Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (40)

8.

Май, Юни, Юли 1998 г.

Катрин се отклони от магистрала А1 и се озова незабавно на тесен междуселски път, който се виеше между плодородни полета и гъсти, стари гори. Морето проблясваше някъде напред, в далечината. По някаква причина, която сама не можеше да си изясни, предстоящият разговор с Томи Клъф я вълнуваше много повече, отколкото разговорите с всички останали второстепенни герои в историята. До известна степен това се дължеше на топлотата, с която Джордж и Ан говореха за бившия сержант, макар че вече трийсет и пет години нямаха почти никакъв контакт с него. Но колкото повече си мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че Клъф е най-загадъчната фигура от всички.

Според Джордж на пръв поглед сержантът изглеждал грубоват, понякога почти брутален. Клъф приличал много повече на типичния полицай от онова време, отколкото самият Джордж. Винаги общителен, винаги в течение на слуховете и клюките, които циркулират във всеки полицейски участък, винаги на едно от челните места по брой на разкрити престъпления и арести, той създавал впечатлението, че си е точно на мястото. И все пак, напуснал дербишърската полиция две години след приключването на случая Алисън Картър и започнал работа като охрана в резерват за птици в Нортъмбърланд. Загърбил изцяло миналото, предпочел усамотението пред живота сред колеги и приятели.

Сега, на шейсет и осем години и вече пенсионер, той продължаваше да живее в североизточна Англия. Ан бе разказала на Катрин как веднъж се отбила да го види за един час, когато откарала Джордж на някакъв семинар в Нюкасълския университет — по това време решавал къде да работи за нова научна степен. По нейните думи Томи Клъф прекарвал дните си в наблюдение на птици, снимал ги, а вечер ги рисувал. Любимият му джаз продължавал да бъде фон на самотата му. Така, както го описа Ан, животът му бил усамотен, но спокоен, странно различен от петнайсетте години, прекарани в преследване на престъпници.

Пътят се виеше в широки завои нагоре по хълма. Там, горе, беше целта на пътуването й — няколко скупчени къщи, прекалено малко на брой, за да бъдат село, на няколко мили южно от Сийхаузис. Развълнувана и притеснена, тя похлопа с месинговото чукче на вратата на някогашната рибарска хижа.

Би разпознала навсякъде Томи Клъф по снимките, които Джордж й бе дал. Косата му беше все още буйна и къдрава, макар и вече не кестенява, а посребрена. Лицето му беше обветрено, погледът — все така проницателен, устните бяха все така по-склонни да се усмихват, отколкото да се цупят. Макар и облечен в развлечен кадифен панталон и рибарски пуловер, личеше си, че едрото му тяло е още здраво и мускулесто. Казваха, че на младини приличал на бик; сега, с побелелите къдрици, напомняше по-скоро на някой от едрите дербишърски овни — каза си Катрин, докато отвръщаше с усмивка на усмивката му.

— Господин Клъф — каза тя.

— Госпожица Хийткоут, предполагам. Заповядайте. — Той се отдръпна и тя влезе в спартански обзаведена, но безукорно чиста дневна. Стените бяха покрити с великолепни рисунки на птици, някои оцветени, някои изпълнени с черен туш на яркобяла хартия. На фона се разнасяха звуците на „Романси за саксофон“ на Бранфорд Марсалис.

Тя загледа най-близките до нея рисунки и каза:

— Великолепни са — беше напълно откровена, не както когато предразполагаше обекта на интервюто си, хвалейки вкуса му.

— Не са лоши — отвърна той. — Сега седнете да пийнете нещо топло. Сигурно имате нужда след целия път от Дербишър до тук.

Той изчезна в кухнята и скоро се върна с поднос, на който имаше чайник, каничка с мляко, захарница и две чаши с емблемата на Кралското общество за защита на птиците.

— Нямам кафе — каза той. — Едно от нещата, които си обещах, когато напуснах полицията, бе никога вече да не изпия нито чаша гадно нес кафе. А пък никъде наоколо не мога да открия прилично кафе на зърна, затова се задоволявам с чай.

— Нямам нищо против чая — усмихна се Катрин. Вече изпитваше доверие към този човек. Не можеше да си обясни защо, но така беше. — Благодаря, че приехте да се срещнем.

— Би трябвало да благодарите на Джордж — каза той, вдигна чайника и го поразклати леко, за да се запари по-добре чаят. — Много отдавна бях решил, че е негово право да преценява дали някога да се говори отново за онзи случай или не. Знам, работихме рамо до рамо по време на следствието, но моето отношение беше по-различно от неговото. Той е организиран човек, а аз съм си бил винаги единак. Затова моята версия никога не би могла да бъде свързаната история, която той сигурно ви е разказал.

