Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (24)

2.

На втория ден от процеса срещу Филип Хокин Джордж влезе в стаята на свидетелите и откри там Томи Клъф. Сержантът се беше разположил на един стол, в краката му имаше бутилка лимонада, от устата му висеше цигара, а пред себе си бе разтворил „Дейли Нюз“. Той поздрави шефа си с кимване и размаха към него вестника.

— Изглежда, Рут Картър е направила добро впечатление на хиените. Опасявах се, че ще я превърнат в жертвен агнец. Нали знаеш номерата им — „Жената, която се омъжи за чудовище“ — изрецитира присмехулно Клъф.

— Учудва ме, че й се размина толкова леко — съгласи се Джордж. — Очаквах изявления от рода на това, че не може да не е знаела що за човек е Хокин и какво прави с Алисън. И аз мислех, че ще я вземат на прицел. Но може пък да са преценили що за човек е. Тя не е жена, която умишлено би си затваряла очите пред това, което онзи мръсник е вършел с дъщеря й.

— Закусих с Причърд в лъскавия му хотел — сподели Клъф. — Той каза, че тя не би могла да се представи по-добре, дори ако я бяха обучавали в продължение на месеци. Сега задачата ти ще бъде много трудна, Джордж.

— Закусвал си с прокурора? Значи, започваш да се движиш във висшите кръгове. А между другото, къде изчезна вчера?

Клъф се изправи на стола си, сгъна вестника и го хвърли на пода.

— Чудех се дали изобщо ще ме попиташ. Късно в неделя вечерта ми се обадиха по телефона. Помниш ли сержант Стилмън?

— Онзи от Сейнт Олбънс? — Джордж изведнъж застана нащрек, приведе се напред като куче, което се тегли на каишката си.

— Същият. Обади се, за да ми каже, че господин и госпожа Уелс се върнали от Австралия. Пристигнали преди два часа. Метнах се на колата и отидох право в Сейнт Олбънс. В осем часа сутринта вече чуках на вратата им. Не бяха във възторг, като ме видяха, но очевидно знаеха за какво става дума.

Джордж кимна мрачно и седна.

— Казала им е майката на Хокин.

— Точно така. Както предполагахме, тя е имала адреса им. Тъй или иначе, направих се на света вода ненапита. Обясних, че описанието на този „Уебли“, който е бил откраднат от дома им, съвпада с това на пистолет, с който е извършено убийство в Дербишър. Ударих му една баданарка, че сме били впечатлени от точното и професионално описание на пистолета, и че благодарение на него идентичността на оръжието е почти сигурна.

Джордж се усмихна. Представи си маневрите на Клъф, с помощта на които бе притиснал Уелс в ъгъла.

— И, разбира се, когато ти му показа снимките, той нямаше друг изход, освен да разпознае собствения си пистолет?

Клъф се захили.

— Именно. После се наложи да си призная за Хокин и процеса. Уелс се разбесня. Не можел да свидетелства срещу приятел и съсед, ние сигурно сме били сгрешили, дрън-дрън и така нататък.

Джордж запали цигара.

— И ти какво направи?

— Не бях спал кажи-речи цяла нощ и хич не бях в настроение. Арестувах го за възпрепятстване на следствие.

Джордж го изгледа ужасен.

— Арестувал си го?

— И още как. Страшно ме вбеси — каза самодоволно Клъф. — Но още преди да завърша със стандартното предупреждение при арест, той клекна. Съгласи се да свидетелства, съгласи се да дойде с мен в Дерби — дори бе готов да тръгне начаса. И тогава двамата се споразумяхме да забравим за ареста. После той сипа на жена си едно бренди, защото тя се канеше да припадне, взе си палтото и шапката и ме последва като агънце.

Джордж клатеше глава, изпълнен със смесица от възмущение и възхищение.

— Някой ден ще загазиш, Томи… И къде е той сега?

— Настаних го в много приятна стая, над кръчмата „Агнето и знамето“. Още вчера, когато пристигнахме, взех от него пълни показания и господин Стенли смята да повика първо него тази сутрин — захили се Клъф.

— Преди мен? — попита Джордж.

— Стенли предпочита да кове желязото, докато е горещо. Не иска да рискува, защото ако госпожа Уелс открие майката на Хокин и ги предупреди, че Уелс ще свидетелства против него, ще стане беля. Освен това иска да изненада Хайсмит.

