Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (49)

8.

Август 1998 г.

Алисън се върна, носейки малка заключена метална кутия. Отключи я с ключ, който извади от чекмеджето на масата, отвори я и веднага отстъпи назад, като че ли се боеше, че съдържанието ще я ухапе. Сви рамене, като че ли да се защити от нещо, и отново кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ще сложа чайника — каза тя. — Чай или кафе?

— Черно кафе — отвърна Катрин.

— Чай — каза Томи. — С мляко и една лъжичка захар.

— Аз съм се нагледала на съдържанието на тази кутия — каза Алисън, обърна им гръб и отиде до печката. — Гледайте, колкото си искате, и може би тогава гадната ви самоувереност за миналото ми ще ви напусне. — Тя се обърна още веднъж и изгледа яростно Катрин.

Томи и Катрин се заеха с кутията, докосвайки я предпазливо като сапьори пред подозрителен предмет. В кутията имаше пет-шест жълти плика с размери десет на осем инча. Томи извади първия. На него пишеше с големи печатни букви и избледняло мастило „Мери Краудър“.

На ежедневния фон на потракващите кухненски съдове Томи бръкна с пръст, отвори подпъхнатия капак на плика и изсипа съдържанието на масата. Бяха дванайсет черно-бели снимки, и няколко ленти с негативи. Това не бяха весели снимки на щастливо седемгодишно дете. Бяха отблъскващи пародии на зряла сексуалност, отвратителни пози, от които Катрин изпита чувството, че ще повърне. На едната се виждаше Филип Хокин, пъхнал ръка между краката на плачещото дете.

Имаше плик със снимка на деветгодишния брат на Мери, Пол; на тринайсетгодишната Джанет, на осемгодишната Шърли, на шестгодишната Полин, и дори на тригодишния Том Картър; на Бренда и Сандра Ломас — на седем и пет години; и на четиригодишната Ейми Ломас. Ужасът, съдържащ се в тези снимки, почти не подлежеше на човешко разбиране. Приличаше на обиколка на кръговете на ада, от която Катрин с радост би се отказала. Краката й се подгънаха и тя се отпусна на един стол, пребледняла, с изкривено лице.

Томи се извърна и се зае да прибира обратно снимките. Сега вече разбираше някогашното примитивно желание да унищожи Филип Хокин. Достатъчно лошо бе това, което бе причинил на Алисън. Но това беше още по-страшно — по обхват и деградация. Ако бе видял тези снимки преди трийсет и пет години, Филип Хокин надали щеше да доживее процеса.

Алисън тръсна подноса на масата.

— Ако искате нещо по-силно, трябва да отидете в кръчмата в Лонгнор. Не държа алкохол в къщата. Когато бяха на двайсетина години, прекарах много тежък период — тогава животът ми се струваше поносим само с помощта на чашката. Накрая съзнах, че по този начин накрая пак той ще ме победи. А никога не бих го допуснала — след всичко, което преживях. — Гласът й беше сух и студен, но докато говореше, устните й трепереха.

Тя сипа чая и кафето и седна срещу Томи и Катрин, и кутията на Пандора, която бе отворила пред тях.

— Нали искахте истината — каза тя. — Нека сега тя стане ваше бреме. Да видим как ще можете да живеете с тази мисъл.

Катрин се взираше тъпо в нея, започвайки постепенно да осъзнава проклятието, което сама си бе навлякла. Образите, които завинаги оставаха врязани в съзнанието й, които вече я бяха обрекли на безкрайна поредица от кошмари.

Томи не казваше нищо, привел глава. Очите му бяха скрити под рунтавите вежди. Знаеше, че засега чувствата му са притъпени от шока и му се искаше да остане завинаги така.

— Не знам как да ви разкажа тази история — каза уморено Алисън. — От трийсет и пет години не е напускала мислите ми, но нямам опит като разказвач. Когато всичко приключи, никой от нас не каза и дума повече за миналото. Виждам Кати Ломас всеки ден в Скардейл, но никога не споменаваме нищо за онези дни. Дори когато ти се яви и започна да разравяш старите спомени, не сме говорили нищо помежду си. Направихме единственото, което можехме да направим, но това не означава, че не изпитвахме чувство на вина. А вината не е бреме, което се споделя лесно. Научих това от личен опит много преди да завърша психология.

Тя отметна косата си назад и погледна Катрин в очите.

— Никога не съм вярвала, че ще ни се размине. Всеки ден съм живяла с ужаса, че някой ще почука на вратата ми. Помня как истинската ми майка се обаждаше на Дороти, за да й каже как се развива процесът. Обаждаше се всеки ден. Беше ужасно притеснена, защото Джордж Бенет беше толкова добър и честен полицай. Беше убедена, че той ще се досети какво става всъщност. Но не стана така.