Знаете ли, случаят Алисън Картър беше решаващ за мен. Бях постъпил в полицията, защото вярвах в идеята, че трябва да има правосъдие. Но както се бяха заплели нещата около този случай, започнах да губя вяра, че системата е годна да осигури правосъдие. Мисля, че тогава се преборихме за правосъдие, но работата беше на косъм. Толкова лесно всичко можеше да се развие по друг начин, и тогава не бихме имали пред себе си никакъв резултат от многомесечната си работа — и възмездие за погубения живот на едно момиче. Стигнах до извода, че не може да се разчита на полицията да осигури този краен резултат, който би трябвало да бъде единственото основание за съществуванието й — и че в такъв случай няма особен смисъл да продължавам да бъда част от нея.

Той поклати глава и се засмя тихо и иронично, докато наливаше чая.

— Като ме чуе човек какви бисери сипя — започнал съм да говоря като проповедник. Джордж Бенет не би ме познал. Обичах компаниите, знаете ли. Обичах да си пийна по някоя бира, да пуша, да се шегувам. И не се преструвах. Имал съм винаги тази склонност, но я развивах допълнително, за да подхожда на професията ми, предполагам.

Но също така винаги съм бил и склонен към размисъл. А около изчезването на Алисън Картър въображението ми се развинти съвсем. Непрекъснато си представях различни сценарии, всеки следващ по-ужасен от предишния. Докато работех, можех да ги пропъждам от мислите си, но когато бях в почивка, тези кошмари в будно състояние ме тормозеха постоянно. Започнах и да пия доста — само така можех да спя нощем.

Често съм благодарил на Бога, че Джордж Бенет така се беше вкопчил в този случай. Това означаваше, че винаги имаше много работа за вършене, да се проверяват досиета, да се разпитват потенциални свидетели — дори когато се предполагаше, че този случай е минал на заден план. Без някога да сме си разпределяли формално ролите, в това следствие аз се превърнах в нещо като пътуващ изпълнител на неговите идеи. Това ме караше да се чувствам полезен. Но Господи, колко трудно беше да влезеш под кожата на тези хора от Скардейл!

Помните ли, имаше през седемдесетте години един филм, „Сламеният човек“? Едуард Уудуърд играеше ролята на ченге, което отива на тайнствен шотландски остров, за да разследва изчезването на едно момиче, и се забърква в езическите ритуали на местните жители. Е, точно така се чувствах и аз в Скардейл през 1963-а, само дето можехме в края на работния ден да се върнем у дома, към нормалния живот. И, разбира се, никой не се опита да принесе в жертва мен или Джордж — засмя се той смутено, като че ли преценяваше, че думите му не са подходящи за трезвомислещ бивш полицай.

— Освен това, разбира се, ние разгадахме загадката — нещо, с което Едуард Уудуърд не успя да се справи. — Той наля мляко в чая си и отпи.

— Ан каза, че никой от съседите ви тук не знае, че сте бивш полицай — отбеляза Катрин.

— Това не е, защото се срамувам от някогашната си професия — каза той притеснено и стана, за да смени диска. Отново се разнесоха приглушените звуци на саксофон, но този път Катрин не можа да разпознае това, което слушаха. Тя замълча, очаквайки Томи да продължи прекъснатия разказ, когато пожелае.

Той се облегна на стола си.

— Просто хората винаги предполагат определени неща, когато разберат, че си бивш полицай. Това исках да избегна. Исках да започна на чисто. Мислех, че може би, ако обърна гръб на миналото си, Алисън Картър ще ме остави на спокойствие. — Устата му се изкриви в усмивка, която повече приличаше на гримаса. — Но не стана така. Нали? Ето ни тук двамата, и пак говорим за тази история.

Снощи прехвърлях спомените си, подреждах мислите си. Оказа се, че помня всичко така ясно, като че ли току-що се е случило — допълни Клъф. — Напълно съм подготвен за интервюто. Питайте.

Оказа се, че Томи Клъф е бил липсващият елемент в разказа на Катрин. Забележителната му проницателност попълваше пролуките в нейното схващане на случая, превръщайки калейдоскопната смесица от разпокъсани впечатления в разбираема картина. Той успя да й създаде представа за Джордж Бенет не само като полицай, но и като човек, благодарение на него Катрин си изясни много неразбираеми досега неща. Най-сетне можа да види причините за необяснимата според нея липса на сътрудничество между полицията и жителите на селото. Сега вече виждаше по-ясно и цялостния вид на своя разказ.

Когато се върна в Лонгнор, тя се зае със сложната задача да подреди натрупания материал. Принтерът скрибуцаше постоянно на фона, докато тя трупаше листове хартия на различни купчини по целия под на дневната — преписи на интервютата й с Джордж; отделна купчина за бележки и преписи от разговорите със свидетелите; купчина фотокопия на вестникарски изрезки; копията от протоколите на процеса, до които бе успяла да се добере благодарение на един приятел, който работеше в специализирана юридическа библиотека; и още една купчина, от опърпани зелено-бели томчета на „Пенгуин’с“, купени на втора ръка, съдържащи описания на прочути съдебни процеси — смяташе да ги ползва за идеи по време на работата си.

