Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (5)

2.

Сряда, 11 декември 1963 г., 20 часът и 26 минути

Боб Лукас понечи да подкара отново колата, но Джордж Бенет вдигна пръст.

— Скардейл е само на две мили от тук, нали? — Лукас кимна. — Преди да тръгнем, искам да разбера, колкото е възможно по-ясно, с какво се заемаме. Можем ли да отделим няколко минути на полицай Грънди, за да ни даде някои подробности?

— Минута-две няма да променят нищо — каза Лукас и върна скоростния лост в изходна позиция.

Бенет се поизвърна на седалката, така че да вижда поне отчасти смътните очертания на лицето на местния полицай.

— И така, Грънди, вие не вярвате, че ще намерим Алисън Хокин седнала край огъня в къщи, докато майка й, й чете конско?

— Името й е Картър, сър. Алисън Картър. Тя не е дъщеря на скуайъра^[1]. — Грънди говореше с лекото нетърпение на човек, който предвижда, че цяла вечер ще трябва да дава обяснения.

— Благодаря — каза кротко Джордж. — Помогнахте ми да не се изложа поне с това. Ще съм ви благодарен, ако ми опишете накратко семейството, само колкото да имам представа с кого си имаме работа.

Той протегна своя пакет с цигари към Грънди, надявайки се, че онзи няма да го обвини в снизхождение. Грънди хвърли бърз поглед към Боб Лукас, който кимна, и полицаят си извади цигара и затърси запалка из джобовете си.

— Описах на инспектор Бенет положението в Скардейл — каза Лукас, докато Грънди си палеше цигарата. — Обясних му, че земята и селото са собственост на скуайъра.

— Тъй — поде Грънди, обвит в облак дим. — Ами допреди година, година и нещо, Скардейл беше собственост на чичото на Хокин, стария господин Касълтън. В господарската къща на Скардейл са завели Касълтъновци, откак съществуват енорийските архиви. Тъй или иначе, единственият син на стария Уилям Касълтън загина във войната. Летеше на изтребител, но една вечер над Германия явно не е имал късмет и последното, което чухме за него, беше че е изчезнал по време на акция. Когато се е родил, майка му и баща му били вече доста възрастни, затова и нямаха други деца. Когато старият Касълтън умря, Скардейл премина в ръцете на сина на сестра му, въпросният Филип Хокин. За последен път хората от селото го бяха виждали, когато още носел къси панталонки.

— Какво знаем за него? — попита Лукас.

— Майка му, сестрата на скуайъра, израсна тук, ама сбърка, като налетя на Стан Хокин. Когато се запознали, бил летец в Кралските ВВС, ама не за дълго. Винаги е твърдял, че опрал пешкира вместо някакъв старши офицер, но накратко казано, бил заловен да разпродава военно имущество. Все пак, старият скуайър се зае да му помогне, като го изхвърлиха от войската, и го уреди да продава коли при някакъв свой приятел, някъде на юг. Доколкото е известно, не е бил спипван повторно в злоупотреби, но все пак, вълкът нрава си не мени — затова и семейството по едно време спря да идва тук на гости.

— Ами синът, Филип Хокин? — Джордж се опитваше да ускори хода на повествованието.

Едрият Грънди сви рамене и колата се позаклати.

— Хубав мъж, не отричам. Много го бива да омайва жените и те си падат по него. С мен винаги се е държал свястно, ама все пак не бих му поверил дори да ми подържи кучето, докато пикая.

— Оженил се е за майката на Алисън Картър, така ли?

— Тъкмо това щях да разкажа — заяви Грънди бавно и достолепно. — Когато Хокин дойде някъде от юг, за да встъпи във владение на наследството си, Рут Картър беше вдовица почти от шест години. Вярно, тя лови окото, но не всеки мъж би я приел с чуждо дете. Но той, поне доколкото съм чувал, никога не е създавал проблеми за детето. Започна да ухажва упорито Рут, а и тя като че ли не се съпротивляваше много. Набързо живна, няма спор. Ожениха се само три месеца след пристигането на Хокин. Хубава двойка бяха.