Томи вдигна глава.

— Всички лъжехте като професионалисти — каза той мрачно. — Хайде, Алисън, сега вече можеш да ни разкажеш всичко докрай.

Алисън въздъхна.

— Трябва да си припомните какъв беше животът в началото на шейсетте години. Не ставаше и дума за сексуално насилие в семействата или от страна на роднини. Такова нещо можеше да бъде причинено само от някой перверзен непознат. Но ако някой от нас отидеше при учителя, при местния лекар или при селския полицай и заявеше, че скуайърът на Скардейл изнасилва системно всички деца от селото, веднага щяха да го приберат в лудницата.

Не забравяйте и друго — Филип Хокин ни притежаваше, беше собственик на целия ни имот, на домовете ни, на всичко. Докато беше жив старият скуайър Касълтън, ние растяхме в абсолютно феодална атмосфера. На никой не му минаваше през ум да оспори решенията на скуайъра, дори на възрастните — да не говорим пък за нас, децата. А и нито един от нас не знаеше със сигурност за другите. Бяхме прекалено уплашени, за да говорим за това, което ставаше, дори помежду си.

Мръсникът беше много хитър, знаете ли. Никога не прояви и най-лека склонност към педофилия, докато ухажваше майка ми. Почти не ми обръщаше внимание, докато не се ожениха. Беше учтив, купуваше ми разни неща, но не ме докосваше и с пръст. Убедена съм, че единствената причина, поради която се ожени за майка ми, бе за да може да разиграва несправедливо обвинения щастлив съпруг, ако някой се осмелеше да проговори. — Тя посочи Томи с пръст. — И вашите хора щяха да му повярват.

Томи въздъхна и кимна.

— Сигурно си права.

— Убедена съм, че съм права. Но, както вече казах, той изобщо не ме поглеждаше преди сватбата. Почти веднага след това обаче нещата се промениха. Започна с приказки от рода на „малките момиченца трябва да показват на бащите си колко са благодарни за това, което се прави за тях“ и всякакви други отблъскващи емоционални изнудвания.

Но аз не съм му била достатъчна. Това копеле Хокин насилвал всички деца на селото — с изключение на Дерек, предполагам, защото вече е бил прекалено голям, за да му харесва. — Тя обви чашата си с ръце и въздъхна. — И всички мълчахме. Били сме прекалено объркани и уплашени, и никой от нас нямаше представа какво да направи.

После, един ден мама ме попита защо не използвам превръзките, които ми купи, когато за първи път ми дойде месечното кръвотечение. Казах й, че не съм имала второ кръвотечение. Тогава тя започна да ме разпитва и всичко излезе наяве — какво е правил с мен, как се е снимал, докато го е правил. Тя разбра, че трябва да съм бременна.

Алисън отпи малко чай, за да прочисти гласа си и да се успокои.

— Следващия път, когато той отиде за един ден до Стокпорт, тя претършува лабораторията му — и тогава откри и останалите снимки, в глупавия му сейф. Тогава всичко й се изясни. Събра всички възрастни от селото и им показа снимките. Можете да си представите какво стана. Искаха да го разкъсат на място. Жените до една настояваха да го кастрират и да го оставят да изкърви до смърт. Мъжете мислеха да го убият, като инсценират някаква злополука на полето.

Тогава мама Ломас ги накара да мислят разумно. Каза им, че ако го убием, някой от нас ще трябва да поеме вината. Дори да го блъснеше трактор, нямаше просто да отпишат случилото се като ежедневна злополука. Щеше да има следствие, защото той беше важна личност — скуайърът, не някой селянин без никакво значение. Най-малката грешка щеше да прати някого от селото на подсъдимата скамейка — особено когато станеше ясно, че аз съм бременна. Освен това тя напомни, че той не би страдал достатъчно при една такава бърза смърт.

Другото, от което всички се бояха, бе да не им отнемат децата, защото ако се разбереше какво е ставало в селото, щяха да ги обвинят, че не са се грижели достатъчно за тях. Бяха убедени, че външни хора няма да разберат начина на живот в долината — при нас децата тичаха по цял ден навън без никакъв контрол, защото мястото беше напълно сигурно, затворено, без никакво движение, оттам почти не минаваха и външни хора, дори през лятото.

