Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (31)

Мястото на екзекуцията

Във вторник, 27 август 1964, вечерта, двама мъже слязоха от плака на гара Дерби. Всеки от тях носеше малко куфарче. Никой от спътниците им не бе им обърнал внимание, но пред гарата чакаше полицейска кола, която ги отведе през улиците на града към затвора. Там, в една килия, седеше Филип Хокин, заедно с двамата надзиратели, определени да бдят с него през последната нощ преди екзекуцията. По-късно вечерта по-възрастният от двамата новопристигнали плъзна добре смазания капак, през който можеше да се надникне в килията на осъдения. Видя среден на ръст мъж, от чиито кости явно се бяха стопили всякакви излишъци от плът. Той крачеше неспокойно напред-назад, в пръстите му гореше цигара. Наблюдателят не видя нищо, което да противоречи на предварително направените изчисления. Беше пресметнал необходимото въз основа на полученото листче, на което пишеше: „1,78 м, 58 кг“. Падането от два метра и петдесет сантиметра щеше да свърши работа.

Хокин остана буден през цялата нощ. През известна част от времето писа писмо на жена си. Според сержант Клъф, на когото по-късно Рут Картър бе показала писмото, в него той продължаваше да твърди, че е невинен.

„Каквито и други злини да съм ти причинил, убийството на дъщеря ти не е една от тях. Много грехове и престъпления съм извършил през живота си, но никога не съм убивал. Не би трябвало да ме обесят за нещо, което не съм извършил, но сега съдбата ми е решена, защото се намериха хора, които излъгаха. Нека моята кръв тежи на съвестта им. Не ти се сърдя, че си била подведена от лъжите им. Вярвай ми, нямам никаква представа какво се е случило с Алисън. Вече нямам нищо на този свят, освен живота, а и той ще ми бъде отнет утре сутринта, така че нямам причини да лъжа. Съжалявам, че не ти бях по-добър съпруг.“

На по-малко от пет мили разстояние, в другия край на града, Джордж Бенет също не спеше. Стоеше и пушеше пред отворения прозорец на спалнята в новия им дом. Бяха се настанили преди месец, когато го бяха преместили тук от Бъкстън. Но не съдбата на Филип Хокин пречеше на съня му. Същата вечер, в седем и тридесет и пет, Ан се бе изправила на стола си и бе простенала от болка. Беше станала, залитайки, а Джордж веднага се бе озовал до нея. Очевидно бе настанал момента, който очакваше от две седмици, откак терминът на раждането бе минал без всякакви признаци на родова дейност. Всички му обясняваха, че първите деца често се преносват, но това не го успокояваше. Сега, още преди да стигнат до вратата на дневната, от Ан — внезапно и смущаващо — рукна някаква чиста, светла течност. Тя се бе добрала до долната площадка на стълбите и бе се сгърчила там, като през цялото време го успокояваше, че всичко е в реда на нещата. Каза му, че е време да я откара в болницата, и посочи малкото куфарче, което стоеше готово и един ъгъл на входното антре.

Полупобъркан от тревога и притеснения, Джордж помогна на Ан да се качи в колата и хукна обратно за куфарчето. После подкара като луд по тихите улици, привличайки възмутените погледи на гражданите, които поливаха градините си, и възторзите на хлапетиите, които се шляеха по ъглите. Докато стигнат до болницата, Ан викаше от болки на всеки две-три минути.

Още преди да разбере какво става, взеха Ан и тя потъна някъде в чуждия свят на родилното отделение — място, където мъж без слушалка на врата не можеше да припари. Въпреки протестите му, Джордж беше отведен пред регистратурата. Там една сестра, чието място бе по-скоро сред подчинените на главен инспектор Мартин, му каза категорично да си върви да спи, защото нито ставал за украса, нито бил от полза — било то на жена си или на медицинския екип.

Джордж се озова отвън, на паркинга, напълно зашеметен, почти без да разбира как се е озовал там. А сега какво трябваше да прави? Ан през цялото време четеше книги, които я подготвяха за майчинството, но никой не беше казал на Джордж какво се изисква от него. Родеше ли се веднъж бебето, добре. От там нататък знаеше какво да прави. Пури за всички момчета от управлението и после — в кръчмата, да полеят бебето. Но как да запълни времето до този момент? И за колко време всъщност ставаше дума?