— Скоростно ухажване, а? — попита Джордж. — Хората сигурно са се подразнили — макар че всички в Скардейл са толкова близки помежду си.

Грънди отново сви рамене.

— Не съм чувал нищо подобно — отвърна той.

Джордж разбра веднага, че няма да научи нищо повече. Явно щеше да се наложи първо да спечели доверието на Грънди, преди местният полицай да сподели с него трудно придобитите познания за отношенията между хората тук. Но Джордж не се съмняваше нито за миг, че той знае немалко неща.

— Хайде тогава да тръгваме за Скардейл и да видим какво става — каза той.

Лукас подкара колата през селото.

Стигнаха до знак „Преминаването забранено“ и Лукас зави встрани.

— Подходящ знак — отбеляза сухо Джордж.

— Всеки, на когото му се налага да отиде до Скардейл, така или иначе знае пътя — каза Боб Лукас и се съсредоточи в усилията си да шофира по изровения път, който като че ли постоянно ги връщаше назад с поредица остри завои и стръмни изкачвания и слизания. Светлинните конуси на фаровете едва успяваха да разкъсат мрака по пътя, възпирани от високите странични насипи и неравните каменни стени без спойка на плочите, които се очертаваха в привидно невъзможни ъгли спрямо хоризонта.

— Още докато бяхме в участъка, ти каза, че случаят не ти харесва — поде Джордж. — Защо мислиш така?

— Защото тази Алисън изглежда разумно момиче. Знам доста за нея, бяха съученички с моята племенница в началното училище. После продължиха и в прогимназията. Докато ви чаках, отскочих да поговоря с Маргарет. Тя каза, че днес Алисън се държала както обикновено. Двете се качили заедно на автобуса, както винаги. Алисън споменала, че има намерение да прескочи някой следобед до Бъкстън, за да купи коледни подаръци. Освен това нашата Маргарет твърди, че Алисън никога не би избягала. Казва, че е от хората, които се изправят лице в лице с неприятностите. Затова ми се струва, че каквото и да е станало с нея, не е било по нейно желание, станало е против волята й.

Джордж имаше чувството, че думите на Лукас паднаха тежко като камъни върху стомаха му. Сякаш в съответствие с мрачния им с мисъл, каменните стени от двете страни на пътя отстъпиха място на високи варовикови скали. Пътят се заизвива през тясното дефиле, изцяло зависим от релефа на местността.

— Господи — каза Джордж. — Същински каньон от някой уестърн. Би трябвало да носим широкополи каубойски шапки и да яздим мулета, а не да се движим с кола.

— Селото е зад следващия завой, струва ми се — промърмори Лукас, повече на себе си, отколкото на Джордж.

Сержантът намали скоростта, така че колата почти пълзеше под надвисналите скали. Скоро след това пред тях изникна висока затворена порта, която преграждаше пътя. Джордж рязко си пое дъх. Ако беше тръгнал насам без придружител и не знаеше за това препятствие, със сигурност щеше да се забие в портата. Лукас изскочи навън и се отправи към портата, а Джордж забеляза множество драскотини във всевъзможни цветове по скалите от двете страни на портата.

— Не може да се каже, че посрещат пришълците с отворени обятия, а?

Лукас се усмихна мрачно.

— Не са длъжни да го правят. Това зад портата вече се води частен път. Асфалтираха го едва преди десет години. Преди това пътят към Скардейл беше проходим само за трактори и джипове.

Той подкара колата по тясната пътека. Стотина метра след портата варовиковите скали внезапно се отдръпнаха от двете страни, разкривайки далечния хоризонт. Докато се движеха под обсипаното със звезди небе, Джордж изпита чувството, че са излезли от тунела за играчите на широк открит стадион, с диаметър поне една миля, заобиколен от стръмни склонове, описващи почти правилен кръг, на мястото на трибуните. Но това долу определено не беше игрище. На призрачната лунна светлина Джордж видя ниви с остра трева, които се издигаха в лек наклон встрани от пътя, пресичащ напряко долината. Овце се бяха прислонили край каменните огради на нивите, а дъхът им се вдигаше на малки облачета в студения, въздух. Погледнати отблизо, по-тъмните петна се оказаха малки горички. Джордж си каза, че никога не е виждал нещо подобно. Това беше един цял скрит свят, тайнствен и усамотен.

