Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (25)

3.

До края на седмицата Джордж седя в дъното на залата. Винаги успяваше да пристигне няколко минути след началото на заседанието и да се измъкне веднага, щом съдът станеше, за да го закрие. Знаеше, че става смешен, но не можеше да се отърве от усещането, че всички го гледат, защото се чудят действително ли е корумпиран — или, което бе по-лошо, защото са убедени, че е. Ужасяваше се при мисълта, че го вземат за едно от онези ченгета, които си избират виновник по вкус, независимо от наличните доказателства. Но не можеше и да не присъства на процеса.

На третия ден бяха разпитани свидетелите от Скардейл. Чарли Ломас съумя да повтори показанията си, а защитата не можа да го обърка, също както при четенето на обвинителния акт. Откритото му държание и явната скръб по изчезналата братовчедка му спечелиха симпатиите на съдебните заседатели.

След него бе призована мама Ломас. Беше облякла за случая едно прастаро черно палто със забодено на ревера клонче бял пирен. Тя потвърди, че се казва Хестър Юфимия Ломас. Беше съвсем явно, че не изпитва и помен от страхопочитание към съда. Отговаряше на въпросите на прокурора и адвоката също така, както разговаряше с Джордж в собствената си дневна. Поиска стол и чаша вода, след което не се възползва нито от едното, нито от другото. Стенли се отнасяше с нея с преувеличена почтителност. Тя от своя страна му отвръщаше с подчертано безразличие.

— Напълно сигурна ли сте, че човекът, когото сте видели да прекосява полето, е бил господин Хокин? — попита Стенли.

— Слагам очила само за четене — отвърна старата жена. — Още мога да различа сокол от ястреб на сто ярда разстояние.

— Откъде сте толкова сигурна, че това е било точно в сряда?

Тя го изгледа раздразнено.

— Защото това беше денят, в който изчезна Алисън. Когато се случи нещо такова, всичко останало, което е станало през този ден, се запечатва в паметта ти.

Стенли очевидно не намери повод да й противоречи. Започна да я разпитва как е научила за съществуванието на оловната мина от книгата в кабинета на имението Скардейл.

— Често ли разговаряхте със скуайър Касълтън за местна история? — попита той накрая.

— О, да — каза тя веднага. — Познавах го, откак беше малко момче. Той никога не се държеше като господар с арендаторите си — не и старият скуайър. Двамата често седяхме заедно и разговаряхме. Винаги си казвахме, че отидем ли си, ще отнесем със себе си половината история на долината. Той все ме караше да запиша всичко, което знам, но на мен не ми се занимаваше.

— Но от тези разговори вие знаехте къде да намерите книгата?

— Така е. Много пъти сме я разглеждали заедно със стария скуайър. Веднага я намерих.

— Защо не казахте по-рано за оловната мина на полицията? — попита Стенли, като че ли между другото.

Тя се почеса по слепоочието с изкривения си от артрит пръст.

— И аз не знам. Понякога забравям, че не всички познават така добре като мен долината. Оттогава често лежа будна нощем и се чудя дали, ако бях споменала пред инспектора за оловната мина още вечерта, когато изчезна горката Алисън, нямаше да може да й се помогне някак — старицата въздъхна. — Тази мисъл ми тежи ужасно.

— Нямам повече въпроси към вас, госпожо Ломас, но колегата ми господин Хайсмит също трябва да ви разпита. Бихте ли останали тук? — Стенли се поклони леко на старицата и седна на мястото си.

Този път Хайсмит изчака малко, преди да се изправи.

— Госпожо Ломас — започна той. — Сигурно ви е тежко да гледате племенника на стария си приятел на подсъдимата скамейка.

— Не съм си представяла, че някога ще се радвам, че скуайър Касълтън е мъртъв — отвърна тя тихо. — Това би разбило сърцето му. Той обичаше Алисън като собствена внучка.

— Наистина ли? Ще ви бъда много благодарен, ако си направите труда да отговорите на няколко мои въпроса.

Тя вдигна глава и Джордж, седнал в дъното на залата, се преви, защото забеляза предизвикателния блясък в очите й.

