори зад Клъф, после каза:

— Няма лесен начин да ви кажа това, госпожо Хокин. Открихме доказателства, че Филип Хокин е упражнявал сексуално насилие върху дъщеря ви. За това не може да има никакво съмнение, и срещу него ще бъде повдигнато обвинение още днес.

От устните й се изтръгна скимтене, но очите й не се откъсваха от лицето му. Той се поразмърда на стола и автоматично посегна към цигарите си. Предложи и на нея, но тя само поклати глава, затова той остави пакета на масата между двамата.

— Ако добавим доказателствения материал, открит от вас в лабораторията — ризата с петна от кръв и пистолета — се налага един извод: че най-вероятно я е убил. Много, много съжалявам, наистина, госпожо Хокин.

— Не ме наричайте така — каза тя, преглъщайки хлиповете си. — Не ме наричайте с неговото име.

— Няма — обеща Джордж. — И ще се погрижа никой друг полицай да не ви нарича така.

— Сигурен сте, нали? — каза тя с изтръпнали устни. — В сърцето си сте убеден, че тя е мъртва?

Джордж би предпочел да бъде където и да е другаде, само не и в кухнята на Рут Картър, прикован от очите й към истината.

— Така е — каза той. — Нямам причини да вярвам в нещо друго и голямото количество косвени доказателства навеждат единствено на това заключение. Бог ми е свидетел, че не ми се иска да вярвам в това, но няма друг изход.

Рут започна да се полюлява на стола си с ръце, скръстени пред гърдите. Пръстите й се забиваха под мишниците като нокти на хищна птица. После отметна глава и зави нечленоразделно — като агонизиращо, смъртно ранено животно. Джордж седеше като вкаменен, напълно безпомощен. Знаеше само, че в никакъв случай не бива да я докосва.

Воят секна и главата й се отпусна на гърдите. Челюстите й увиснаха, лицето й беше зачервено. Непролети сълзи блестяха в очите й.

— Направете така, че да го обесят — каза тя, твърдо и ясно.

Той кимна, взе пакета с цигари и си запали една.

— Ще опитам да направя всичко, което е по силите ми.

Тя поклати глава.

— Не опитвайте, а го направете, Джордж Бенет. Защото ако го изпуснете, с него ще се заеме някой друг, но няма да бъде милостив като палача. — Ожесточението като че ли изсмука и последната й енергия. — Сега си вървете.

Джордж се изправи бавно.

— Ще се върна утре за да взема показанията ви. Ако имате нужда от нещо, каквото и да било, потърсете ме в централата на полицията. — Той бръкна в джоба си, извади бележник, откъсна лист от него и надраска домашния си телефонен номер. — Ако не съм в участъка, потърсете ме у дома. По всяко време. Наистина съжалявам.

Той тръгна да излиза заднишком. Намери с опипване дръжката на вратата, затвори я зад себе си и се облегна на стената. Цигареният дим се виеше нагоре по ръката му в накъсана спирала. Чу гласове откъм другия край на входното антре и се упъти към безрадостното помещение, където останалите жени бяха обсадили Томи Клъф.

— Оставете чирака, иде майсторът — каза Морийн Картър, щом видя Джордж. — Кажете ни, ще обесите ли това копеле Хокин?

— Аз не вземам тези решения, госпожо Картър — отвърна Джордж. Надяваше се да не му личи доколко няма вече сили да спори. — Позволявам си да отбележа, че бихте оползотворили по-добре времето и силите си, ако отидете при Рут. Тя има нужда от вашата подкрепа. Ние след малко си тръгваме, но през нощта пред пристройката ще остане пазач. Ще ви бъда задължен, ако всички отидете при Рут, и ако се постараете да си припомните и най-дребната подробност, която би ни помогнала да изградим обвинението.