Той въздъхна, качи се отново на колата и подкара към къщи. Когато спря пред елегантната малка къщичка, почти пълно копие на онази от Бъкстън, но без такава хубава ъглова градинка, първата му работа беше да грабне телефона и да се обади в болницата.

— Няма да стане току-така, предстоят още много часове — отвърна кисело сестрата. — Защо не си легнете и не ни се обадите утре сутринта?

Джордж тресна слушалката обратно на мястото й. Още не се бе сближил достатъчно с никой от колегите си, за да го покани да пийнат по едно. Тъкмо се канеше да нападне бутилката с уиски в салонния бюфет, когато телефонът иззвъня. Джордж се стресна така, че изпусна една от кристалните чаши, които им бяха подарили за сватбата.

— Майната му! — той вдигна слушалката.

— Лош момент ли уцелих, Джордж? — гласът на Томи Клъф погали ухото му като самопризнание на заинатен престъпник.

— Току-що закарах Ан в родилното, но като изключим това, всичко е наред. Какво става с теб?

— Успях да си разменя смяната с един колега. Смятам да дойда към вас, за да се убедя, че утре ще обесят онзи мръсник. Имах намерение после двамата да се напием едно хубаво. Но явно имаш други ангажименти.

Джордж се вкопчи в телефонната слушалка като удавник за сламка.

— Идвай веднага, имам нужда от тебе. Тия сестри се държат така, като че ли мъжете нямат нищо общо с бебетата, дето се раждат.

Томи се изкиска.

— Мога да ти кажа как да им отговориш, ама нали си женен мъж, няма да наскърбявам несвикналия ти слух. До час, час и нещо съм при теб.

Джордж успя да запълни част от това време, като се разходи до близката кръчма и купи няколко бири в допълнение към уискито. Но в крайна сметка не пиха кой знае колко — и двамата бяха дълбоко засегнати посвоему от събитията, които се развиваха около тях.

Известно време след полунощ — и след четвъртото обаждане на Джордж в родилното отделение — Клъф си легна да спи в стаята за гости. Но Джордж не можа да заспи, не че му пречеше лекото похъркване на сержанта. Докато нощта клонеше все повече към зазоряване, в ума му страданията на Алисън Картър се смесваха с това, което преживяваше Ан сега, докато вече не успяваше да различи двете представи. Накрая, когато небето на изток вече светлееше, той успя да задреме, свит в зародишна поза на леглото.

В седем часа го събуди навитият будилник. Той отвори очи и за миг се събуди напълно. Дали вече беше станал баща? Изпъна крака, стана и затича надолу към телефона, като едва не се препъна по стълбите. Гласът, който му отговори, беше различен, но тонът беше същият. Нямало нищо ново. Подтекстът беше: престанете да досаждате.

Над перилата се показа главата на Клъф — очите му бяха подпухнали, къдравата коса — разрошена.

— Нещо ново?

Джордж поклати глава.

— Нищо?

— Колко странно — прозя се Клъф. — Че Ан трябваше да почне да ражда тъкмо сега.

— Не е чак толкова странно. Преноси бебето две седмици. А според нейните книги тревогата може понякога да предизвика раждането. Малко ли се изтормози от този случай — каза Джордж, докато се качваше нагоре по стълбите. — Първо следствието, когато трябваше да се примири, че работя денонощно, после трябваше да чете по вестниците цялата тази гадост, че съм бил толкова корумпиран, че съм готов да изпратя невинен човек на бесилката, и накрая започна да я гризе мисълта, че един човек ще увисне на бесилката, защото съм си свършил работата, както трябва — той застана на площадката и поклати глава. Разрошеният кичур падна на челото му от движението. — Цяло чудо е, че не пометна.

Клъф постави ръка на рамото му.

— Хайде да се обличаме. Ще те черпя една закуска. Долу, на пътя към затвора, има едно кафене.

Джордж замръзна на мястото си.

— В затвора ли отиваш?

— Че ти няма ли да дойдеш?