Говориха цял ден и накрая някой се сети, че чел във вестника за едно изчезнало момиче. Не знам чия беше идеята, но всички решиха да изчезна, а те да подредят нещата така, че да излезе, че той ме е убил. Знаеха, че той има пистолет, и като подхвърлеха и моите снимки, вярваха, че ще му дадат смъртна присъда. Така за останалите деца нямаше да се разчуе нищо и щеше да им бъде спестена мъката да разказват всичко на полицията.

Алисън въздъхна.

— Така приключи дотогавашният ми живот. Плановете бяха направени бързо. С това се занимаваха най-много мама, Кати Ломас и мама Ломас, но наистина не пропуснаха нищо. Обяснихме всичко на леля Дороти и чичо Сам от Консет. Леля Дороти бе работила като медицинска сестра, затова знаеше как се взема кръв. Дойде вкъщи няколко дни преди да изчезна и ми източи един пинт. С него наквасиха една от ризите на Хокин и дървото в гората. Трябваше да отлагат откриването на ризата и бельото ми, докато се доберат до сперма от него. Знаеха, че рано или късно ще успеят, защото той винаги ползваше презерватив, когато спеше с майка ми. — Тя се изсмя горчиво. — Не му трябваха собствени деца. Най-сетне майка ми успя да го придума, обясни му, че й било необходимо, за да си поуспокои малко нервите. После зацапаха бельото ми със спермата от презерватива. Не знаеха какво точно могат да открият в лабораториите въз основа на кръвта и спермата, но не искаха да се провалят заради някоя дреболия.

И, разбира се, всички трябваше да знаят отлично версиите си. Всеки имаше своя роля и трябваше да я изиграе до съвършенство. Малките деца не знаеха нищо, но Джанет и Дерек бяха наясно. Кати им говореше с часове, за да им изясни колко важно е да не изтърват нещо. Аз ходех насам-натам като насън. През повечето време се разхождах с Шеп, опитвайки се да запомня всичко, което ми предстоеше да загубя. Чувствах се толкова виновна. Цялата тази суматоха, всички наоколо бяха напрегнати като пружини — и все си мислех, че всичко е по моя вина. — Тя прехапа устни и затвори за миг очи. — Необходимо бе да мине много време и да се подложа на продължителна терапия, за да повярвам, че нямам никаква вина. Но по онова време направо се мразех.

Тя замълча и в очите й отново блеснаха сълзи. Тя примигна силно, потри рязко очите си с ръка и продължи.

— Докато в долината ставаше всичко това, Дороти и Сам уредиха преместването си от Консет в Шефилд — през същата седмица, когато аз трябваше да изчезна, за да не могат новите съседи да разберат, че аз не съм тяхната Дженис. През 1963-а това не беше никак трудно. — Алисън помълча за миг, сякаш търсеше в мислите си следващата глава от трагичния си разказ.

— Славните времена, когато още нямаше безработица — измърмори Томи.

— Точно така. Чичо Сам беше опитен работник и нямаше никакви проблеми да си намери работа на друго място. А на времето жилището си вървеше заедно с назначението — каза Алисън. — Денят беше определен. Сам ме чакаше с ленд роувъра си до методисткия параклис. Откара ме в Шефилд и аз заживях при тях. На съседите обясниха, че съм карала туберкулоза, и затова трябва да седя у дома под карантина, докато не се възстановя напълно — така никой не разбра за бременността. След някой и друг месец Дороти започна да си слага възглавница отпред, за да я мислят за бременна.

Алисън затвори очи и лицето й се сгърчи от болка.

— Беше толкова тежко — очите й срещнаха очите на Катрин. Катрин първа отклони погледа си. — Загубих всичко — семейството си, приятелите си, дома си, бъдещето си. Загубих Скардейл. С тялото ми ставаше нещо странно и аз го мразех. Мама дори не можеше да дойде на гости до края на процеса, защото не бе споменавала някакво семейство Уейнрайт пред полицията, а щеше да се наложи да обяснява къде отива. Дороти и Сам наистина бяха много добри с мен, но това никога не можеше да замени всичко, което загубих. Набиваха в главата ми, че трябва да изтърпя заради останалите деца от Скардейл; че го правим, за да не може Хокин никога вече да причини на друго дете това, което бе причинил на мен.

— Имало е някаква логика, предполагам — каза безизразно Катрин.

Алисън отпи още малко чай и каза предизвикателно:

— Не се срамувам от това, което направихме.

Томи и Катрин не отговориха.

