Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
delphipro (2014)
Разпознаване и корекция
3Mag (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 1998 година

ISBN: 954-409-178-5

История

  1. — Добавяне

Част II
Разсъмване в Хадес

„Нямах възможност да спра нещо,

което знаех, че е грешно и страшно.

Изпитвах огромно чувство на безсилие.“

Андрей Сахаров

„Властта по-скоро подлудява хората,

отколкото ги корумпира. По такъв начин

притъпява способностите им да виждат в бъдещето

и те предприемат прибързани ходове.“

Уил и Ариел Дюран

1.

Призори, след като беше спала не повече от час, Теса Локланд се събуди с усещането, че някой дърпа ръката й, че я ближе и опитва на вкус.

Седна в леглото, затаила дъх.

Тъкмо сънуваше преживения кошмар в „Къв Лодж“ и чудовищата, които не беше видяла, бяха придобили в съня й реален образ. Помисли си в мига след пробуждането, когато дневното съзнание все още не е съвсем будно, че ужасяващите същества са нападнали дома на Хари и че любопитният език е само прелюдия към очакваното жестоко захапване.

Беше Мууз. Видя само силуета му на меката светлина от нощната лампа на втория етаж и най-сетне си пое дъх. Кучето постави предните си лапи на леглото, сякаш молеше за ласка.

Беше сигурна, че е затворила вратата, преди да си легне. Но от това, което знаеше за способностите на Мууз, се досети, че лабрадорът може да си отвори вратата когато поиска.

— Самичък ли си? — попита го тя, чешейки го зад ушите.

Кучето изскимтя и с радост прие ласките й.

По прозореца удряха тежки дъждовни капки. Дъждът се лееше като из ведро, листата на дърветата шумоляха. Вятърът напираше отвсякъде.

— И да искаш компания, приятелче, на мен ми се спи, така че се налага да изчезнеш.

Мууз разбра какво се иска от него, щом тя престана да го гали. Неохотно свали лапите си от леглото, зашляпа към вратата, погледна умоляващо към нея и излезе в коридора.

Светлината оттам беше слаба, но я смущаваше. Стана, затвори вратата и докато търсеше леглото си в тъмното, разбра, че едва ли ще може отново да заспи.

Беше напълно облечена. Беше си събула само обувките и не се чувстваше удобно. Страхуваше се да се съблече, тъй като щеше да се чувства по-уязвима. След случилото се в „Къв Лодж“, Теса предпочиташе да е готова за светкавично действие.

Освен това беше единствената празна спалня, имаше още една, необзаведена и матракът и завивките миришеха на мухъл и застояло. Тази стая някога е била на бащата на Хари, както и къщата, но старият Талбот беше починал преди седемнайсет години, три години след като бяха върнали Хари от Виетнам. След като изгони Мууз и затвори вратата, стана й студено и когато се мушна под завивките, застоялата миризма на мухъл силно я подразни.

През воя на вятъра и дъжда чу жуженето на слизащия асансьор. Сигурно Мууз го е повикал. Дали винаги беше толкова неспокоен нощем?

Макар че беше капнала от умора, напълно се разсъни и не можеше да спре потока на тревожните си мисли.

Не само кървавата драма в мотела или зловещият разказ за мъртвите тела, тикани като боклук в крематориума, вълнуваха ума й. Разсъжденията на Теса за смисъла на човешкия живот бяха потискащи, след като можеше да бъде унищожен в миг със сатанинска жестокост.

След скорошната среща със смъртта повече отвсякога осъзна безпомощността си на смъртна. Животът имаше край, за което никой не се замисля, забързан в ежедневието си.

Размишленията някак неусетно потекоха. Попита себе си дали е лекомислена, дали прахосва годините си. Обичаше работата си и като жена беше щастлива. Локландови не тъгуваха, всички имаха чувство за хумор. Но за да бъде честна докрай, трябваше да си признае, че не полага онези усилия, които наистина са необходими за пълноценно човешко съществуване. Ако продължаваше така, никога нямаше да има чувството за пълнота.

Онова, което й липсваше, беше семейство, мисълта, че принадлежи на някого. Беше проникната от това житейско разбиране благодарение на майка си, баща си и сестра си Дженис. Бяха семейство, свързано с любов, и тази любов, която беше получила в детството си, и досега й даваше силата да преодолява всякакви преживявания.

Асансьорът беше пристигнал на втория етаж и с глух звук слизаше пак надолу. Учуди се защо Мууз и нощем се вози с асансьора, след като цял ден трябваше с него да изпълнява поръчките на господаря си. Кучетата май също си изграждат навици.

Когато беше малка, у дома имаха кучета. Първо една златиста хрътка на име Барни, след това ирландски сетер, наречен Мики Фин.

Дженис се беше омъжила и беше излязла от дома още преди шестнайсет години, когато Теса беше на осемнайсет. Три години по-късно баща й почина. Съдбата раздели семейството, всеки пое по своя път. Обичта ги свързваше, но рядко се виждаха, щастливите години на съвместен живот бяха отминали.

Дженис вече я нямаше. И Марион нямаше да бъде вечно между живите, дори и да се откажеше от опасното си хоби — скокове с парашут.

Повече от всичко Теса мечтаеше да пресъздаде онези щастливи дни със свои съпруг и деца. На двайсет и три години се беше омъжила за човек, който искаше да има деца повече от всичко, и когато разбраха, че тя не може да забременее, той я напусна. Не се съгласи на осиновяване. Желаеше свои деца. Това се случи само четиринайсет месеца след сватбата им. Разведоха се и тя беше дълбоко наранена.

След разочарованието се хвърли да работи с неочаквана страст. Чрез своите филми достигаше до много хора, които сега бяха нейното семейство, и това донякъде я успокояваше. За трийсет или петдесет минути, в наситен синтез, представяше и най-сложните житейски съдби.

Будна, в единствената спалня на Хари Талбот, Теса знаеше, че никога няма да бъде напълно удовлетворена, ако не осъществи това, което най-много желаеше. Импулсите на любов ще бъдат безплодни и повърхности, ако не намерят израз в топлата привързаност между мъж и жена.

Любовта беше посланието в нейното изкуство, но в интимния й живот липсваше.

Дъхът на мухъл в необитаемата спалня на Хари я подбуди да осъзнае ясно, че е потиснала жизнените си сили. На трийсет и четири години единствената й радост беше работата. Беше заключила интимната си природа. Струваше й се, че е късно да я пробуди. Понякога мислеше, че сега дори й е по-тежко от времето, когато разбра, че няма да има деца. Колкото и невероятно да й се струваше, в момента беше по-важно да си направи ясна равносметка, отколкото да гради хипотези за „вампирите“.

Докосването до смъртта навежда на особени мисли.

След малко умората все пак я надви и тя отново заспа. Точно преди да се унесе, си помисли дали Мууз не беше влязъл при нея, за да й съобщи нещо. Дали не искаше да я извика? Едва ли, защото би излаял, ако наистина имаше опасност.

Най-после заспа дълбоко.