— Но нали госпожа Хокин е тук, заради процеса.

— Вярно, но се хващам на бас, че госпожа Уелс знае как да я открие.

— Хайсмит ще възрази срещу свидетел, който не е бил включен в предварителния списък.

— Знам. Но Стенли е убеден, че съдията ще го призове — нали Уелс не е бил в страната толкова време.

Клъф се изправи и отупа цигарената пепел от сивия си костюм. Оправи вратовръзката си и смигна на Джордж.

— Затова по-добре да вляза в залата и да видя как ще се справи.

 

 

Ричард Уелс, пенсиониран държавен служител, вече бе положил клетва в свидетелската ложа, когато Клъф се промъкна обратно в съдебната зала. Сержантът си каза, че не му прилича на човек, който е прекарал войната така, че да си пази револвер „Уебли“ за спомен. Ако някога е имало човек, роден за тиловак, това беше Ричард Уелс. Сив костюм, сива коса, сива вратовръзка. Дори мустаците му имаха скучен и плах вид. Открояваше се единствено кожата на лицето му със странната си червенина — очевидно силното слънце на Австралия не му беше понесло.

На подсъдимата скамейка Хокин се беше привел напрегнато напред. Между веждите му се бяха очертали две вертикални линии. Клъф се зарадва детински на явната му тревога. Стенли зададе ни Уелс формалните въпроси, после каза небрежно, като че ли водеше учтив разговор:

— Има ли в тази зала човек, когото познавате от по-рано?

Уелс кимна към подсъдимата скамейка.

— Филип Хокин.

— Откъде познавате господин Хокин?

— Съседи сме с майка му.

— Той познаваше ли добре къщата ви?

— Идваше у нас вечер, заедно с майка си, за да играем бридж. Това беше, преди да се изнесе. — Очите на Уелс се стрелкаха от Хокин към прокурора и обратно. Очевидно се чувстваше неудобно, въпреки учтивия тон на Стенли.

— Притежавали сте револвер марка „Уебли“, 38-ми калибър, нали?

— Така е.

— Някога да сте показвал това оръжие на господин Хокин?

Клъф проследи смутения поглед на Уелс, отправен към галерията, където седеше възрастната майка на Хокин. Свидетелят си пое дъх и измънка:

— Може и да съм му го показвал.

— Помислете внимателно, господин Уелс — тонът на Стенли бе все така учтив. — Показахте ли този „Уебли“ на господин Хокин или не?

Уелс преглътна мъчително.

— Да.

— Къде държахте пистолета?

Уелс видимо се успокои, присвитите в защитна поза рамене се отпуснаха.

— В едно заключено чекмедже, в бюрото в дневната.

— От там ли го извадихте, когато го показахте на Хокин?

— Предполагам — всяка дума излизаше с мъка от устата на Уелс.

— Значи, господин Хокин е знаел къде държите пистолета?

Уелс сведе поглед и измънка:

— Сигурно.

Съдията се приведе напред на катедрата.

— Говорете по-ясно, господин Уелс. Съдебните заседатели трябва да чуват отговорите ви.

Стенли се усмихна.

— Благодаря ви, ваша милост. А сега, господин Уелс, ще ни кажете ли какво се случи с пистолета?

За миг Уелс стисна силно устни, после отговори с плах, задавен глас:

— Беше откраднат. Някой бе влизал в къщата ни с взлом. Случи се преди две години, докато бяхме на почивка.

— Сигурно е било крайно неприятно за вас и съпругата ви. Големи ли бяха загубите? — Стенли преливаше от съчувствие.

Уелс поклати отрицателно глава.

— Един сребърен часовник на поставка, един златен ръчен часовник и пистолета. Крадците бяха влизали само в дневната. Златният часовник беше в чекмеджето при пистолета.

— Дали сте много точно описание на пистолета в полицията. Можете ли да си спомните някакви негови отличителни белези, като изключим серийния номер?

Уелс се покашля и поглади мустаците си. Очите му отново се стрелнаха към Хокин, който се беше намръщил още повече.

— От едната страна на дръжката беше отчупен долният ъгъл — каза той, като плетеше език.

Стенли се обърна към секретаря на съда.

— Бихте ли показали на господин Уелс веществено доказателство номер четиринайсет?

Секретарят взе пистолета от масата, на която бяха наредени веществените доказателства и го пренесе през залата, за да го покаже на Уелс. Обърна го от двете страни, за да може свидетелят да огледа отвсякъде дръжката.