Сега вече виждаше светлините на селото — по-слаби от лунните лъчи, но достатъчни, за да очертаят неравните силуети на група постройки, скупчени край бледите варовикови скатове в дъното на долината.

— Това е Скардейл — отбеляза напълно ненужно Лукас.

Скупчените каменни форми постепенно се очертаха като отделни къщи, построени около малка, проскубана морава. В центъра на моравата се издигаше един-единствен наклонен менхир^[2], а малко по встрани се открояваше яркочервена телефонна кабина — единственото цветно петно в осветения от луната Скардейл. Къщите бяха около дузина, съвсем различни на вид, построени само на няколко метра една от друга. През пердетата на повечето прозорци се процеждаше светлина. Джордж забеляза на няколко пъти ръце, които отваряха пролуки в пердетата, през които да може да се надникне, но умишлено не погледна встрани.

В дъното на моравата се очертаваше хаотична редица от островърхи покриви, надвиснали над множество прозорци. Джордж предположи, че това е имението Скардейл. Не беше наясно какво е очаквал да види, но във всеки случай не и тази селска къща, която не можеше да бъде наречена „имение“, струпвана в продължение на няколкостотин години от хора, които са мислели по-скоро за нуждите си, отколкото за добрия вкус. Преди да успее да каже каквото и да било, входната врата на къщата се отвори и в двора пред нея падна жълтеникав правоъгълник светлина. На светлината се очерта женска фигура.

Докато колата намаляваше ход и спираше, жената пристъпи импулсивно няколко крачки напред. После до нея се появи някакъв мъж, който сложи ръка на рамото й. Двамата изчакаха полицаите да се приближат. Джордж изостана умишлено малко назад, за да може Боб Лукас да подхване разговора. Предпочиташе да се възползва от краткото време, докато Лукас се занимаваше с представянето и да подреди първите си впечатления от майката и бащата на Алисън Картър.

Рут Хокин изглеждаше поне с десет години по-възрастна от неговата Ан, значи в края на трийсетте. Беше висока около метър и шейсет, с яката фигура на жена, привикнала на тежък физически труд. Кестенявата й коса беше прибрана на конска опашка, което подчертаваше изпитото й лице с хлътнали сиво-сини очи, подпухнали от скорошен плач. Кожата на лицето й беше обветрена, но по напуканите устни, личаха следи от червило. Беше облякла блуза и жилетка, очевидно плетени на ръка, от синкавочерна вълна, и плисирана сива пола от туид. Беше обута с рипсени чорапи от вълна, и като разумна жена носеше високи до глезените боти с цип отпред. Беше му трудно да свърже жената пред себе си с описанието на Питър Грънди, според когото „ловяла окото“. Ако я беше видял на автобусната спирка, Джордж никога не би се обърнал подир нея, освен заради очевидно измъчения й вид, който си личеше и по стойката на напрегнатото й тяло и ръцете, кръстосани пред гърдите, сякаш да се защити от нещо. Той предположи, че мъката бе изцедила от нея всякакви следи от привлекателност.

Мъжът, застанал зад нея, правеше впечатление на много по-спокоен. Беше поставил едната си ръка на рамото на жена си, а другата беше пъхнал небрежно в джоба на тъмнокафява жилетка с велурена предница. Носеше сив вълнен панталон, чиито маншети падаха върху изтрити от носене кожени пантофи. Джордж отбеляза на ум, че Филип Хокин надали е обикалял заедно с жена си из селото.

Колкото невзрачна беше жена му, толкова привлекателен беше Хокин. Към метър и осемдесет висок, той имаше права, тъмна коса, сресана назад и леко загладена с брилянтин, която растеше на триъгълник от челото. Джордж оприличи формата на лицето му на щит — то се стесняваше от широкото, ъгловато чело към заострената брадичка. Правите вежди над тъмнокафявите му очи също напомняха на хералдически знаци; финият нос сякаш сочеше надолу към устата, която създаваше впечатление, че всеки момент ще се усмихне.