— Въпросите не ме затрудняват — сопна се тя. — Ще кажа истината, независимо от това на кого изнася. Не можете да ме стреснете с вашите въпроси, така че давайте.

За миг Хайсмит се стресна. Кротките отговори, които мама Ломас даваше на Стенли, не бяха го подготвили за войнственото й поведение.

— Как можете да бъдете толкова сигурна, че сте видели тъкмо господин Хокин да прекосява полето през онзи следобед?

— Как мога да бъда сигурна ли? Сигурна съм, защото го видях и защото го познавам. Знам как изглежда, как ходи, какви дрехи носи. Няма човек в Скардейл, с когото бих могла да го объркам — каза тя възмутено. — Може да съм стара, но не съм изкукуригала.

Тих кикот се понесе по пейките на журналистите, и дори групата от Скардейл си позволи едва доловими усмивки. Мама Ломас щеше да даде на този лондонски адвокат да се разбере.

— Това поне е очевидно, госпожо — произнесе с усилие Хайсмит.

— И не ми казвай постоянно „госпожо“, млади човече. Може и „бабо“.

Хайсмит примигна няколко пъти. Връхчето на молива му се счупи от натискане в бележника.

— Да поговорим за онази книга в кабинета на имението. Казвате, че сте знаела къде точно да я намерите?

— Много помниш, момче — беше мрачният отговор на мама Ломас.

— Значи намерихте книгата там, където очаквахте да я намерите?

— Че къде другаде да е? Разбира се, че си беше на мястото.

Хайсмит се приготви за скок.

— И никой не я беше местил?

— На този въпрос не бих могла да отговоря, нали? Откъде да знам? Може някой да я е вадил и да я е сложил обратно на мястото й — лавиците са пълни. Извадиш ли книга, празното място веднага си личи. Човек я поставя обратно на същото място. Автоматично — поясни тя презрително.

Хайсмит се усмихна.

— Но няма признаци някой да е правил това. Благодаря ви, госпожо Ломас.

Съдията се приведе напред.

— Свободна сте, госпожо Ломас.

Тя се обърна към Хокин. Усмивката й беше пълна със злорадо тържество. Джордж изпита дълбоко облекчение, че старицата е с гръб към съдебните заседатели.

— Да, знам — каза тя. — Онзи там не може да каже същото за себе си, а?

Тя мина през залата като коронована особа, за каквато я приемаха в родното й село, и седна на своето място сред семейството си.

На следващия ден изслушваха различни специалисти, които даваха показания относно различни подробности по делото. Шивачът на Хокин бе пристигнал от Лондон, за да потвърди, че окървавената риза, укрита в лабораторията, е една от няколкото, шити по мярка на обвиняемия преди по-малко от година. Служител от аптечната верига „Буутс“ заяви, че е продал на Филип Хокин две ролки лейкопласт, същия като този, с който бе облепена муцуната на кучето на Алисън, както и като парчето лейкопласт, с което бе прикрепен ключът за сейфа към гърба на чекмеджето в кабинета.

Служител на полицейската лаборатория заяви, че по снимките и негативите, открити в сейфа, са намерени отпечатъци от пръстите на Филип Хокин. Нямаше обаче открити отпечатъци по пистолета, а подвързията на старата книга беше такава, че от нея не можеха да се извадят отпечатъци.

Последният свидетел за деня беше експертът по огнестрелни оръжия. Той потвърди, че един от куршумите, открити в пещерата, може да се идентифицира категорично като 38-ми калибър, изстрелян от пистолета, който Рут Картър бе намерила скрит в лабораторията на мъжа си.

Хайсмит рядко задаваше въпроси по време на всички тези показания. Единствените му въпроси бяха опити да се подчертае наличието на алтернативни обяснения на тези, дадени от обвинението. Той настоя, че всеки би могъл да се сдобие с риза, която е притежание на Хокин. Възможно е било някоя риза да бъде открадната от проснатото да съхне пране. Възможно е Хокин да не е купувал лейкопласт за себе си, а да е изпълнявал поръчка на друг човек. Нищо чудно, че имало негови отпечатъци по снимките и негативите — нали полицаите са му ги давали в стаята за разпити, преди да ги поставят в найлонови джобове, преди дори неговият адвокат да пристигне. А единственият човек, чиито думи доказват връзката между Хокин и оръжието, е неговата съпруга, която отчаяно търсеше обяснение на изчезването на дъщеря си, толкова отчаяно, че бе готова дори да се обърне срещу съпруга си.