Джордж го изгледа учудено.

— Трябва да съм в кабинета си. Някой ще ми се обади там, когато всичко свърши.

— И няма да дойдеш до затвора? Всички ще бъдат там — Ломасовци, Картъровци и Краудъровци. Ти си човекът, когото очакват да видят.

— Тъкмо аз ли? — попита Джордж с горчивина. — Е, ще трябва да се задоволят с теб, Томи.

Клъф сви рамене.

— Винаги съм смятал, че след като съм допринесъл с работата си да обесят някого, не бива да си затварям очите пред последствията.

— Съжалявам, но не бих могъл да го понеса. Хайде, аз ще те черпя в кафенето на полицията, после можеш да тръгнеш към затвора, ако държиш.

— Готово.

Джордж се обърна и тръгна към банята.

— Джордж? — каза тихо след него Клъф. — Както и да го гледаш, в това няма нищо срамно. Вярно, няма нищо по-лошо от това в нашата работа, по-лошо е дори от задължението да кажеш на една майка, че детето й е мъртво. Но трябва да свикнеш да живееш с тази мисъл. Аз съм намерил своя начин, трябва и ти да намериш твоя. Остави закуската. Ще те открия някъде довечера, и тогава ще се напием като хората.

Беше осем и петдесет и девет минути сутринта. Джордж наблюдаваше спънатия ход на дългата стрелка на часовника си по циферблата. Свещеникът трябва да бе приключил вече с изповедта на осъдения. Джордж се замисли как ли се държи. Не бе възможно да не изпитва ужас, но все пак сигурно щеше да опита да съхрани някакво достойнство.

Стрелката се плъзна към дванайсетицата и часовникът не близката църква изби глухо първия от ударите на деветия час. Сега вратата на килията на смъртниците се отваряше широко, за да може мъжът да излезе през нея и да извърви последните двадесет фута през живота си. Палачът връзваше китките му с кожена лента.

Вторият удар. Палачът вървеше пред осъдения, съпроводен от помощника си, с възможно най-равномерна крачка — убийците на закона се опитваха да се държат като на ежедневната си разходка в парка.

Третият удар. Осъденият вече беше стъпил от двете страни на капака, чиито крила всеки момент щяха да се отворят, за да погълнат живота му.

Четвъртият удар. Палачът се обръщаше с лице към осъдения, протягаше ръце, за да го спре, а помощникът му клякаше, за да завърже и краката.

Петият удар. Лененият чувал се появяваше отнякъде като по чудо. Палачът го нахлузваше на главата на осъдения с лекотата, придадена от опита. Сега вече всичко върви по-бързо, защото никому не се налага да гледа в очите човека, който ще бъде мъртъв след по-малко от минута. Очите му вече не ги умоляват, не се взират в стените на стаята с ужаса на животно, заловено в капан. Палачът придърпва чувала надолу и го оглажда около врата, за да не попречи някоя гънка на затягането на примката.

Шестият удар. Палачът нахлузва примката през главата на осъдения и проверява медната халка, която замества традиционния възел, поставено точно зад ухото, за да се осигури максимално бързото пречупване на прешлените, заради което обесването се счита поне теоретично за бърза и относително безболезнена смърт.

Седмият удар. Палачът отстъпва назад и дава знак на помощника си. Помощникът изтегля щифта, който изпълнява функциите на предпазител в механизма на бесилката. После, почти в същия миг, палачът дръпва лоста.

Осмият удар. Капаците се отварят, осъденият пропада в отвора на смъртта.

Деветият удар. Всичко е свършено.

Джордж знаеше, че по горната му устна е избила пот. Видя, че ръката, с която посегна за цигара, трепери. Простички човешки жестове, завинаги недостъпни за осъдения, недостъпни и за Алисън Картър от доста време насам.

Едва когато издиша дълбоко, осъзна, че е задържал дъха си. Потърка лицето си с ръка, изпитвайки нещо като благодарност при досега на загрубялата си кожа.

Когато телефонът иззвъня, той подскочи.

През последните пет минути един човек си беше отишъл, а друг — Пол Джордж Бенет — беше дошъл на този свят.

Имаше син.