Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (2)

Предговор

Родена съм в Дербишър през 1950 година — също като Алисън Картър. Отраснах, също като нея, сред заобиколените с варовикови възвишения долини близо до Уайт Пийк, познати ми бяха зимните виелици, които често ни откъсваха от останалата част от страната. Нали точно в Бъкстън беше отменена среща по крикет за първенството на графството заради паднал сняг през юни.

Затова, когато Алисън Картър бе обявена за безследно изчезнала през декември 1963, това известие имаше по-голямо значение за мен и моите съученици, отколкото за повечето хора. Познати ни бяха много села, подобни на това, в което тя бе израснала. Познато ни беше и нейното ежедневие. И ние спорехме по същия начин в класните стаи и край гардеробчетата за любимците си от великата ливърпулска четворка. Предполагахме, че и тя е имала същите мечти, надежди и страхове като нас. И тъкмо затова още от самото начало знаехме, че с Алисън Картър трябва да се е случило нещо ужасно — защото ни беше ясно, че момичета като нас — и като нея — не бягат от къщи. Не и в Дербишър в средата на декември — това поне беше сигурно.

Не само тринайсетгодишните момичета разбираха това. Баща ми беше един от стотиците доброволци, които кръстосваха мочурищата из високите хълмове и гористите долини около Скардейл, и до ден-днешен помня мрачното му изражение, когато се връщаше вечер след още един ден, прекаран в безплодно търсене.

Следяхме хода на издирването на Алисън Картър по вестниците и всеки ден в училище, в продължение на седмици, някой неминуемо подхващаше темата. Много години по-късно все още можех да задам на Джордж Бенет много въпроси, на които бившият криминален инспектор не бе в състояние да даде отговор.

Разказът ми не се основава единствено на бележките на Джордж Бенет от онова време, нито пък на скорошните му спомени. Докато правех проучвания във връзка с тази книга, посетих няколко пъти Скардейл и околностите, интервюирах много от хората, които бяха играли някаква роля в историята на Алисън Картър, разпитвах ги за впечатленията им, сравнявах различните описания на събитията — така, както те ги бяха преживели. Нямаше да мога да завърша тази книга без помощта на Джанет Картър, Томи Клъф, Питър Грънди, Чарлз Ломас, Кати Ломас и Дон Смарт. Позволих си малко творческа свобода, приписвайки определени мисли, чувства и разговори на някои лица, но тези епизоди се основават на интервютата ми с някои от живите участници в историята, които се съгласиха да ми помогнат в изграждането на достоверна картина на малката селска общност и на отделните личности, от които тя се е състояла.

Разбира се, така и няма да узнаем всичко, случило се през онази ужасна декемврийска нощ на 1963 година. Но за всеки, който поне малко е бил засегнат от историята на живота и смъртта на Алисън Картър, разказът на Джордж Бенет дава вълнуващ поглед върху едно от най-коравосърдечните престъпления от шейсетте години на двайсети век.

Дълго време това престъпление оставаше в сянката на прочутите „Убийства в тресавищата“. Но от това, че Алисън Картър е единствена жертва, съдбата й не става по-малко ужасна. Посланието, скрито в нейната смърт, е актуално и днес. Ако в историята на Алисън Картър има поука, тя е една — че и най-страшната опасност може да се крие зад дружелюбно лице.

Нищо не може да върне Алисън Картър. Но припомнянето на събитията от онези години може да предпази други от подобна съдба. Ако тази книга постигне целта си, и аз, и Джордж Бенет ще изпитаме поне малко удовлетворение.