Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (35)

3.

Февруари 1998 г.

Джордж Бенет се взираше в собственото си отражение в кухненския прозорец. Сенките на градината отвън плуваха на фона и омекчаваха някои от бръчките, които изминалите тридесет и пет години бяха изкопали. Изчезването на Алисън Картър беше първият случай, който му бе докарал безсънни нощи, но далеч не и последният. А сега тя бе отново тук, отново бе му отнела съня през тази студена зимна нощ. Пет и половина сутринта — и никакъв шанс да потъне отново в забвение.

Копчето на електрическия чайник щракна, когато се изключи и Джордж се върна към студения, флуоресциращ свят на кухнята. Сипа вряща вода върху пликчето чай в чашата си и се зае да го натиска с лъжицата, за да стане чаят възможно най-силен. Прекалено много години бе пил чай в стола на управлението — и от там му бе останал вкусът към чай със силен танинов вкус и портокалов аромат. Извади млякото от хладилника и капна в чая съвсем мъничко — колкото да го охлади дотам, че да може да се пие веднага. После седна на кухненската маса и се уви по-плътно в халата си. Посегна към пакета цигари пред себе си и запали една.

Сега, когато предстоеше Катрин Хийткоут за първи път да му вземе истинско интервю, Джордж бе станал плячка на съжаления. Винаги досега бе избягвал да говори за този случай. Раждането на Пол му се бе сторило идеалното приключване, символ на ново начало, възможност да остави спомена за мъките на Рут Картър за гърба си. Разбира се, не стана толкова лесно и бързо. В полицейската рутинна работа имаше прекалено много задължителни подробности, които не му позволиха да прогони веднага Алисън Картър от всяко ъгълче на паметта си. Но бе успял да изпълни решението си да не говори за случая.

Никой от колегите му не можа да си обясни това негово мълчание по случай, с който всеки от тях би се гордял и би се хвалил при всяка възможност. Само Ан бе схванала напълно какво го бе подтикнало да вземе такова решение — дълбокото лично убеждение, че все пак се бе провалил. Въпреки че бе успял да се пребори с привидно непреодолими препятствия, за да разреши загадката около изчезването на Алисън и да събере достатъчно доказателства, за да бъде обесен виновникът, Джордж продължаваше да се измъчва, защото бе убеден, че разрешаването на случая му е отнело прекалено много време. Рут Картър бе преживяла дълги, мъчителни седмици, изпълнени с несигурност и лъжливи надежди, вкопчена в мисълта, че дъщеря й все пак може да е жива. Не само това — Филип Хокин се бе радвал на свободата по-дълго, отколкото заслужаваше. Беше ял храната, сготвена от жена му, беше спал спокойно през нощите, когато страхът я бе държал будна, бе се разхождал из земите си със самоувереността на собственик, убеден, че е успял да се измъкне безнаказано. Джордж се обвиняваше, че бе допуснал Хокин да се наслаждава дори на толкова кратък период на сигурност.

Затова се бе съпротивлявал на всякакви опити да го накарат да говори за случая. Бе прогонил няколко души, които имаха желанието да опишат случая, видян през неговите очи. Дори онзи лешояд Дон Смарт, който преживяваше от проследяване на линейки, бе решил, че е в правото си да се яви на прага на дома му и да претендира за времето и мислите му. Тези претенции бяха поне лесни за отхвърляне, помисли Джордж с горчива усмивка.

Иронията в тази история беше, че тъкмо обичта, която му помогна да продължи по пътя си, бе го принудила да се предаде. Още когато Пол каза на него и на Ан, че сестрата на Хелън живее в Скардейл, Джордж бе разбрал, че ако отношенията между сина му и тази жена бяха наистина толкова сериозни, той ще трябва да наруши решението си никога да не отива по онези места. Засега повод още нямаше. Но той знаеше, че скоро бракоразводното дело на Хелън ще приключи окончателно, и подозираше, че тя и Пол ще побързат да се оженят почти веднага след това. Това означаваше, че ще трябва да се запознае със сестрата на Хелън — единствената й жива роднина, и че няма да може да се измъква до безкрайност от посещение в Скардейл.

При наличието на тази перспектива, настояването на Пол да се срещне с Катрин Хийткоут му се стори почти съдбоносно. Като че ли обстоятелствата влизаха в съзаклятие, за да го принудят да започне отново да си спомня за Алисън Картър. Бе решил, че няма нищо лошо в това просто да се запознае с журналистката — да види дали тя е човек, комуто би могъл да има доверие. Първото му впечатление беше, че е просто една от тълпата претенциозни драскачи от „Флийт Стрийт“, но когато поговориха и тя му обясни какво въздействие е имало убийството на Алисън върху собствения й живот, Джордж разбра, че няма да намери по-подходящ човек, който да напише историята, която сега като че ли настояваше да бъде разказана.

Шумът от познатите стъпки по стълбата смути мислите му. Той вдигна очи и видя Ан на вратата на кухнята, още рошава и сънена.

— Събудих ли те, мила? — той се пресегна и включи отново чайника.

