Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (37)

5.

Април 1998 г.

Катрин беше забравила колко късно идва пролетта по тези места. За всеки, който живееше постоянно под дербишърските възвишения, април най-сетне разчупваше ледената прегръдка на зимата. Цветята, която бяха започнали да цъфтят още преди месец по равнините в Чешър, тук едва започваха да се показват над земята. По дърветата започваха плахо да се разпукват първите пъпки, проскубаната от овцете трева си припомняше, че съществува и зелен цвят.

Малките горички край Скардейл тъкмо почваха да се раззеленяват, когато Катрин пристигна в селото. Беше приключила първоначалната серия интервюта с Джордж, почти изпитвайки съжаление. Днешният ден бе първият от втората част на проекта й. Катрин никога не бе планирала книгата си просто като мемоари на Джордж Бенет. Винаги бе възнамерявала да разговаря с колкото бе възможно повече хора, свързани със случая. През ум не й бе минало, че толкова много от тях няма да искат да споделят спомените си с нея. За нейно учудване, почти всички Картъровци, Краудъровци и Ломасовци отказаха категорично да имат нещо общо с плановете й.

Все пак бе успяла да уговори интервю с лелята на Алисън, Кати Ломас. Може би не беше толкова важно това, че всички останали роднини й отказаха, защото според Джордж Бенет тъкмо Кати Ломас е била особено близка с Рут Картър. Дори само по тази причина Катрин щеше да иска да разговаря с нея. Но днес съществуваше още една причина за нетърпението й.

Независимо от това, че Хелън бе подготвила сестра си, до днес Катрин не беше стъпвала в имението Скардейл. Бе получила писмо от адвоката на Дженис Уейнрайт, който обясняваше, че клиентката му има няколко делови пътувания през зимата и ранната пролет. Госпожица Уейнрайт щяла да работи у дома през останалото време, а не обичала да бъде смущавана по време на работа. Затова бе предложила, тъй като самата тя не би могла да даде на Катрин никакви сведения по случая Алисън Картър, журналистката да посети имението по време на едно от отсъствията й. Така натоварената програма на клиентката му нямаше да се обремени с нови ангажименти.

Катрин бе повече от доволна да приеме предложението на адвоката — след като това бе единственият начин да огледа отвътре имението. Днес най-сетне щеше да види отблизо наследството на Филип Хокин. Нещо повече, щеше да има екскурзовод, който да й обяснява коя е била стаята на Алисън, къде е бил кабинетът на Хокин, да описва някогашния външен вид на къщата.

Не можеше да не се чуди каква ли ще бъде жената, с която й предстоеше да се запознае. Джордж Бенет бе обрисувал портрета на опърничава, непреклонна жена, която не изпитвала никакво уважение към полицията и постоянно се заяждала с него при най-малка възможност. Питър Грънди я бе описал като жена, преследвана от мисълта за това, което е можело да бъде.

Беше успяла да измъкне от Питър някои подробности за живота на Кати Ломас. Лелята на Алисън живееше сама. Съпругът й, Майк, бе починал преди четири години при злополука във фермата — беше го прегазил побеснял бик. Синът й Дерек бе напуснал Скардейл, за да следва в Шефилд и бе станал специалист по почвите в ООН. Кати, сега на шейсет и пет години, гледаше стадо от петнисти овце. От вълната правеше прежда, а от нея плетеше скъпи пуловери — уникати. Беше си купила плетачна машина, чието контролно табло според жената на Питър Грънди напомняло на табло на космическа совалка.

Кати и Рут Картър бяха братовчедки — разликата във възрастта им беше по-малко от година. Кръвното им родство беше и по майчина, и по бащина линия. Бяха израснали заедно, заедно бяха станали жени и майки. Синът на Кати, Дерек, беше роден само три седмици след Алисън. Историите на двете семейства бяха неразривно свързани една с друга. Ако Катрин не успееше да научи това, което й бе необходимо, от Кати Ломас, вероятно нямаше да го научи и от никой друг. А ако тази жена беше толкова дръпната, колкото бе я описал Джордж, тъкмо сега бе моментът Катрин да демонстрира професионалните си умения.