— Не бързайте — каза тихо Стенли.

Уелс отново погледна нагоре към галерията. Клъф видя как лицето на госпожа Хокин се сгърчи, когато тя осъзна какво предстоеше.

— Това е моят пистолет — каза Уелс безизразно.

— Вие сте напълно сигурен?

Уелс въздъхна.

— Да.

Стенли отново се усмихна.

— Благодаря ви, че дойдохте днес, господин Уелс. Сега ще ви помоля да останете тук, за да може моят уважаван колега господин Хайсмит също да ви зададе своите въпроси.

„Това вече ще бъде интересно“, каза си Клъф. Практически нямаше въпрос, който Хайсмит можеше да зададе, без да изкопае още по-дълбока яма пред краката на собствения си клиент. Хокин, който драскаше бързо по някакъв лист по време на последните няколко реплики, подаде листа на помощника на Хайсмит, който от своя страна го постави пред адвоката.

Хайсмит стана на свой ред. Острите му черти се разчупиха в усмивка. Хвърли поглед върху бележката, после започна да задава въпроси на Уелс. Тонът му надминаваше по любезност дори тона на Стенли.

— Когато домът ви е бил обран, сте били на почивка, така ли е?

— Да — отвърна уморено Уелс.

— Оставихте ли ключ у съседите си?

Уелс вдигна глава. В очите му проблесна лъч надежда.

— Винаги оставяме ключ на госпожа Хокин, за всеки случай.

— Винаги сте оставяли ключ на госпожа Хокин — повтори Хайсмит, обръщайки се към журито, за да подчертае думите си. — Полицията взе ли отпечатъци от пръсти след обира?

— Опитаха, но казаха, че крадецът е носил ръкавици.

— Да са споменавали пред вас, че имат подозрения кой може да е бил той?

— Не.

— Някога да са намеквали, че подозират господин Хокин?

Още докато Уелс казваше своето „не“, Стенли скочи на крака.

— Ваша милост — възрази той. — Моят уважаван колега не само че подвежда свидетеля, но го подвежда да цитира недоказани слухове.

Сампсън кимна.

— Моля съдебните заседатели да не вземат предвид последния въпрос и отговора, който му бе даден. Господин Хайсмит?

— Благодаря, ваша милост. Нямам повече въпроси.

Така значи, от там духаше вятърът, мислеше Клъф, докато се измъкваше от залата. Успя да влезе в стаята на свидетелите преди разсилния. Джордж скочи на крака. На лицето му се изписа тревожен въпрос.

— Защитата не оспори идентификацията. Сигурно ще твърдят, че Хокин е купил пистолета в някоя кръчма, без да съзнава, че е същият, който е бил откраднат от Уелс.

Джордж въздъхна.

— А пък аз съм го открил по време на обиска и съм го използвал, за да го натопя. Тоест показанията на Уелс не променят нищо.

— Напротив — възрази Хокин. — Доказват връзката на Хокин с пистолета. Обикновените хора не държат у дома оръжие, Джордж. Така ли е?

Преди Джордж да успее да отговори, вратата се отвори и влезе разсилният.

— Криминален инспектор Бенет? Очакват ви в съдебната зала.

Стори му се, че надали е извървявал по-дълъг път през живота си. Чувстваше погледите на публиката върху себе си, съзнаваше болезнено всяка измината крачка. Когато стигна до ложата на свидетелите, умишлено се обърна и се взря в безизразното лице на Филип Хокин. Надяваше се Хокин да вярва, че гледа в очите съдбата си.

Стенли изчака секретарят на съда да прочете клетвата, последван от Джордж, после стана и попи деликатно насълзените си очи.

— Вашето име и чин за протокола, инспекторе?

— Джордж Бенет, криминален инспектор от Дербишърската полиция, работя в Бъкстън.

— Искам да ви върна към самото начало на случая, инспекторе. Кога за първи път чухте за изчезването на Алисън?

Джордж сякаш отново се озова в общата стая на полицейския участък през онази мразовита декемврийска вечер, когато сержант Лукас му съобщи, че едно момиче от Скардейл е изчезнало. Започна показанията си ясно, като човек, който няма затруднения да повика спомените си и да ги види пред себе си ясно като настоящето. Стенли почти се засмя от облекчение, че свидетелят от полицията е толкова уверен. От опит знаеше, че с полицаите положението е доста несигурно. Понякога разчиташе на тях още по-малко, отколкото на свидетелите, които мънкаха и се опитваха да се измъкнат. Но Джордж Бенет беше хубав мъж, спокоен и уверен. Говореше и изглеждаше като кинозвезда в ролята на почтеното ченге.