— Той е прав, оставете го на мира — каза неочаквано мама Ломас. — Вижте, че е още момче, а му се събра много за един ден. Хайде, момичета. Най-добре ще е да отидем при Рут. — Тя ги подбра пред себе си, но на вратата се обърна, за да нанесе неизбежния последен удар. — Имай предвид, че следващия път няма да ти се размине така лесно, момче. Стягай се — тя поклати глава. — Старият скуайър е виновен. Трябва да е бил наясно. Достатъчно е да прекараш половин час с Филип Хокин, за да разбереш, че пожалиш ли такъв, трябва да не си наред.

Вратата се затвори след нея с рязко тракване.

Джордж и Клъф се отпуснаха едновременно, като по сценарий, в двата стола един срещу друг. Лицата им издаваха душевното им изтощение.

— Не искам никога вече да върша такова нещо — каза Джордж през дима от цигарата си. Огледа се, търсейки къде да изтръска пепелта, но никой от декоративните предмети в стаята не приличаше на пепелник. Накрая започна да тръска зад решетката на камината.

— Хващам се на бас, че ще ти се случи неведнъж до пенсия — каза Клъф.

Отвън започна да звъни телефонът. Някой вдигна слушалката на шестото или седмото иззвъняване. Чу се тих говор, после към вратата на дневната приближиха нечии стъпки. Дайан Ломас надникна и каза:

— За инспектора е. Обажда се някой си Карвър.

Джордж се изправи уморено и излезе от стаята. Вдигна слушалката и каза:

— Инспектор Бенет.

— По дяволите, какви игри разиграваш, Бенет? Алфи Нейдън седи тук и ми вади душата, че сме натъпкали клиента му в килия, без да спазваме правилата на елементарна учтивост, а ти си го зарязал там и си хукнал пак из Дербишър да гониш тоя, дето духа.

А как всъщност най-скъпият адвокат в града бе установил, че Филип Хокин е арестуван? Това би искал да узнае Джордж. Краг беше безполезен мухльо, но никога не би се обадил на адвоката без заповед от Джордж. Изглежда, Карвър не си бе взел поука от случая със смъртта на Краудър и пак си играеше на господ. Джордж си прехапа устните, за да не отговори гневно, и каза:

— Тъкмо се канех да се върна в централата, за да повдигна обвинение срещу господин Хокин.

— Обвинение в какво? Нейдън казва, че си арестувал Хокин по подозрение в убийство. На първо място, няма доказано убийство, за да го обвиниш в такова! — провлаченият акцент на Карвър ставаше по-подчертан, когато се вълнуваше. Беше явно, че ще избухне всеки момент — и нямаше да е само той.

Джордж отново потисна гнева си и каза спокойно:

— Ще го обвиня в изнасилване, сър. И то само като начало. Това ще ни даде време да разпитаме в прокуратурата как се действа при обвинение в убийство без наличие на труп.

От другата страна се възцари удивено мълчание.

— Изнасилване ли? — проточи Карвър недоверчиво, на срички.

— Имаме снимки като доказателствен материал, сър. Можете да ми вярвате, че няма никакво място за съмнение. А сега моля да ме извините, но трябва да затворя. Ще се върна след половин час и ще ви представя доказателствата. — Джордж затвори внимателно телефона. Когато се обърна, видя сержант Лукас, застанал на вратата на кабинета. — Инспектор Карвър държи да се върнем в Бъкстън — каза той. — Трябва да взема онези пликове. Мога ли да ти поверя организирането на поста пред пристройката?

— Ще се заема с това, сър. Исках само да кажа, че преровихме всички книги в кабинета. Вътре няма снимки — но ще продължим да търсим. Успех с Хокин. — Той кимна окуражително. — Да се надяваме, че ще реши да не утежнява още повече положението на госпожа Хокин и ще си признае.

— Някак не ми се вярва, Боб — каза Клъф откъм входната врата. — Прекалено е нагъл.

— Да не забравя, тя не иска вече да я наричаме госпожа Хокин — Джордж въздъхна. — Вероятно трябва да й казваме госпожа Картър. Кажи на останалите. — Той прекара ръка по все още мократа си коса.

— Хайде тогава. Да вървим и да накараме това копеле да страда.