Катрин спря колата пред Ларк Котидж. В тази къща, датираща от осемнайсети век, Кати Ломас живееше от мига, когато се бе омъжила, деветнайсет години преди раждането на Алисън, до ден-днешен. Жената, която отвори вратата, беше все още яка, с изправена стойка. Стоманеносивата й коса беше увита на кок. С червените си, загрубели от вятъра бузи, приличаше много на мисис Бън, жената на Пекаря от „Щастливи семейства“^[1]. Единствено очите й не хармонираха с общия вид на жизнерадостна селска жена. Те бяха хладни и гледаха критично. Катрин имаше чувството, че я мерят и претеглят в доста по-обширен от прекия смисъл.

— Вие ще сте писателката — каза Кати Ломас, пресегна се и взе един изтъркан анорак от закачалката в антрето. — Сигурно първо ще искате да обиколите имението. — Тонът й изобщо не допускаше друга вероятност.

— Това ще бъде чудесно, госпожо Ломас — отвърна Катрин и закрачи до по-възрастната жена, докато двете прекосяваха моравата в единия й край, упътвайки се към имението. — Много съм ви задължена, че ще отделите време да ми помогнете. — Тя се прокле наум, че започва да се умилква.

— Не го правя заради вас — каза рязко Кати. — Правя го в памет на Алисън. Често си мисля за нашата Алисън. Беше прекрасно момиче. Представям си как би се развил животът й, ако не бе се случило това. Мисля си, че сигурно щеше да избере да работи с деца — като учителка или лекарка. Щеше да избере положителна, полезна професия. А после се връщам към действителността. — Тя спря пред вратата на имението и изгледа студено и мрачно Катрин.

— Ако можех да върна времето и да променя едно-едничко нещо в живота си — каза тя с горчивина, — бих променила вечерта на онази сряда. Не бих изпуснала от очи Алисън. Безсмислено е да ми казвате да не се обвинявам. Знам, че Рут Картър отиде в гроба, без да се увери, че не е можела да промени нищо, и когато дойде моят ред, и аз ще склопя очи, без да съм се убедила в това.

Толкова съжаления изпълват живота ми напоследък. Да, писано ми било дълги години да съжалявам за това, което не е било сторено или казано. Лошото е, че единственото място, на което мога да кажа на хората, които имат значение за мен, колко съжалявам, е гробището. Затова склоних да говоря с вас, госпожице Хийткоут.

Тя извади ключ от джоба си, отключи и покани Катрин в кухнята. Очевидно при реконструкцията на имението не бяха пестени пари. Патилата по дървените кухненски шкафове говореше, че са истински антикварни находки, не модерни копия. Работните плотове бяха смесица от мрамор и лакирано дърво. В помещението имаше голяма тъмнозелена кухненска печка и двукрил хладилник, американски тип, имаше и миялна машина. Катрин хвърли поглед върху купчината вестници на единия край на кухненската маса. Най-горният бе отпреди два дни. Значи, Дженис Уейнрайт бе заминала съвсем скоро, каза си тя. Въпреки това кухнята имаше атмосферата на отдавна необитавано помещение.

— Убедена съм, че тук не е изглеждало така през 1963 година — каза сухо Катрин.

Най-сетне Кати Ломас събра сили да се усмихне.

— Права сте.

— Дали ще успеете да ми опишете каква беше тогава кухнята?

— Мисля първо да направя по една чаша чай — избягна отговора Кати.

— Много съм благодарна на госпожица Уейнрайт, че позволи да посетя дома й. Знаете ли, че сестра й е сгодена за сина на Джордж Бенет?

— Да. Светът наистина е малък. — Кати Ломас наливаше вода в чайника.

— Запознах се с Хелън в Брюксел — продължи Катрин. — Мила жена. Жалко, че сестра й не е тук.

— Тя много пътува. Пък и се съмнявам, че ще й бъде приятно да бъде замесена в писането на книга за едно убийство — каза въздържано Кати.

Две чаши за чай изтракаха върху плота.

Катрин отиде до прозореца, през който се виждаше селската морава. Представи си безкрайните празни часове, които Рут Картър сигурно бе прекарала, опитвайки се напразно да долови стъпките на дъщеря си, наближаващи къщата.

Кати като че ли прочете мислите й и каза:

— Онази нощ, докато наблюдавах как полицаите се тълпят на моравата, нещо в мен се вкамени. А и ако някога е имало опасност да забравя, кошмарните сънища биха ми припомнили всичко. Все още ми става лошо всеки път, когато видя полицейска униформа в селото.

Тя се зае да запарва чая.

