Дийн Кунц
Полунощ (102)

8.

Докато Ломан обикаляше Муунлайт Къв, градчето му изглеждаше и мъртво, и кипящо от живот.

Ако търсеше обичайните признаци на оживление, селището изглеждаше някак призрачно. Баровете, магазините и ресторантите бяха затворени. Дори обикновено претъпканият ресторант на Перес беше със спуснати ролетки. Единствените пешеходци в бурята бяха пешите патрули или екипите по Промяната.

Все пак градът като че водеше скрит живот. На няколко пъти видя странните гъвкави фигури да се мяркат в нощта и мъглата, все още предпазливи, но далеч по-смели от преди. Когато спираше да огледа тези мародери, някои от тях също се спираха в дълбоките сенки и се блещеха с кехлибарено-жълтите или с червените си очи, сякаш пресмятаха възможностите си да нападнат полицейската кола и да го измъкнат от нея, преди да успее да потегли. Като ги гледаше, изпълваше го желание да изостави автомобила, да свали дрехите си, да изостави скования си човешки вид и да се пренесе в по-простия свят на дивото, на лова, плячката и гонитбата. Но всеки път бързо се извръщаше и отминаваше, преди да се е поддал на подобни импулси. Тук-там подминаваше къщи, в които горяха зловещи светлини, и пред прозорците на които преминаваха такива гротескни сенки, че от вида им пулсът му се ускоряваше. Не спря да оглежда тези места и съществата, обитаващи къщите, защото се досети, че може би приличаха на „нещото“, в което се беше претворил Дени, и в много отношения бяха по-опасни от сновящите регресирали хищници.

Сега се намираше в свят на Лъвкрафт, на първични космически сили, обитаван от чудовищни създания, дебнещи в нощта. Свят, който беше заменил християнско-юдейския човешки свят със зловещи стари божества, повеляващи жестокост и неутолима жажда за власт. Във въздуха, в завихрената мъгла сред тъмните дървета и дори сред лампите по улиците витаеше странно извратена атмосфера, която не вещаеше нищо добро. Светът на Лъвкрафт.

Познаваше добре Лъвкрафт от безбройните му романи, които беше прочел. Харесваше Луис Ламур, защото извличаше идеите си от действителността, докато Лъвкрафт се стремеше към невъзможното. Или поне Ломан мислеше така тогава. Сега знаеше, че хората умеят да създадат в действителния свят ад, който и въображението не може да роди.

Отчаяние и насилие от света на Лъвкрафт се носеха из Муунлайт Къв. Докато шофираше из тези зли улици, Ломан държеше револвера си готов на седалката до себе си.

Шедак.

Трябва да открие Шедак.

Спря на пресечката на Джунипър Лейн с Оушън Авеню. В същото време друга полицейска кола спря срещу Ломан.

По Оушън Авеню нямаше движение. След като свали страничния прозорец, Ломан потегли бавно и спря до другата патрулна кола.

От номера, написан на вратата, разбра, че това е машината на Нейл Пениуърт, но когато погледна вътре, не видя младия офицер. Видя нещо, което някога е било Пениуърт, осветено от лампичките на километражното табло и от екрана на подвижния компютър. Два идентични кабела, като онези, изригнали от челото на Дени, за да го свържат с личния му компютър, бяха изникнали от черепа на Пениуърт и макар да не се виждаше добре, сякаш един от тях беше включен в таблото, докато другият вървеше надолу към компютъра, формата на черепа на Пениуърт беше променена: бе изтеглен напред, с малки антени, които приличаха на сензори и леко блестяха. Раменете му бяга уголемени, странно заоблени на места. Ръцете му не бяха на волана, нямаше ръце изобщо. Ломан предположи, че Пениуърт не се беше слял единствено с компютъра, а и с патрулната кола.

Промененият бавно извърна глава към него.

В очните кухини проблеснаха електрически искри.

Шедак беше казал, че освобождаването на хората от Новата раса от чувства им дава способност да използват по-добре умствените си възможности, като можеха дори да упражнят умствен контрол над формите и функциите на материята.

Сега тяхното съзнание диктуваше формата им. Когато се измъкваха от свят, в който нямаха право на емоции, можеха да се превърнат в каквото си искат, макар че не можеха да станат каквито някога са били. Очевидно киборгът беше освободен от страхове, тъй като Пениуърт е искал точно това.

Но какво ли чувстваше сега? Какви бяха целите му? И трябваше ли да остане в тази друга форма само защото я предпочиташе? Дали не беше като Пайзър — впримчен по физически причини, или защото някаква страна от психологията му му пречи да се върне в човешкия облик, към който се стремеше?

Ломан посегна към револвера.

Някакъв кабел изскочи от лявата врата на колата, сякаш беше част от нея — с тази разлика, че беше полуорганичен. Пипалото с пукане удари страничното стъкло на Ломан, който в смайването си забрави оръжието.

Стъклото не се счупи, но част от него се разтопи и изду като мехур и сондата се вмъкна в колата право към лицето на Ломан. На върха имаше уста като на Змиорка, в която се виждаха малки стоманени зъби.

Ломан наведе глава и натисна газта до дъно. Шевролетът сякаш подскочи, после изведнъж потегли на юг от Джунипър Лейн.

Известно време пипалото между колите поддържаше връзка, отърка се в носа на Ломан и изведнъж изчезна.

Сякаш най-лошите страхове на Ломан се сбъдваха. Онези от Новата раса, които не бяха избрали регресията, щяха да се самотрансформират, или да се трансформират по желание на Шедак в адски хибриди между човек и машина.

Трябваше да намери Шедак. Да убие създателя и да освободи измъчените чудовища, създадени от него!