Джордж подреди всички тези отлики като в каталог и ги складира в паметта си. Междувременно Боб Лукас продължаваше да говори.

— Та ако можем да влезем, да ни дадете някои подробности, за да ни стане по-ясно какво точно се е случило.

Той помълча в очакване.

Хокин проговори за първи път. Гласът му недвусмислено свидетелстваше, че е чужденец в хълмистите земи на Дербишър.

— Разбира се, разбира се. Заповядайте, господа полицаи. Убеден съм, че тя ще си дойде жива и здрава, но няма нищо лошо в това да се спази процедурата, нали? — Той плъзна ръката си по гърба на Рут към кръста й, насочвайки я обратно към къщата. Тя създаваше впечатление на зашеметена, определено неспособна да поеме каквато и да било инициатива. — Съжалявам, че ви се наложи да излизате в такава нощ — добави учтиво Хокин, докато прекосяваше помещението.

Джордж влезе след Лукас и Грънди в голяма селска кухня. Подът беше настлан с каменни плочи, стените бяха от неодялан камък, боядисан с пласт бяла боя, потъмняла неравномерно — в зависимост от близостта до печките — една старомодна, с дърва, и още една, електрическа. Покрай стените бяха подредени голям бюфет и етажерки с различна височина, боядисани в зелено като болнични мебели, под прозорците, които гледаха към края на долината, имаше два дълбоки каменни умивалника. Потъмнели греди кръстосваха тавана, а от тях висяха всевъзможни тигани и други кухненски прибори. Миришеше на дим, готвено зеле и животинска мазнина.

Без да изчака когото и да било от останалите, Хокин незабавно се разположи на един резбован стол, поставен начело на старателно изтърканата дървена маса.

— Направи на хората чай, Рут — каза той.

— Много мило от ваша страна, сър — намеси се Джордж, докато Рут вземаше чайника от печката. — Но предпочитам да побързаме. Когато става дума за изчезнало дете, се опитваме да не губим нито минута. Госпожо Хокин, бихте ли седнала да ни разкажете всичко, което знаете?

Рут хвърли поглед към Хокин, като че ли очакваше неговото разрешение. Той вдигна вежди, но кимна в знак на съгласие. Жената издърпа един стол и се отпусна на него, скръствайки ръце на масата пред себе си. Джордж седна срещу нея, Лукас до него. Грънди разкопча връхната си дреха и се разположи на другия резбован стол, точно срещу Хокин; извади от джоба на куртката си бележник и го запрелиства. После наслюнчи върха на молива си и зачака.

— На колко години е Алисън, госпожо Хокин? — попита внимателно Джордж.

Жената се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Навърши тринайсет. Родена е през март — гласът й излизаше на пресекулки, сякаш нещо се късаше вътре в нея.

— Имали ли сте неприятности с нея?

— По-кротко, инспекторе — намеси се Хокин. — Какво имате предвид под „неприятности“? За какво намеквате?

— Не намеквам за нищо, сър — отвърна Джордж. — Но Алисън е в трудна възраст, а понякога момичетата на тези години възприемат нещата съвсем повратно. Едно най-обикновено конско може да им се стори като края на света. Искам да разбера съществуват ли основания да предполагаме, че Алисън може да е избягала.

Хокин се облегна в стола си намръщен. Пресегна се назад, накланяйки стола на два крака, взе пакет „Ембаси“ и малка хромирана запалка от бюфета, и се зае да пали цигара, без да предложи другиму.

— Разбира се, че е избягала — каза той и усмивката му смекчи суровата линия на веждите. — Типично за тийнейджър. Правят го, за да накарат родителите си да се притесняват, за да си отмъстят за някоя въображаема обида. Знаете какво имам предвид — обърна се той с тон на опитен човек към двамата полицаи, явно разчитайки на разбирането им. — Наближава Коледа. Спомням си как една година изчезнах и не ме откриха с часове. Надявах се, че майка ми ще бъде толкова щастлива да ме види, като се върна, че ще успея да я убедя да ми купи колело за Коледа — усмивката му стана кисела. — Единственото, което си спечелих обаче, беше един хубав пердах. Помнете ми думите, инспекторе, тя ще се появи още до утре, и ще очаква да я посрещнем възторжено.