Обвинителят не си губеше времето и към обяд вече бе представен целият първоначален доклад за изчезването на Алисън, първия разговор на Джордж с майка й и втория й баща, началото на търсенето и откриването на кучето в горичката.

После, в продължение на час и половина след обедната почивка, Стенли подробно разпита Джордж за най-показателните находки по време на следствието. Кръвта и парчетата от облекло в горичката; книгата в кабинета на Хокин, в която се описваше подробно местонахождение на мината под Голямата скала; изцапаните дрехи и куршумите в оловната мина; окървавената риза и пистолета; ужасяващите снимки и негативи в сейфа.

— Не е обичайно да се повдига обвинение в убийство, когато не е открит труп — каза Стенли, когато следобедът вече клонеше към края си.

— Така е, сър. Но в този случай доказателствата са толкова много и толкова убедителни, че друг извод става невъзможен.

— И, разбира се, има други случаи, когато са били издавани смъртни присъди за убийство при отсъствие на труп. Инспектор Бенет, като се вземе предвид тежестта на обвинението, имате ли някакви, макар и слаби, съмнения и правотата си, когато обвинявате господин Хокин?

— Всеки, който види снимките, които доказват как се е държал с доведената си дъщеря, докато е била жива, ще разбере, че това е човек, който не би се спрял пред нищо. Затова мога да кажа — не, нямам никакви съмнения. — Джордж за първи път бе видимо развълнуван и Стенли забеляза със задоволство, че вълнението му впечатли съдебните заседатели.

Той събра документацията си.

— Нямам повече въпроси към свидетеля.

Докато чакаше Рупърт Хайсмит да престане да рови из записките си и да започне нападението, Джордж си мислеше, че никога през живота си не е изпитвал такава нужда от цигара.

Въпросите на Стенли бяха изчерпателни и настоятелни, но за тях той беше подготвен. Хайсмит се бе опитал да убеди съдията да отложат кръстосания разпит за другата сутрин, но Сампсън не бе пожелал да чака.

Хайсмит се облегна небрежно на преградата зад себе си.

— Не сте забравили, че давате показания под клетва, нали, инспекторе? Сега кажете на уважаемия съд на колко години сте.

— На двадесет и девет години, сър.

— Откога служите в полицията?

— Почти седем години.

— Почти седем години — повтори с възхищение Хайсмит. — А вече сте достигнали високия чин на криминален инспектор. Забележително. Което ще рече, че не сте имали време да натрупате опит и разследването на сериозни и сложни случаи?

— Възлагано ми беше участие и в сериозни следствия, сър.

— Но вашето повишение е част от програмата за даване предимство на висшисти, нали? Не сте получавали повишение за някое блестящо разкритие, а просто защото имате университетско образование затова имате шансове за бързо израстване в йерархията, независимо от това дали разследвате кражби в магазини или убийства. Не е ли така? — Хайсмит се понамръщи, като че ли бе искрено озадачен.

Джордж пое дълбоко дъх и издиша през носа.

— Постъпих в полицията, след като завърших висше образование. Но още тогава ми бе обяснено, че ако не се представя на определено ниво, образованието не ми гарантира изкачване в полицейската йерархия.

— Наистина ли? — ако Хайсмит го заговореше с такъв тон в клуба по крикет, Джордж би го ударил със стика.

— Наистина — повтори той и затвори здраво уста.

— Много необичайно е младши офицер да ръководи такова сериозно следствие, нали? — настоя Хайсмит.

— Старшият инспектор в отдела беше възпрепятстван, защото кракът му беше в гипс. В началото никой нямаше представа колко сериозен ще се окаже случаят, затова главен инспектор Мартин го възложи на мен. Веднага щом стана ясно, че не става дума за нещо обичайно, беше логично да не се прекъсва ходът на следствието, за да се предаде случаят на служител от централата, който щеше да започне всичко отначало. През цялото време работех под прякото наблюдение на старши инспектор Карвър и на главен инспектор Мартин.

— И преди този случай никога не сте участвали в търсене на изчезнало дете?

— Не, сър.

