Дийн Кунц
Полунощ (8)

8.

Лунният сърп се издигна над притъмнелите възвишения на изток. Криси се луташе между дърветата с надеждата да намери път, преди странните същества да я догонят. Стигна бързо до каменната пирамида — скално, не много високо възвишение. Когато беше малка, играеше често тук, измисляше си истории за тази пирамида и познаваше отлично местността, а това й даваше предимство. Детето се шмугна край пирамидата в мрака между дърветата по тясна пътека, която водеше на юг.

Безсмислено беше да се ослушва и оглежда. Щеше само да загуби ценно време, защото родителите й и Тъкър ще дебнат безшумно като хищници.

Гората беше борова, тук-там имаше каучукови дървета, чиито аленожълти листа грееха денем, но сега сплетените клони тъмнееха еднакво. Криси пое по виещата се пътека, която се спускаше в дерето. Лунната светлина все още проникваше между клоните и надигащата се мъгла. Но дори през осветените места тя не смееше да тича, за да не се спъне в коренищата и за да не се оплете в надвисналите клони.

Като че ли всичко, което я сполетя, не се случваше с нея, като че ли четеше откъс от любимите си приключенски романи. Мислено насърчаваше главната героиня: „Мила, малка Криси, ти си бързонога и хитрушка, ти не се плашиш от тъмнината, може би малко те е страх от чудовищата, които те преследват, но ти си смела!“

Скоро щеше да се добере до края на склона, където трябваше да реши накъде да тръгне — на запад към морето, или на изток към черния път, опасващ дерето. Малко семейства живееха в тази местност, а още по-малко до морето, тъй като част от брега беше държавна собственост и строежите бяха забранени. И в двете посоки нямаше изгледи да намери помощ, а Тъкър може би я дебнеше с хондата си точно на пътя, решил, не без основание, че момиченцето ще се опита да спре някоя кола.

Напълно объркана накъде на тръгне, тя извървя последните сто метра по склона. Дърветата по пътеката оредяха и се заредиха ниски, гъсто преплетени храсти и тръни. Огромни туфи папрат, идеално приспособени към крайбрежния климат, обграждаха пътеката и Криси потръпна, когато се провираше между тях. Сякаш десетки малки ръце посягаха към нея.

От другата страна на склона гората беше прорязана от дере. В дъното му лениво се влачеше поток, чиито води в това време на годината бяха много плитки. Детето се спусна натам.

Нощта беше безветрена.

Чувстваше се премръзнала, останала без дъх, изплашен и несигурна. Упрекваше се за слабостта си и за да се окуражи, си припомни безстрашните малки героини от романите на Андре Нортън.

Мисълта за героините на Нортън я подтикнаха да продължи. Затича се към потока по хлъзгавата земя и го прескочи. След кратко колебание се закатери по другия склон на дерето, на юг, към гората.

Познаваше добре и тази, макар и по-отдалечена част на гората. Знаеше да се ориентира и лесно щеше да върви все на юг. Нахлуващата от морето мъгла и разположението на луната й помагаха. Надяваше се да намери помощ при първите къщи на около километър и половина оттук.

И тогава, разбира се, ще започнат истинските й проблеми. Ще се наложи да ги убеждава, че нейните родители вече не са същите, че са се изменили, че може би са обладани от някакъв дух… или от тъмна сила. И че искаха да я направят като тях.

Беше умна, говореше ясно, но все пак беше единайсетгодишно дете. Ще й бъде трудно да обясни всичко така правдоподобно, че някой да й повярва. Не си правеше илюзии за това. Те ще я изслушат, ще поклатят глави и ще се смеят, след това ще се обадят на родителите й и ще повярват на тях.

„Длъжна съм да опитам — си каза тя, катерейки се по южния склон на дерето. — Ако никой не ми повярва, какво да правя? Да се предам ли? В никакъв случай!“

На няколкостотин метра зад нея, от далечната страна на дерето, се чу писък. Не беше човешки, нито животински. На първия пронизителен зов отвърна друг, трети… Издаваха ги явно различни същества. Криси замръзна на мястото си. Озърна се и се ослуша — нейните преследвачи започнаха да вият в хор. Писъкът им напомняше плач на койоти, но беше по-страшен и по-необикновен. Звукът беше вледеняващ, проникна в плътта й и я прониза чак до костите.

Воят им изразяваше увереност — знаеха, че ще я хванат и вече не се криеха.

— Кои сте вие? — прошепна тя.

Предполагаше, че виждат в тъмното като котки. Дали и обонянието им беше животински чувствително?

Сърцето й лудо заби.

Беше съвсем беззащитна, съвсем сама, но събра сили и продължи да се катери.