Съдебните заседатели седяха с безизразни лица и по нищо не личеше какво е отношението им към цялото представление. В края на третия ден съдът насрочи заседание за другата сутрин.

В петък сутринта Джордж бе принуден да се изтръгне от личните си безпокойства. В „Дейли Експрес“ той попадна на статия, която го притесни.

КУЧЕТА СЛЕДОТЪРСАЧИ УЧАСТВАТ В ТЪРСЕНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ

„Осем полицаи и две обучени кучета следотърсачи претърсваха днес гаровите постройки, паркове и изоставени сгради в търсене на изчезналия ученик Кийт Бенет, който не се е появявал в дома си от три дни. Старши офицер от полицията заяви: «Ако не го открием и днес, ще продължим да търсим по-усилено. Все още не знаем какво може да се е случило с него. Не можем да предполагаме нещо лошо, но не можем и да открием някакъв повод за изчезването му.» Късогледият, дванайсетгодишен Кийт от Чорлтън он Медлок край Манчестър, изчезнал във вторник вечерта, след като излязъл от къщи, за да отиде на гости при баба си. Момчето живее в този район около Манчестър, където наскоро имаше няколко убийства и няколко безследно изчезнали деца.“

ДЕТЕТО ОБИЧАЛО ДА СИ СТОИ У ДОМА

„Кийт оставил вкъщи очилата си с дебели стъкла — едното пукнато, — без които виждал много трудно. Майката на Кийт, трийсетгодишната госпожа Уинифред Джонсън, има още пет деца и очаква седмото след две седмици. Днес тя се разплака, докато говореше за изчезналия си син.

Госпожа Джонсън каза: «Никога преди не е правил такова нещо. Предпочита да си седи у дома, а и без очилата си почти не вижда.»

Бабата на момчето, шейсет и три годишната Гъртруд Бенет от Лонгсайт, Манчестър, заяви: «Никой от нас не може да спи, да яде, да върши каквото и да било от тревоги по момчето.»

Полицейската група, натоварена с издирването на Кийт Бенет, се състои от един сержант, петима редови полицаи и двамата полицаи, съпровождащи кучетата. Те претърсват територията в диаметър една миля около дома на Кийт.“

Джордж се взираше във вестника. Мъчителна беше представата, че и друга майка преживява страданията на Рут Картър. Но в едно ъгълче на съзнанието му се обаждаше упорито мисълта, че ако това е трябвало да се случи, мъчно би могъл да бъде избран по-подходящ момент. След прочитането на вестника у всеки съдебен заседател скръбта на Уинифред Джонсън можеше само да подчертае страданието на Рут Картър и да намали всякаква склонност да се вярва на Хокин.

Внезапно изпита остър срам. Как можеше да бъде толкова себичен? Как можа дори да помисли да експлоатира изчезването на друго дете? Отвратен от самия себе си, Джордж смачка вестника и го хвърли в кошчето за боклук.

Същия следобед, докато се качваше по стълбите към съдебната зала, той забеляза позната фигура, застанала до вратата. В безукорна официална униформа, главен инспектор Мартин стоеше и си играеше с черните кожени ръкавици. Когато Джордж се приближи към него, той вдигна очи.

— Инспекторе — поздрави Мартин с непроницаема физиономия. — Може ли да поговорим?

Джордж го последва по един страничен коридор. Двамата влязоха в малка стая, която миришеше на пот и цигари.

Мартин запали една от своите цигари без филтър и каза рязко:

— Държа следващата седмица да се върнеш в участъка.

— Но, сър… — възрази Джордж.

Мартин вдигна ръка.

— Знам, знам. Днес е заключителната реч на обвинението и идущата седмица защитата ще представи своите аргументи. Тъкмо затова държа да се върнеш в Бъкстън.