Хайсмит вдигна очи към тавана и въздъхна.

— Някога да сте разследвал убийство?

— Не, сър.

Хайсмит се намръщи и потърка с показалец гърбицата на носа си.

— Поправете ме, ако греша, инспекторе, но това изобщо е първият значителен случай, чието следствие водите, нали?

— Ако става дума за участие вследствие като ръководител, да. Но…

— Благодаря ви, инспекторе, отговаряйте само на въпросите, които са ви зададени — сряза го грубо Хайсмит.

Джордж го изгледа раздразнено. После успя по някакъв начин да се усмихне едва забележимо, за да покаже, че знае каква игра играе защитата.

— Развил и сте подчертано лично отношение към случая, така ли с?

— Вършех си работата, сър.

— Дори след като търсенето на момичето е било официално прекратено, вие сте продължавал да посещавате Скардейл по няколко пъти седмично, нали?

— Да, ходех там два пъти седмично. Исках госпожа Картър да бъде спокойна, че случаят не е приключен и че не сме забравили дъщеря й.

— Имате предвид госпожа Хокин, нали? — употребата на името от страна на Хайсмит определено бе адресирана към съдебните заседатели, за да им напомни в каква връзка се намира тя с обвиняемия.

Джордж беше неуязвим за този тип провокации. Той се усмихна.

— Не виждам нищо чудно в това, че тя държи да бъде назовавана с името на предишния си съпруг. Аз и моите колеги с удоволствие се придържаме към молбата й.

— Вие дори сте оставили семейството си, включително и бременната си жена, на самата Коледа, за да отидете в Скардейл.

— Не можех да не мисля как изчезването на Алисън ще се отрази на празника на хората от селото. Двамата със сержант Клъф отидохме за съвсем кратко, просто да се обадим и да изразим съчувствието си.

— За да изразите съчувствието си. Колко похвално — каза покровителствено Хайсмит. — Посещавахте често имението, нали?

— Минавах често от там, така е.

— Кабинетът ви беше познат?

— Влизал съм в него, да.

— Колко пъти приблизително?

Джордж сви рамене.

— Трудно е да кажа точно. Преди обиска може би четири или пет пъти.

— Оставали ли сте някога там сам?

Въпросът изплющя изненадващо, като камшик. Сега вече етапа ясно накъде биеше Хайсмит.

— За много кратко време.

— Колко пъти?

Джордж се понамръщи.

— Струва ми се, два — каза той предпазливо.

— За колко време?

Стенли се изправи.

— Ваша милост, предполага се, че това е кръстосан разпит. Струва ми се, че моят уважаван колега задава подвеждащи въпроси.

Сампсън кимна.

— Господин Хайсмит?

— Ваша милост, обвинението се основава единствено на косвени доказателства, някои от които са открити в кабинета на клиента ми. Считам, че е логично да ми бъде позволено да изясня дали други хора са имали възможността да подхвърлят уликите.

— Много добре, господин Хайсмит, можете да продължите — съгласи се с видимо нежелание съдията.

— Колко време оставахте сам в кабинета?

— Първия път около минута или две най-много. Втория път трябва да съм бил в стаята около десет минути, преди господин Хокин да се появи — каза с нежелание Джордж.

— Достатъчно дълго — каза Хайсмит, привидно на себе си, вземайки в ръце друг бележник. Прелисти няколко страници и се обърка с много любезен тон към, Джордж.

— Можете ли да ни кажете какви са хобитата ви, инспекторе?

— Хобита ли? — попита Джордж изненадано.

— Точно така.

Джордж погледна объркано към Стенли, но прокурорът само сви рамене.

— Играя крикет, обичам да ходя из планините. Не ми остава много време за хобита — каза Джордж. Учудването му беше очевидно.

— Пропуснахте едно хоби — каза Хайсмит. Гласът му отново бе станал студен. — Хоби, което може би има връзка с настоящия случай.

Джордж поклати глава.

— Съжалявам, но не знам за какво говорите.

Хайсмит вдигна едно тънко снопче фотокопия.

— Ваша милост, настоявам тези документи да бъдат включени в списъка на доказателства на защитата под номера от едно до пет. Първото веществено доказателство е копие от училищния вестник на Средното мъжко училище в Кевъндиш — годишен отчет на училищния клуб по фотография, писан от председателя на клуба, Джордж Бенет. — Той подаде първия лист на секретаря на съда. — Останалите са копия на бюлетина на фотографския клуб в Манчестърския университет, където е следвал инспектор Джордж Бенет. Те включват статии за фотография, писани от Джордж Бенет. — Подаде и останалите документи на секретаря.