— Онази нощ е променила всичко, нали? — попита Катрин и включи незабелязано малкия касетофон в джоба си.

— Така е. Радвам се, че имахме на наша страна полицай като Джордж Бенет. Ако не беше той, онова копеле Хокин можеше и да се измъкне. Това е другата причина, поради която се съгласих да разговарям с вас. Време е Джордж Бенет да бъде възнаграден за всичко, което стори за Алисън.

— Вие сте една от малкото обитатели на Скардейл, които виждат нещата така. По-голямата част от роднините ви явно са на друго мнение. Като изключим Джанет Картър и Чарли, който живее в Лондон, всички останали отказаха да говорят с мен — отбеляза Катрин, без да губи надеждата, че ще привлече Кати на своя страна и че тя може да убеди останалите да проговорят.

— Е, това си е тяхна работа. Сигурно си имат причини. Не мога да ги виня, че не искат да разравят всичко това. Никой от нас няма приятни спомени от онова време. — Тя сипа чай от керамичния чайник в две големи чаши от същия сервиз. — Хайде да започваме тогава — нали искате да разберете как е изглеждала къщата при онези години?

В продължение на един час двете обикаляха от стая в стая. Кати правеше подробни описания на някогашната мебелировка и обзавеждане, а Катрин се опитваше да възстанови образите във въображението си. Учуди се, че докато следваше Кати из къщата, не долови и следа от зловеща атмосфера. Винаги си бе представяла, че събитията, довели до смъртта на Алисън Картър, по някакъв начин са се просмукали в самите стени на имението Скардейл, че призрачните им отражения витаят като прашинки из въздуха. Но тук нямаше нищо подобно. Това беше просто една стара къща, реконструирана с много въображение, но въпреки значителното количество пари, които бе погълнала, тя надали щеше някога да се превърне в забележителност. Дори пристройката, която Филип Хокин бе използвал някога за лаборатория, бе лишена от каквато и да било атмосфера. Сега тя се използваше като склад за градинарски сечива и стари мебели — нищо повече.

Все пак, прекараният в имението час беше полезен за Катрин, защото така успя да си създаде представа за фона на познатите й събития. Тя каза нещо в такъв смисъл и на Кати Ломас, когато тя заключи вратата зад тях и я поведе обратно към Ларк Котидж, където трябваше да се проведе официалното интервю.

— Да, най-добре ще е да добиете ясна представа — съгласи се Кати. — За какво искате да ме питате сега?

В крайна сметка разговорът с Кати не добави особено много към фактите, които Катрин бе научила от Джордж. Наученото имаше стойност по-скоро заради това, че възрастната жена бе познавала много отблизо участниците в събитията. Привечер Катрин имаше вече чувството, че е опознала достатъчно Рут Картър и Филип Хокин, за да започне да пише за тях. Пътуването дотук си струваше дори само затова.

— Ще се виждате и с Джанет — отбеляза Кати, докато Катрин описваше съдържанието на касетата върху етикета й.

— Да, довечера. Тя каза, че вечер й е най-удобно.

— Така е. Работи по цял ден и предпочита през празничните дни да е свободна, за да има време за Алисън — Кати стана и взе празните чаши от масата.

— Алисън? — почти извика Катрин.

— Дъщеря й. Нашата Джанет така и не се омъжи. Затри си младите години с женен мъж. После, на трийсет и пет, забременя. Уж беше достатъчно зряла, за да знае как да се оправя. Бащата е американец. Запознала се с него на една конференция в някакъв хотел. Така или иначе, той беше отпрашил отдавна за Синсинати, когато Джанет разбра, че чака дете. Тя реши да отгледа детето сама.

— И е кръстила дъщеря си Алисън?

— Да, нали ви казах. Тя не е забравила Скардейл. Имайте предвид, че Джанет все пак има късмет. Майка й стана безплатна детегледачка, за да може тя да продължи да си играе на кариера в бизнеса. — Катрин долови с изненада горчивината в гласа на възрастната жена. Дали страдаше, че собствените й деца са далеч и че не са й дали възможността да гледа внуци? Или може би презираше Джанет, че е постъпила по този начин?

— С какво се занимава тя?

— Управлява филиала на една строителна организация в Лийк — Кати хвърли поглед през прозореца. Пердетата все още не бяха спуснати, въпреки че вън бе паднал мрак. В края на улицата се появиха фарове на кола — Това трябва да е тя. Най-добре ще е да тръгвате.