Джордж вдигна глава и загледа войнствено началника си.

— Това е мой случай, сър.

— Знам. Но и ти, и аз знаем също каква ще бъде линията на защитата на Хайсмит. Той няма никакъв друг избор. А аз няма да търпя един от моите офицери да седи в съдебната зала и да слуша как честта му се петни от някакъв мазен адвокат, комуто е все едно какво може да причини на един почтен човек. — Вратът на Мартин започна да се зачервява издайнически. Той закрачи напред-назад.

— Моите уважения, сър, но мога да понеса всичко, което Хайсмит реши да каже по мой адрес.

Мартин спря да крачи и застана лице в лице с Джордж.

— Така си мислиш! Но дори да можеш, аз пък няма да те оставя за плячка на пресата. Ако не искаш да се оттеглиш заради самия се бе си, направи го заради жена си. Сигурно й е достатъчно тежко да чете статии, в които те обвиняват в какви ли не злоупотреби, но поне можеш да й спестиш снимки, на които се измъкваш и вмъкваш крадешком в някоя кола, преследван от репортери, като че ли ти си този, когото съдят.

Джордж прекара ръка през косата си.

— Останала ми е малко отпуска.

— Само че аз не ти давам разрешение да я ползваш — сопна се Мартин. — Няма да стъпваш в Дерби, докато този процес не приключи. Това е заповед.

Джордж се обърна и запали цигара. Веднага му мина през ума, че това е наказание свише за отвратителната мисъл, която му бе минала през ума при изчезването на Кийт Бенет.

— Разрешете ми поне да присъствам на четенето на присъдата — каза той едва чуто.

 

 

Професор Джон Патрик Хамънд изрецитира научните степени, които го правеха един от водещите експерти по съдебна медицина в Северна Англия. Името му, заедно с имената на Бърнард Спилзбъри, Сидни Смит и Кийт Симпсън, се свързваше в представите на обществеността с един от малкото специалисти, които благодарение на познанията си могат да изтръгнат от минимално количество следи неопровержими доказателства за вина. Причърд от прокуратурата настоя да привлекат висококвалифициран експерт с утвърдено име.

— И без това имаме толкова малко улики, добре ще е те да бъдат подкрепени от някое голямо име — бе казал той и главен инспектор Мартин се беше съгласил.

Хамънд беше дребен, педантичен човек, чиято глава изглеждаше прекалено голяма за тялото му. Компенсираше малко смехотворния си външен вид със сериозно и самоуверено поведение. Съдебните заседатели много го харесваха, защото бе в състояние да превежда научния жаргон на разбираем език, без да демонстрира превъзходство. Стенли прояви достатъчно здрав разум да ограничи въпросите си до минимум, като остави обясненията на самия Хамънд.

Хамънд се постара съдебните заседатели да оценят в подробности ключовите моменти. Кръвта по дървото в горичката, по разкъсаното бельо в мината и на изцапаната риза беше от жена с нулева кръвна група, кръвната група на Алисън. Количеството кръв по ризата предполагаше наличие на много тежка рана. Семенната течност по бельото беше от мъж с кръвна група А. Обвиняемият имаше кръвна група А.

Хамънд обясни също, че лабораторното изследване е открило следи от обгаряне по ризата, които биха могли да се получат, ако е бил даден изстрел в непосредствена близост до нея. Хамънд показа как би могло да стане това, като държеше ризата пред себе си. Джордж забеляза как Рут Картър отпусна глава в ръцете си. Кати Ломас обви раменете й с ръка и я притисна до себе си.

— Както ще видите сам, ваша милост — обясни Хамънд, — следите от изстрела са открити по десния маншет и дясната предна част на ризата. Това може да се очаква, ако някой, облечен във въпросната риза, е стрелял много отблизо. Не съществува друго обяснение, което да отговаря точно на това подреждане на следите и зацапването.

Хайсмит се изправи, за да проведе кръстосания разпит. Беше леко раздразнен. Засега този случай не се очертаваше като едно от най-успешните му представяния. Имаше толкова малко неща, за които да се хване, а когато ги имаше, те бяха толкова несигурни. Най-сетне имаше възможност да атакува нещо конкретно.

