Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (47)

6.

Август 1998 г.

Томи се появи на прага й в осем часа на другата сутрин. Когато Катрин отвори вратата, той си каза, че и тя не бе спала повече от него.

— Идваш много рано — каза тя и отстъпи назад, за да го пусне да влезе. — Алисън няма да бъде във възторг да ни види по това време.

— Още не сме тръгнали за Скардейл — отвърна той.

— Така ли?

— Не. Обещах на Ан да мина през болницата тази сутрин, и искам да свърша първо това. Искам ти да ме закараш дотам — Томи си взе препечена филийка от чинията на Катрин.

— Чувствай се като у дома си — каза тя, но с учудване установи, че не е раздразнена, а по-скоро развеселена. — Напълно си ми ясен. Нямаш ми вяра, че ще те изчакам, докато се върнеш. Мислиш, че ще хукна сама, за да измъкна първа цялата история от Алисън.

Томи поклати глава.

— Колкото и да е странно, не си права. Намират ли ти се още препечени филийки?

— Сега ще направя.

Той тръгна подир нея към кухнята.

— Причината не е в това, че не ти се доверявам. Просто вече съм на години. Вчера съм шофирал повече, отколкото ми се събира за цял месец у дома, а и никога не спя добре в чуждо легло. Казано накратко, предпочитам да ме карат, отколкото да шофирам до Дерби и обратно.

Тя пусна две филийки в тостера и каза одобрително:

— Тонът е отличен, Томи, почти ме убеди. — Усмихна се, когато видя обиденото му изражение. — Добре де, разбира се, че ще те закарам до Дерби. Каквото и да има да ни разкаже Дженис Уейнрайт, то няма да се промени за толкова кратко време.

По пътя към Дерби почти не говориха, и двамата потънали в собствените си мисли. Катрин все още се опитваше да си изгради някаква стратегия за разговора, който им предстоеше в Скардейл.

Бе стояла будна до късно след полунощ — пушеше, пиеше, и размишляваше. Винаги бе вярвала, че успехът на едно интервю зависи до голяма степен от старателната предварителна подготовка. Но както и да превърташе в главата си фактите, които бяха узнали двамата с Томи Клъф, не можа да намери подход, който да й гарантира, че ще узнае цялата истина. Дженис Уейнрайт все още имаше какво да губи.

Първата изненада за деня дойде, когато Томи каза на сестрата от интензивното, че е дошъл да посети доведения си брат, Джордж Бенет.

— Той вече не е тук — каза сестрата, като прегледа списъците на бюрото пред себе си.

За миг Томи почувства как сърцето му се сви на топка.

— Не е възможно. Вчера той дойде на себе си. Видях го как отваря очи.

Сестрата се усмихна.

— Точно така. Затова го преместихме в друго отделение — непосредствената опасност за живота му вече премина.

Тя ги упъти към отделението за сърдечносъдови заболявания, където бе преместен Джордж.

— Такт и дипломация в националните здравни служби — отбеляза Катрин сухо.

Завиха по един коридор и откриха търсеното отделение. Томи надникна през остъклената врата. В стаята имаше четири легла, но само две от тях бяха заети. Видя близо до прозореца Ан, която седеше на едно от леглата, така че Джордж не се виждаше, но като че ли беше полулегнал, подпрян на възглавници. Томи се обърна към Катрин.

— Мисля, че трябва да почакаш отвън.

Тя се съгласи с нежелание.

— На шестия етаж има кафене. Ще те чакам там. — Тя извади касетофона от джоба си. — Възможно ли е…

Томи поклати глава.

— Това ще бъде личен разговор. Но не се безпокой, няма да те излъжа.

Той я проследи с поглед, докато отиваше към асансьорите, после изправи рамене и бутна вратата на стаята. Когато наближи, видя лицето на Джордж. Не бе за вярване, че това е същият човек, който преди един ден приличаше почти на труп. Наистина, все още имаше изтощен вид, но лицето му имаше цвят, а тъмните кръгове под очите не бяха толкова силно изразени. Когато видя Томи, лицето му светна в широка усмивка.

— Томи Клъф — каза Джордж със слаб, но весел глас. — Като си помисля само — тъкмо бях решил, че съм умрял и съм отишъл в ада, отварям очи и виждам теб.

Томи протегна двата си ръце и взе ръката на бившия си шеф.

— Предполагам, че си се събудил от шока, когато чу гласа ми.