Катрин стана. Все още не можеше да влезе в тон с внезапните скокове в настроение на Кати Ломас — ту рязка, ту откровена.

— Много ми помогнахте.

Кати сви за миг тесните си устни.

— Може би — каза тя. — Беше ми… интересно. Да, интересно. Разказах ви неща, които не подозирах, че помня. Е, кога ще четем книгата?

— Опасявам се, че ще бъде издадена чак през юни идущата година — отвърна Катрин. — Но ще ви изпратя един екземпляр още от готовите коректури.

— Да, момиче, няма да е зле. Не ми се иска някой репортер да ми похлопа на вратата и да започне да ме разпитва за книга, която дори не съм виждала. — Тя отвори външната врата и отстъпи назад, за да може Катрин да мине покрай нея. — Да кажете на Джанет, че ми дължи шест яйца.

Вратата се захлопна зад Катрин, докато тя още вървеше по пътечката на градината. Препъвайки се в тъмното, тя зави, мина покрай Тор Котидж, където Чарли Ломас бе живял с баба си, зави пак и се озова на пътечката, която водеше към Шайър Котидж. Тук, в дома на родителите си, бе израснала Джанет Картър, заедно с брат си и двете си сестри. Според Питър Грънди, родителите продали къщата на дъщеря си преди три години, а те предпочели да прекарат старините си в Испания заради климата. Катрин не можеше да си представи да иска да живее в къщата, в която бе прекарала детството си. Бе имала щастливо детство, но въпреки това се бе възползвала от първата възможност да избяга в Лондон, който предлагаше такава свобода и толкова много възможности.

Когато Катрин видя как бе обзаведен домът й, разбра, че Джанет надали бе предпочела да живее в Скардейл по сантиментални причини. Целият партерен етаж бе превърнат в едно-единствено помещение. Просторът бе нарушен само от колоната, през която минаваше коминът. Това бе една от по-новите къщи в Скардейл — вероятно от викторианската епоха по думите на Джанет — затова и таваните бяха малко по-високи. Премахването на стените бе отворило значително пространство. В единия край на помещението имаше малка, функционална кухня, цялата в неръждаема стомана. Блестящите метални повърхности отразяваха различните сиви тонове на оголените каменни стени. В другия край на помещението беше дневната. Тук се набиваха на очи ярките цветове на индийските килими — по пода и окачени по стените. Имаше голяма чамова маса, която явно служеше и за хранене, и като работно пространство. Край масата седеше тринайсетинагодишно момиче, което се взираше съсредоточено в екрана на компютъра. То почти не вдигна поглед, когато Джанет въведе Катрин.

— Тук е прекрасно — възкликна Катрин, без да може да се удържи.

— Страхотно е, нали? — с възрастта лицето на Джанет бе заприличало още повече на котешко. Бадемов идните й очи се присвиха в ъглите, когато се усмихна доволно. — Всички се изненадват. На горния етаж обзавеждането е много по-традиционно, но тук, долу, исках да стане съвсем различно.

— Джанет, фантастично е. Никога не съм виждала толкова стара къща, реконструирана по този начин. Имаш ли нещо против да поместим фоторепортаж за нея в списанието?

Самодоволната усмивка пак се появи на лицето на Джанет.

— За това се плаща, нали?

Катрин се усмихна кисело.

— Предполагам, че списанието може да си го позволи. За съжаление аз мога да ти предложа само хонорар за интервюто, което ще бъде публикувано в книгата. А издателите не са много щедри.

Искаше да каже, че няма намерение да предложи част от значителния си аванс на очевидно алчната Джанет Картър. Зачуди се колко ли бе смъкнала от родителите си за продажбата на къщата.

Разположиха се на един нисък диван. Джанет сипа червено вино в чаши от дебело стъкло и махна неопределено с ръка към дъщеря си.

— Не обръщай внимание на Алисън. Тя няма да чуе нито дума. Идва си от училище, пъхва готовия обяд в микровълновата печка и се лепва за компютъра. Сега е точно на същите години, на които бяхме аз и Али през 1963-а. Когато я гледам, разбирам какви тревоги е преживявала майка ми, макар че моят живот е толкова различен от нейния.