— Професор Хамънд, можете ли да ни кажете какъв процент от населението на страната има кръвна група А?

— Приблизително четиридесет и два процента.

— А у какъв процент от населението кръвната група може да се констатира по другите телесни течности?

— Приблизително осемдесет процента.

— Простете, но математиката никога не е била моя силна страна. Какъв процент от населението отделят секрети, в които присъства кръвна група А?

Хамънд повдигна вежди.

— Около тридесет и три процента.

— Значи единственото, което можем да кажем, е че тези петна от семенна течност може да са били направени от приблизително една трета от мъжкото население на страната?

— Това е така, да.

— Така че, вместо да говорите конкретно за моя клиент, би трябвало да кажете само, че лабораторните тестове не го изключват. — Това не беше въпрос и Хамънд не отговори. — Да преминем към окървавената риза. Има ли нещо, което да показва, че обвиняемият е човекът, носил тази риза, когато в непосредствена близост до нея е бил даден изстрел?

— От гледна точка на съдебната медицина, не — отвърна с нежелание Хамънд — винаги реагираше така, когато бе принуден да признае, че науката невинаги може да даде всички отговори.

— Така че тази риза би могла да бъде носена от всеки?

— Да.

— И е възможно лицето, носило тази риза, да не е същото, изцапало разкъсаното бельо със семенна течност?

Хамънд помълча за миг.

— Струва ми се доста невероятно, но предполагам, че е възможно.

— Количеството кръв по другите дрехи е значително по-малко. Възможно ли е това количество да съответства на кръвотечение при разкъсване на химена?

— Невъзможно е да се прецени. Някои жени губят значително количество кръв при разкъсване на девствената ципа, а други изобщо не кървят. Но ако петната от кръв по ризата са от такъв източник, то въпросната жена е имала кръвоизлив, който е застрашавал живота й.

— И все пак на предполагаемото местопрестъпление е нямало кръв. Нали, ако някой е бил убит с пистолетен изстрел във въпросната пещера, навсякъде в нея би трябвало да има кръв? Трябва да е текла по земята, да е изпръскала стените и тавана? Как е възможно никъде да не е открита кръв, с изключение на намерените дрехи?

— Искате да изказвам предположения ли? — попита отривисто Хамънд.

— Питам дали вашият опит сочи, че е възможно в тази пещера да е бил убит с пистолетен изстрел човек, без никъде да са останали петна от кръв — каза Хайсмит, произнасяйки думите бавно и отчетливо.

Хамънд се намръщи и позамисли, вдигайки очи към тавана, като че ли се опитваше да си припомни нещо. След малко каза:

— Да. Възможно е.

Хайсмит се намръщи на свой ред, но преди да проговори, Хамънд продължи:

— Ако например убиецът е държал момичето близо до себе си и е притиснал дулото на пистолета под ребрата й. Куршумът, движещ се по траектория в посока нагоре, би разкъсал сърцето, но може след това да заседне в раменната кост. Ако няма изходна рана, няма да има и разплискване на кръв от нея. А ако момичето е било притиснато близо до убиеца, кръвта, изтекла от входната рана, би попила в неговата риза.

Хайсмит бързо дойде на себе си.

— Значи от всички възможни сценарии на предполагаемото убийство съществува само един, който може да обясни отсъствието на кръв от местопрестъплението?

— Ако предположим, че момичето изобщо е било убито в пещерата, нали? Да, мога да дам само това обяснение.

— Една от десетки, може би дори стотици възможности. Не е нещо, което може да се окачестви като вероятна версия, нали?

Хамънд сви рамене.

— Нямам представа.

— Благодаря ви, професоре.

Хайсмит седна. Беше постигнал повече, отколкото се бе надявал. Бе уверен, че може да зашемети съдебните заседатели с научна терминология и да ги обърка така, че оправдателната присъда да им се стори единственият възможен изход.

— С това обвинението приключи — обяви Стенли, докато професор Хамънд събираше документите си и напускаше свидетелската ложа.

— Отлагам следващото заседание на съда за идущата седмица — каза Сампсън.