— Инспектор Бенет, отричате ли, че сте писали тези статии на фотографски теми?

— Разбира се, че не отричам.

— Значи всъщност сте експерт по въпросите на фотографията?

Джордж се намръщи. Клопката беше очевидна. Ако отречеше, това щеше да прилича на лъжа. Ако се съгласеше, щеше да подкопае зле каузата на обвинението.

— Малкото познания, които съм имал, са отдавна остарели — каза той внимателно. — Като изключим някоя и друга семейна снимка, не съм пипал фотоапарат от пет или шест години.

— Но имате представа към кого можете да се обърнете, ако ви трябват фалшифицирани снимки — каза Хайсмит.

Джордж беше по-опитен в отношенията с адвокати от Рут Картър. През ум не му мина да не отговори.

— Не повече от вас самия, сър.

— Снимките могат да се фалшифицират, нали? — попита Хайсмит.

— Доколкото се простира моят опит, не така качествено, че да приличат на тези тук — каза Джордж.

Хайсмит веднага се вкопчи в слабото място на думите му.

— Вашият опит ли? Да не би да искате да кажете на съда, че имате опит във фалшифицирането на снимки?

Джордж поклати глава.

— Не, сър. Имах предвид опитите за фалшифициране, които съм виждал, а не нещо, което съм правил аз самият.

— Но все пак ви е известно, че снимки могат да се фалшифицират?

Джордж си пое дълбоко дъх.

— Както казах преди малко, познанията ми по фотография са вече остарели. Всичко, което знам за който и да било аспект на фотографията, вероятно отдавна е остаряло и заместено от нови технологии.

— Инспекторе, настоявам да отговорите на въпроса ми. Знаете ли, че снимките могат да бъдат фалшифицирани или не? — Хайсмит като че ли бе изкаран от търпение. Джордж съзнаваше, че се държи така, за да изглежда, че свидетелят се опитва да се измъкне, но друг изход нямаше — иначе трябваше да признае публично, че е опитен фалшификатор на снимки.

— Имам известни теоретични познания, сър, но никога…

— Благодаря ви — каза високо Хайсмит, за да го прекъсне. — За предпочитане са простите отговори. Сега нека погледнем тези негативи, които обвинението е представило като веществени доказателства. С какъв фотоапарат са заснети?

Под нивото на преградата, така, че съдебните заседатели да не го видят, Джордж заби нокти в дланите си.

— Портретен фотоапарат. „Лайка“, „Роли флекс“, нещо подобно.

— Притежавате ли такъв апарат?

— Не съм използвал „Роли флекса“ си почти пет години — отвърна Джордж, съзнавайки, че отговорът му звучи като извъртане.

Хайсмит въздъхна.

— Въпросът беше дали притежавате такъв фотоапарат, инспекторе, а не откога не сте го ползвали. Имате ли такъв фотоапарат? Отговорете с да или не.

— Да.

Хайсмит помълча, ровейки из бележките си. После вдигна очи.

— Вие сте убеден във вината на клиента ми, нали?

Джордж погледна към съдебните заседатели.

— Моите убеждения нямат стойност в случая.

— Но все пак вярвате във вилата на клиента ми? — настоя Хайсмит.

— Вярвам в това, което говорят веществените доказателства, и затова наистина вярвам, че Филип Хокин е изнасилил и убил тринайсетгодишната си доведена дъщеря. — Вълнението пролича в тона на Джордж, въпреки опитите му да го потисне.

— Това са две ужасни престъпления — каза Хайсмит. — Всеки нормален човек би бил отвратен от тях и би искал извършителя, да бъде справедливо наказан. Проблемът е там, инспекторе, че няма сигурни доказателства за извършването и на двете престъпления. Това е проблемът, нали?

— Ако нямаше доказателства, обвинителният акт нямаше да бъде приет, срещу вашия клиент нямаше да бъде възбуден процес, и ние нямаше да сме в тази зала днес.

— Но за всяко веществено доказателство, представено тук днес, съществува и алтернативно обяснение. И много от тези обяснения водят категорично към вас. Вашата мания на тема Алисън Картър ни е довела тук днес, така ли е, инспекторе?

Този път Стенли скочи.