— В деня, когато Али изчезна, всичко се промени — започна Джанет и се нагласи на мястото си като човек, който се готви за дълъг разговор. — Предполагам, че докато аз самата не родих, не съм могла изобщо да предположа какъв ужас са преживели леля ми и родителите ми. Аз мислех само за това, че Али я няма; през ум не ми минаваше да се безпокоя за себе си. Но още от първия миг, заедно с тревогата за Алисън, възрастните трябва да са били преследвани от страха, че тя може да е била само първата жертва, от мисълта, че и техните деца са застрашени.

По онова време децата не знаеха почти нищо за това, което се случва в околния свят. Не четяхме вестници — освен статиите за филмови или поп звезди. Затова и нямахме представа, че още две деца били вече изчезнали около Манчестър. Знаехме само едно — че изчезването на Алисън ограничаваше и нашата свобода. Тук, в Скардейл, това беше съвсем странно преживяване за нас.

Катрин кимна.

— Знам точно как сте се чувствали. Случаят имаше същото въздействие и върху нас, децата от Бъкстън. Започнаха да ни пазят като фин порцелан. Не можехме да ходим никъде, без да ни съпровожда възрастен човек. Майка ми дори ми забрани да разхождам кучето в гората Грийн Лоу до нас. Иронията е там, че опасността се оказа много по-близка. Но за вас трябва да е било сто пъти по-тежко — всичките тези страхове и тревоги са ви заобикаляли съвсем отблизо.

— И още как — потвърди енергично Джанет. — Бяхме свикнали да тичаме на свобода из цялата долина. През лятото изобщо не се прибирахме, а дори в най-дълбоката зима скитахме постоянно из хълмовете, разхождахме се чак до Дендърдейл, надолу по течението на Скарластън, кръстосвахме горите. Понеже бяхме на една и съща възраст с Али и Дерек, бяхме кажи-речи като близнаци. Не се деляхме никога. И после изведнъж останахме само двамата с Дерек — като затворници вкъщи. Боже, колко скучно беше!

— Хората забравят каква скука беше да си на тези години в началото на шейсетте — каза Катрин, припомняйки си съвсем ясно колко много беше скучала самата тя на тази възраст.

— Особено на място като Скардейл — каза Джанет. — Отивахме на училище, а там съучениците ни говореха за това, което са гледали по телевизията, на кой филм са били, с кого си тръгнали след танците. За нас нямаше никакви подобни забавления. На нас, децата от Скардейл, вечно ни вадеха душата, защото нямахме никаква представа какво става по света. Не че получавахме различна информация — просто нямахме никаква. Е, сигурно знаеш всичко това, щом си учила в Бъкстън.

Катрин кимна.

— Учех в „Хай Пийк“ — бях един клас преди теб. Но доколкото си спомням, не тормозехме само децата от Скардейл. Държахме се отвратително с всички деца от околните села.

— Сигурно. Децата са много жестоки към себеподобните си. А като се има предвид какво стана след изчезването на Али, подигравките ни бяха най-малкият проблем. Когато помисля за първите седмици след изчезването й, най-живият ми спомен е как седим в моята стая с Дерек и слушаме радио „Люксембург“ по огромния му стар приемник. Чуваше се ужасно, непрекъснато пращеше от статичното електричество и се смесваха станции. И вътре в стаята беше страхотен студ — парното в Скардейл беше прокарано много години по-късно. Седяхме в стаята, облечени в зимните си палта. До ден-днешен някои песни веднага ми припомнят онези дни. „Игли и карфици“ на Сърчърс, „Всеки, който има сърце“ на Сила Блек, „Свят без любов“ на Питър и Гордън, и „Искам да държа ръката ти“ на Бийтълс. Чуя ли ги, и се озовавам отново в някогашната си стая, върху леглото, покрито с розова памучна кувертюра, Дерек седи на пода, облегнат на вратата, обвил коленете си с ръце. И Али я няма.

Докато си дете, приемаш толкова неща като разбиращи се от само себе си. Прекарваш дните си заедно с някого и никога не ти минава през ума, че някой ден този човек може да го няма вече. Знаеш ли, в някои отношения се радвам, че пишеш тази книга. Толкова много хора губят свои близки и няма нищо, което да показва, че те някога са съществували — освен това, което пазим в паметта си. Аз поне ще мога да взема в ръка книгата ти и да знам, че Али наистина е съществувала. Не за дълго, но наистина я имаше.