Алисън от ново отметна косата си и продължи:

— Хелън се роди в моята спалня, през един юнски следобед, само две седмици, преди да започне процесът срещу онзи мръсник Хокин. Сам я записа като тяхно дете и тя израсна така — убедена, че аз съм голямата й сестра, а Дороти — майка й. Минаха няколко години и аз си намерих работа в една кантора. — За първи път тази сутрин на лицето й се появи крива усмивка. — При това юридическа кантора, представете си. Човек би си казал, че би трябвало да ми е дошло до гуша от правосъдието. Ходех на вечерно училище, за да наваксам пропуснатото. После завърших Открития университет. Преминах обучение по работна психология и си намерих работа. И всеки път, когато успеех да се справя с някое предизвикателство, имах чувството, че плюя в лицето на онзи мръсник. И все не ми се струваше достатъчно.

Когато обесиха Хокин, истинската ми майка дойде да живее с нас. Бях щастлива, защото наистина имах нужда от нея. Тя не пожела да се върне в Скардейл, затова основа тръст, който се занимаваше с делата й. Но запази имението, защото знаеше, че един ден ще поискам да се върна. Пред Хелън изобщо не се говореше за връзката ни със Скардейл. Тя мисли до ден-днешен, че Рут и мъжът й са живели някъде близо до Шефилд. Рут й обясни, че са кремирали Рой, затова няма гроб, който да посещава. Хелън нито за миг не се усъмни.

Когато майка ми почина, имението стана собственост на Дороти с уговорката, че ще бъде наследено от мен и Хелън — така и стана, когато Дороти почина. Хелън мисли, че съм се побъркала, щом искам да живея на такова затънтено място. Но това е моят дом, и той ми липсваше толкова дълги години. Иска ми се сега да му се порадвам.

Тя се взря в чашата си.

— Сега вече знаете всичко.

Катрин се намръщи. Знаеше, че би трябвало да иска да зададе безброй въпроси, а не можеше да се сети за нито един.

— И всеки път, когато поглеждаш Хелън, сигурно имаш чувството, че те гледа той — каза Томи.

Алисън стисна зъби така, че мускулите около челюстта й изпъкнаха.

— Когато беше малка, приликата не беше толкова явна — каза тя накрая. — А после, когато порасна и наистина започна да прилича на него, бях разбрала, че това може дори да ми бъде от помощ. Това копеле унищожи детството ми, лиши ме от семейство и приятели. Би ме убил, ако бе разбрал, че съм бременна — в това съм убедена. Той беше силният, аз бях слабата. Затова не пожелах да забравя как подпомогнах нещата да се обърнат. Вярвайте ми, да вземеш живота си в собствените си ръце дава страхотно усещане за власт. Точно това направих. Но много по-лесно е да загубиш контрол върху живота си, отколкото да го придобиеш. Затова се постарах да не ставам самодоволна, никога да не забравям миналото си. Привикнах да се радвам на Хелън, защото тя постоянно ми припомняше, че успяхме да отвърнем на удара с удар, да се противопоставим на човека, който се бе опитал да ни отнеме всичко — каза тя развълнувано. Помълча и после продължи почти учудено: — И знаете ли, тя изобщо не е наследила нищо от него. Наследила е силата и добротата на майка ми, като че ли всички нейни качества са прескочили едно поколение и са отишли у Хелън.

Томи се покашля, очевидно развълнуван от разказа на Алисън.

— Значи цялото село е участвало в заговора?

— Всички възрастни — потвърди тя. — Мама Ломас им обясни как да се преструват първоначално, че нямат вяра на полицията, и после постепенно да казват по нещо. Вие двамата с Джордж Бенет бяхте непредвиден късмет. Не можеха да се надяват, че ще дойдат две ченгета, които толкова ще се вживеят в разследването, че изобщо няма да се откажат. По този начин съселяните ми можеха наистина да се дърпат, а не да гонят полицаите и да им пъхат в ръцете уликите при първото затишие.

Томи поклати глава, съзнаващ ужасната ирония на обстоятелствата.

— Станали сме жертва на собствената си почтеност. — Той се усмихна накриво. — Много рядко може да се каже такова нещо за ченге. Ако не бяхме толкова твърдо решени да постигнем резултат, да се преборим за правосъдие, вашият мащабен заговор нямаше да успее дотолкова.

Известно време всички мълчаха. Алисън стана и отиде до прозореца. Загледа се отвъд селската морава към долината, която бе напуснала една декемврийска вечер преди трийсет и пет години, но никога не бе престанала да обича. Сега си я беше върнала, помисли Катрин, — но на каква ужасна цена! Алисън откъсна след малко очи от гледката, изправи рамене и попита:

— А сега какво?

— И това ако не е подходящ въпрос! — каза Томи.