— Много си прав. Не бих оставил стар женкар като теб насаме с моята Ан.

— Джордж — възмути се Ан. — Как можеш да говориш така на Томи, като е изминал толкова път, само за да те види.

— Не му обръщай внимание, Ан. Още бълнува. Как се чувстваш, Джордж?

— Напълно разбит, ако трябва да си кажем истината. Откак се помня, никога не съм се чувствал толкова изтощен.

— Добре ни уплаши — каза Томи.

— Съжалявам. Но ако знаех, че това е начинът да те измъкна от отшелничеството, щях да го направя още преди години.

Ан и Томи се спогледаха, доволни, че колкото и да бе слаб, Джордж не губеше чувството си за хумор.

— Добре де, занапред няма да се усамотявам толкова. Катрин ми съобщи за теб, знаеш ли. Дойде чак в Нортъмбърланд, за да ми каже какво се е случило.

Джордж кимна, а светлината в очите му помръкна.

— Трябваше да предположа — каза той. — Ан, мила, направи ми една услуга. Остави ни за малко сами. Вярвай ми, скъпа, няма да рискувам живота си. — Той потупа нежно ръката й. — Обещавам по-късно да ти обясня всичко. Но не сега.

Ан изду неодобрително устни, но стана.

— Не го преуморявай, Томи. — Тя се обърна отново към Джордж. — Отивам да се обадя на Пол и да му кажа да дойдат днес следобед.

— Благодаря ти, мила. — Джордж я проследи с поглед, докато излезе. После въздъхна и подкани с жест Томи да седне. — Опасявах се, че Катрин няма да се откаже — каза той. — Какво успяхте да разберете?

— Не знаем със сигурност кой знае какво, но мисля, че можем да отгатнем почти всичко. — Томи описа накратко разследването, проведено от Катрин. — Няма много място за съмнение — заключи той.

— Невероятно е, нали? И все пак бях убеден още от мига, в който я видях — каза Джордж. — Живях с това лице в продължение на осем месеца, а и после то ме преследваше в продължение на години. Бях убеден, че както и да се нарича сега, жената, която живее в имението Скардейл, е Алисън Картър. И тогава схванах коя трябва да е всъщност Хелън — той затвори очи и задиша бързо и повърхностно. Когато погледна отново, видя колко разтревожен бе Томи. — Добре съм — каза той успокоително. — Просто бързо се уморявам.

— Карай по-спокойно. Аз не бързам.

Джордж успя да се усмихне едва-едва.

— Ти не, но Катрин със сигурност бърза. Предполагам, че няма начин да я спрем?

Томи сви рамене.

— Не знам. Голям инат е. Снощи успях само да я убедя да поиска и твоето мнение, преди да вземе каквото и да било решение какво ще прави с новите сведения. Тя обеща, но при едно условие. Трябва да отида с нея в Скардейл и да говоря открито с жената, която според всички нас е Алисън Картър. Катрин твърди, че трябва да разберем всичко докрай, и в това отношение е права.

— Не ме е грижа какви ще бъдат последиците за мен — каза Джордж. — Тревожа се за Хелън и Пол. Направили сме страшна грешка, преди те двамата да се родят, а сега те ще трябва да плащат за нея. Не мога да си представя как ще оцелеят, ако всичко това бъде извадено на бял свят. А и не вярвам Ан някога да ми прости за това, което ще им причиним.

— Знам. А не са и само те, Джордж. Не забравяй и Алисън. Каквото и да е направила, то вече й е струвало повече, отколкото можем да си представим. Все още могат да я обвинят в заговор за убийство, а не мисля, че го заслужава.

— Какво да правим тогава, Томи? От мен няма никаква полза, както съм се тръшнал тук.

Томи поклати глава, неспособен да прикрие раздразнението си.

— Може да ни хрумне нещо, когато чуем това, което Алисън има да каже в своя защита.

— Постъпи както намериш за добре — гласът на Джордж отслабваше. — Сега наистина се уморих. По-добре тръгвай.

Томи се изправи.

— Ще направя, каквото мога.

Джордж кимна.

— Винаги си се справял, Томи. Не виждам защо да не успееш и сега.

Томи излезе от стаята с чувството, че от снощи е остарял с двайсет години — и се упъти към една среща, която никога не би предполагал, че ще се осъществи, докато е още на този свят. За последен път бе изпитал тази тежест на плещите си, когато събираше доказателства за обвинението срещу Филип Хокин. Надяваше се този път да се справи по-добре.