Катрин бе свалила от стените безличните акварели на живописни пейзажи от хълмистите околности, подбрани от хазаите й. На тяхно място бе закачила пощенски картички с изгледи от Скардейл — тогава и сега, включително и някои, които бяха дело на Филип Хокин. Цяла една стена беше покрита с увеличени снимки на главните герои на книгата й — от самата Алисън до Джордж, с много строго изражение, заснет от някой вестникарски фотограф на излизане от пресконференция по процеса, с шлифер и мека шапка. Третата стена беше заета от огромна карта на района.

В продължение на два месеца тя бе изцяло погълната от Скардейл. Ставаше в осем и работеше до дванайсет и половина. Тогава се качваше на колата, минаваше седемте мили до Бъкстън, паркираше край Пуул и Кавърн и прекосяваше горите, за да се изкачи на високите тресавища, там, където се издигаше Соломоновият храм — причудлив викториански архитектурен каприз, откъдето се виждаше целия град. Слизаше обратно през сенчестата зеленина на гората Грийн Лоу и тръгваше назад по Грийн Лейн. Минаваше покрай къщата, в която бе израснала. Баща й бе починал преди пет години, майка й бе продала къщата и се бе преместила в дом за пенсионери в Девън, където мекият климат се отразяваше по-добре на старческите й кости. Катрин не знаеше кой живее сега в къщата, а и не се интересуваше.

Предполагаше, че тук все още живеят много от някогашните й съученици. Но тя бе се изхлузила от миналото, както змия сменя кожата си, със заминаването си за Лондон. Що се отнася до приятелствата, при нея те се развиха по-късно. Като единствено дете тя винаги бе намирала своя въображаем свят за по-интересен от този, в който живееха връстниците й. Едва когато започна да работи с хора, чийто начин на мислене наподобяваше нейния, откри някои, с които можеше да се сближи повече. Така че за нея нямаше скъпи спомени от детството, които да иска да възкреси. Бе предполагала, че може да се сблъска с познати физиономии в супермаркета, но дори това не стана. Тя не изпита съжаление. Единствената част от миналото й, която я интересуваше, бе свързана със спомените, които й даваха възможност да разбере ясно живота и смъртта на Алисън Картър.

След ежедневната разходка тя се връщаше в Лонгнор, хапваше хляб, сирене и салата, после отново започваше работа. В шест следобед си отваряше бутилка вино и гледаше новините по телевизията. После отново работеше до девет, спираше окончателно и вечеряше с пица или някаква друга полуготова храна от супермаркета. През останалата част от вечерта отговаряше на пристигналите съобщения по електронната поща или четеше някой глупав роман, от тези, които се продават по гарите и летищата. Това бе всичко, което можеше да включи в дневната си програма, като изключим някой разговор с редактора за хода на работата й, или с документалиста за бъдещи уговорки.

За първи път през живота й дните на Катрин не се въртяха около шумния офис и натоварена с постоянни социални контакти програма. Тя не можеше да се начуди колко малко й липсва компанията на други човешки същества. Казваше си сухо, че се е превърнала в това, което самата тя преди шест месеца би окачествила като „скучен сухар“.

Когато един следобед телефонът иззвъня и тя чу гласа на Джордж Бенет, думите й като че ли живееха вече собствен живот и тя за миг не успя да разбере какво й говореше той.

— Извинявай, Джордж, бях потънала в работа, когато звънна телефонът, ще може ли да повториш отново това, което каза? — проговори тя неуверено.

— Дано не съм прекъснал творческия процес в критичен момент.

— Не, не, няма нищо подобно. За какво става дума? — Катрин вече се бе овладяла, възвръщайки си професионалната невъзмутимост.

— Обаждам се да ти кажа, че Пол и Хелън ще дойдат идущата седмица за няколко дни. Ан и аз искахме да те попитаме дали би дошла да вечеряш с нас идущия петък?

— С удоволствие — отвърна тя. — До края на седмицата би трябвало да приключа с първоначалния текст на книгата. Ще ти го донеса, за да го прегледаш, когато те се върнат в Брюксел.

— Работила си много напрегнато — каза Джордж. — Много ще се радвам да видя книгата. Значи, до петък, в седем вечерта. Довиждане, Катрин.

Тя затвори телефона и се загледа в снимките на стената. Бе направила всичко по силите си, за да могат тези хора да оживеят в книгата й. Сега, също като Филии Хокин, и тя трябваше да чака присъдата на другите.