— Тя не е такова дете, Фил — каза плачливо Рут. — Казвам ви, нещо се е случило с нея. Никога не би ни причинила такава тревога.

— Какво се случи днес следобед, госпожо Хокин? — попита Джордж, после извади собствените си цигари и предложи и на нея. Тя кимна рязко в знак на благодарност и си взе една. Зачервените й от домакинска работа пръсти трепереха. Преди Джордж да успее да извади кибрита си, Хокин се наведе към нея и й поднесе запалката си. Джордж запали своята цигара и зачака жената да се поуспокои, за да може да отговори.

— Училищният автобус оставя Алисън и двама нейни братовчеди в края на шосето, някъде към четири и петнайсет. Обикновено някой от селото ги посреща и ги докарва, така че до и половина тя си е у дома. И вчера си дойде по това време. Аз бях тук, в кухнята, и белех зеленчук. Тя ме целуна и каза, че отива да разходи кучето. Попитах я не иска ли първо да пие чай, но тя каза, че е седяла затворена цял ден и й се искало да потича с кучето. Често прави така. Мрази да стои на закрито… — споменът я връхлетя и тя млъкна.

— Вие видяхте ли я, господин Хокин? — попита Джордж — повече, за да даде на Рут възможност да се успокои, отколкото защото се интересуваше от отговора.

— Не. Бях в тъмната стаичка. Когато съм там, губя всякаква представа за време.

— Не знаех, че се занимавате с фотография — каза Джордж и забеляза, че Грънди се размърда на стола си.

— Фотографията, инспекторе, е първата ми любов. Когато бях нископлатен чиновник, преди да наследя това имение от чичо си, тя ми беше просто хоби. Сега имам собствена лаборатория и от година се заех да работя като професионалист. Занимавам се и с портретна фотография, разбира се, но най-вече ме интересуват пейзажите. Някои от моите снимки са тиражирани на картички и се продават в Бъкстън. Светлината в Дербишър се отличава със забележителна чистота. — Този път усмивката на Хокин беше направо пленителна.

— Разбирам — отвърна Джордж и се замисли как човек може да разсъждава за естеството на светлината, докато никой не знае къде се намира дъщеря му в мразовита декемврийска нощ. — Тъй че нямахте представа, че Алисън си е дошла и е излязла отново?

— Не, нищо не съм чул.

— Госпожо Хокин, когато Алисън разхождаше кучето, имаше ли обичай да се отбива някъде? При съседи? Нали споменахте, че ходи на училище със свои братовчеди.

Рут поклати глава.

— Не. Просто прекосяваше полето до горичката и се връщаше. През лятото ходеше и по-далече, из гората до изворите на Скарластън. Между хълмовете има нещо като пролом, оттук не се вижда, но през него може да се върви по брега на реката чак до Дендърдейл. Но никога не би отишла толкова надалеч вечер, през зимата — жената въздъхна. — Освен това обиколих всички къщи в селото. Никой не е видял и следа от нея, след като е прекосила полето.

— Ами кучето? — попита Грънди. — Върна ли се?

Съобразителност на селски жител, каза си Джордж. И на него щеше да му дойде на ум, но не толкова бързо.

Рут отново поклати глава.

— Не. Но ако с Алисън се е случило нещо, Шеп никога не би я изоставила. Ще лае, но няма да се отдели от нея. А в нощ като тази лаят й щеше да се чуе из цялата долина. Вие идвате отвън. Чухте ли лай?

— Тъкмо на това се чудех — отвърна Грънди. — На тишината.

— Можете ли да опишете дрехите, с които беше облечена Алисън — попита практичният Лукас.

— Тъмносиньо късо палто върху училищната си униформа.

— На девическото училище „Хай Пийк“ ли?

Рут кимна.

— Черно сако, бежова жилетка, бяла блуза, вратовръзка на черни и бежови райета и бежова пола. Беше обута с черен вълнен чорапогащник и черни кожени полуботушки. Никой не бяга от къщи, облечен в училищната си униформа — избухна тя неудържимо и от очите й рукнаха сълзи. Тя ги изтри гневно с опакото на ръката си. — Защо седим тук като на вечеринка? Защо не започнете да я търсите?