— Събуди ме пикочният ми мехур — каза тя сухо и отиде да седне на стола срещу него. — А твоята страна на леглото беше вече изстинала, затова реших, че може да имаш нужда от някой, който да ти прави компания.

Джордж стана и забърка в една чаша напитката от малцов шоколад, която Ан обичаше.

— Не бих се отказал — каза той, докато наливаше водата и разбъркваше. Седна обратно на мястото си и плъзва чашата по масата към нея. Тя обхвана чашата с деформираните си от артрита пръсти, наслаждавайки се на успокоителното въздействие на топлината върху постоянно пулсиращата ревматична болка.

— Притесняваш се за днес, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Сигурно ти е ясно, че ми се иска никога да не бях давал съгласието си.

— Всеки би се притеснявал, когато става дума за нещо толкова важно — каза тя успокояващо. — Не може да не искаш да представиш нещата в реална светлина, да отдадеш на Алисън нужната справедливост.

Той изпръхтя присмехулно.

— Приписваш ми по-извисени подбуди, скъпа. Иска ми се никога да не се бях съгласявал, защото ще се изложа, когато се види черно на бяло, че съм се държал като пълен глупак по отношение, на Филип Хокин.

Ан поклати глава.

— Ти си единственият, който мисли така, Джордж. В очите на хората ти беше герой. Ако имаше някакъв Почетен Знак на Скардейл, щяха да ти го дадат още в деня, когато беше произнесена присъдата.

Той поклати глава на свой ред.

— Може и така да е. Но ти знаеш, че никога не съм се оценявал по стандартите на други хора — само по своите. А в моите представи аз не успях да помогна на тези хора. Като начало, бях част от системата, която не съумя да помогне на Алисън — една система, която не би се вслушала в твърденията на едно малко момиче, че е станало жертва на сексуално насилие.

Ан изду нетърпеливо устни.

— Започваш да откачаш. По онова време сексуалното насилие над малолетни беше нещо, за което изобщо не се говореше открито — а в семействата това бе напълно немислимо. Ако настояваш да се съсипваш с мисли, че не си спазил обещанието си пред Рут Картър, това си е твоя работа. Но няма да стоя и да гледам безучастно как си косиш нервите заради недостатъците на британското правораздаване отпреди трийсет и пет години. Това си е чисто самосъжаление, Джордж Бенет, сам го знаеш.

Той се усмихна, признавайки, че тя е права.

— Така е. Може би трябваше да разчистя това още преди години. Нали психиатрите все това говорят? Здравословно е да говориш за това, което те безпокои. Премълчаваш ли, рискуваш да развиеш всевъзможни психози.

Ан се засмя.

— Като например параноичното убеждение, че лично ти си отговорен за цялата несправедливост на този свят.

Той прекара ръка през косата си.

— Има и още нещо. Трябва да прогоня призраците на миналото заради Пол и Хелън. Някой ден ще се наложи да отидем в Скардейл на гости на сестрата на Хелън, а през всички тези години аз допуснах Скардейл да се превърне за мен в символ на нещо ужасно. Трябва да променя това, за да не объркам живота на всички около себе си. Не искам да попреча на щастието на момчето. Може би тъкмо това, че ще разговарям за цялата тази каша със страничен човек, ще ми помогне.

— Мисля, че си прав, мили, и наистина съм доволна, че най-сетне се реши да проговориш за Алисън. Като изключим всичко останало, този случай съвпадна с един много важен момент в нашия живот. Често ми се е налагало да премълчавам неща, които съм искала да споделя, спомени, които съм искала да ти разкажа — защото знаех, че ако говоря за времето, когато бях бременна с Пол, това ще ти напомни процеса срещу Филип Хокин. Затова ще се радвам, ако откровеният ти разговор с Катрин Хийткоут ми даде възможността да разговарям с теб за онова време. Не само с теб, а и с Пол. Може да звучи егоистично, но много бих искала да стане така.

Джордж отвори широко очи.

— Никога не съм знаел, че ти минават такива мисли — каза той. — Как съм могъл да не предположа?

Ан отпи малко от чашата си.

— Защото не съм се издавала, мили. Но сега, когато вече наистина си се оттеглил от активна работа, е време да погледнем без страх назад към съвместния си живот. Все още имаме бъдеще, Джордж. По днешните стандарти не сме още стари. Това е възможността ни да си разчистим веднъж завинаги сметките с миналото, да се убедиш, че това, което си вършил, е редно и добро, че е имало смисъл да бъде сторено. — Тя се пресегна и постави деформираната си ръка върху неговата. — Време е да простиш сам на себе си, Джордж.

Той въздъхна дълбоко, сякаш от дъното на душата си.

— Е, надявам се и Катрин Хийткоут да е във всеопрощаващо настроение. — Той се прозя. — Защото няма да съм в блестяща форма в десет сутринта, ако не успея да дремна още малко — хвана нежно ръката на Ан и добави: — Благодаря ти, мила.

— За какво?

— За това, че ми припомни, че не съм такова чудовище, в каквото понякога мисля, че съм се превърнал.

— Не си чудовище. Е, освен когато се събуждаш с махмурлук. Всичко ще бъде наред, Джордж — успокои го Ан. — Миналото не крие никакви изненади, нали?