— Ваша милост, протестирам. Уважаваният ми колега продължава да държи речи, вместо да задава въпроси, прави намеци, вместо да отправя директни обвинения. Ако има въпроси, които трябва да зададе на инспектор Бенет, добре. Но очевидно единствената му цел е да прави недостойни намеци и инсинуации пред съдебните заседатели — и при това положение е редно да бъде спрян.

От катедрата Сампсън гледаше заплашително.

— Не само той проявява неуместна склонност към красиви речи, господин Стенли. — Той погледна към съдебните заседатели над очилата си като късогледа къртица. — Не забравяйте, че сте тук, за да изслушвате показанията, и че на всякакви коментари от страна на защитата и обвинението не трябва да се обръща внимание. Моля, продължавайте, господин Хайсмит, но само по темата.

— Много добре, ваша милост. Инспекторе, моля да отговорите на следващия ми въпрос само с да или не. Амбициозен ли сте?

Стенли отново се изправи.

— Ваша милост — извика той възмутено, — това няма нищо общо с разглеждания случай.

— Това би обяснило мотивацията му — каза рязко Хайсмит. — Защитата твърди, че по-голямата част от доказателствата срещу клиента ми са фалшифицирани. Ако е така, аз съм длъжен да разбера мотивацията на инспектор Бенет.

Сампсън помисли малко, после каза.

— Нека свидетелят отговори на въпроса.

Джордж си пое дълбоко дъх.

— Единствената ми амбиция е да допринеса за това да бъде въздадена справедливост. Вярвам, че там някъде, навън, се намира тялото на едно момиче, чудовищно насилвано, преди да бъде убито, и смятам, че човекът, който е виновен за това, седи тук на подсъдимата скамейка. — Хайсмит се опитваше, да го спре, но той не му обърна внимание. — Аз съм тук, за да направя всичко възможно Филип Хокин да си получи заслуженото, а не да осигуря по-нататъшната си кариера.

Млъкна рязко.

Хайсмит поклати глава, привидно отвратен.

— От вас очаквах само да или не. — Той въздъхна. — Нямам повече въпроси към този свидетел. Лицето му — обърнато към съдебните заседатели, а не към съдията, изразяваше презрение, което отсъстваше от тона му.

Джордж излезе от свидетелската ложа. Вече не можеше да избегне гледката, която загърбваше умишлено, докато даваше показания. Хокин гледаше право в него с почти тържествуващо изражение. Усмивката, която почти винаги играеше по устните му, се беше завърнала, и той седеше на подсъдимата скамейка така спокойно, сякаш бе в собствената си кухня. Кипящ от гняв, Джордж мина покрай него и излезе от залата. Зад себе си чу как съдията приключва заседанието за деня. Забърза надолу по коридора, към мъжката тоалетна. Нахлу в една от кабинките, заключи я и се наведе над чинията. Едва успя. Острата миризма от повръщано се връщаше от порцелана и го караше да се дави наново.

Дръпна веригата и се облегна на стената. Студена пот се стичаше по лицето му. В един ужасен момент в съдебната зала той осъзна напълно това, което инсинуациите и обвиненията на Хайсмит можеха да му причинят. Достатъчни бяха двама-трима лековерни съдебни заседатели, които не обичат особено полицията, и не само че Хокин щеше да си излезе свободен от съда, но кариерата и доброто име на Джордж щяха да рухнат. Мисълта за това беше непоносима, като кошмарните представи, които се въртят в главата на човек в три часа след полунощ, когато те обзема вледеняваща вътрешностите паника. Беше се изложил на страшен риск, за да даде шанс на обвинението. Едва сега, за първи път, си позволяваше да осъзнае колко лесно можеше да стане посредник на собственото си унищожение. Нищо чудно, че Карвър му преотстъпи така великодушно ръководенето на следствието. Дори не можеше да се каже, че му бяха поднесли чаша с отрова — той самият я беше изтръгнал от ръцете на другите.

Но какво друго можеше да направи? Още докато стоеше там, с насълзени очи от острата миризма на белина, Джордж съзнаваше, че не е имал друг избор.

Когато излезе от тоалетната, Клъф го чакаше. Познатият фас висеше от ъгълчето на устата му.

— Знам една добра кръчма надолу, по пътя към Ашбърн — каза той. — Да пийнем по едно на път към къщи.

Джордж си каза, че Клъф беше наистина забележителен помощник.