Джордж кимна.

— Така ще сторим, госпожо Хокин. Но ни трябваха някои подробности, за да насочим правилно усилията си. Колко е висока Алисън?

— Почти колкото мен. Метър и шейсет, нещо такова. Стройна е, фигурата й тъкмо започва да се оформя.

— Имате ли някаква скорошна нейна снимка, която да покажем на екипа? — попита Джордж.

Хокин отблъсна стола си назад. Краката му изскърцаха по каменните плочи. Той издърпа чекмеджето на кухненската маса и извади една купчина снимки. После се наведе напред и ги разпръсна на масата пред Джордж. Лицето, което го гледаше от петте цветни портретни фотографии, не можеше да се забрави лесно.

Никой не беше го предупредил, че момичето е красавица. Усети, че дъхът му спира, докато се взираше в лицето на Алисън. Косата й, с цвят на мед, падаше до раменете, обрамчила овално лице, осеяно тук-там с бледи лунички. Сините й, леко раздалечени очи придаваха на чертите й нещо славянско, носът й беше фин и прав. Устата й беше плътна, чувствена, усмивката й вдълбаваше малка трапчинка на лявата й буза. Единственото несъвършенство на това лице беше един наклонен белег, пресичащ дясната вежда, тънка бяла линия между тъмните косъмчета. На всяка снимка позата леко се променяше, но искрената й усмивка оставаше неизменна.

Той погледна Рут, чиито черти се бяха смекчили едва забележимо, докато гледаше лицето на дъщеря си. Сега му стана ясно какво бе привлякло погледа на Хокин към вдовицата на фермера. Когато изчезнеше напрежението, изсмукващо мекотата от лицето на Рут, красотата й ставаше също тъй явна, както и при дъщеря й. Сега, когато едва забележима усмивка се бе плъзнала по устните й, му се стори невероятно, че първоначално я беше определил като невзрачна.

— Очарователно момиче — каза тихо Джордж. После се изправи и взе снимките. — Бих искал да ги задържа засега. — Хокин кимна. — Сержант, може ли да поговорим отвън?

Двамата мъже излязоха от топлата кухня в мразовитата нощ. Докато затваряше вратата зад себе си, Джордж чу как Рут каза примирено:

— Сега ще сложа чай.

— Какво ще кажеш? — попита Джордж. Не му беше необходимо потвърждението на Лукас, за да знае, че случаят е сериозен, но ако сега влезеше в ролята си, която му даваше власт над униформения, това би било равностойно на признание, че момичето е било убито или най-малкото е пострадало тежко. А въпреки нарастващото си убеждение, че се е случило тъкмо това, той изпитваше суеверен страх, че предприемеше ли такива действия, те биха направили нещастието действително.

— Мисля, че трябва да повикаме полицай с куче следотърсач, и то колкото е възможно по-бързо, сър. Може да е паднала, може да лежи някъде с тежка травма. Ако са се натъкнали на каменопад, може кучето да е загинало. — Той погледна часовника си. — Имаме четирима униформени на службата в памет на Кенеди. Ако побързаме, ще ги засечем, преди да им свърши смяната, за да ги докараме тук заедно с всеки, който няма някакви други преки задължения. — Лукас се пресегна пред него и отвори вратата. — Трябва да ползвам телефона им. Няма смисъл да опитвам радиовръзка. По-лесно ще се свържа от дъното на някоя каменоломна.

— Добре, сержант. Организирай търсенето, както прецениш. Аз ще повикам сержант Клъф и детектив Краг. Могат веднага да започнат да разпитват по къщите, за да се уточни кой я е видял последен и къде.

Джордж усети леко прималяване в стомаха — също като сценична треска пред премиера. Така си и беше. Ако опасенията му се окажеха основателни, той стоеше на прага на първото си голямо разследване, за което щеше да отговаря изцяло. По този случай щяха на го преценяват до края на кариерата му. Не успееше ли да разкрие какво се е случило с Алисън Картър, случаят щеше да му се лепне завинаги на челото като позорно петно.