Дийн Кунц
Полунощ (114)

20.

През завихрящата се мъгла Ломан видя само една патрулна кола, паркирана до буса на Шедак. Закова спирачки до нея, точно когато Пол Амбърлей слезе. Амбърлей беше висок, мускулест и много интелигентен, един от най-добрите младши служители на Ломан. Но сега му заприлича повече на гимназист, може би защото бе изплашен до смърт.

Когато Ломан излезе от колата, Амбърлей се спусна към него и възкликна:

— Къде са останалите?

От всеки район на града десетки подивели гласове надаваха зловещ вой.

Ломан изтича към патрулната кола и отвори багажника. В екипировката си имаше една двадесет калиброва пушка, така наречената „пушка за размирици“. Такива пушки имаха и останалите полицаи. „Ню Уейв“, която щедро беше екипирала полицейската власт, не се скъпеше на подобни „подаръци“. Извади оръжието от багажника. Амбърлей се приближи и прошепна:

— Значи твърдиш, че всички са регресирали, всеки един от нашите колеги?

— Ослушай се — каза Ломан.

— Все пак това е лудост! Искаш да кажеш, че чудовищата връхлитат сега върху нас?

Ломан взе една кутия с патрони и скъса капака.

— Не ти ли се ще и на теб?

— Не! — изплашено каза Амбърлей.

— Обаче на мене ми се прииска — каза Ломан и зареди пушката с пет патрона. — О, Пол, така ми се щеше. Исках да разкъсам дрехите си, да се променям, да бягам, да плячкосвам, убивам, да бягам с тях. — После стреля от упор в полицая, като му откъсна главата.

Не можеше да му се довери, не можеше да му обърне гръб, не и при този силен зов на дивото.

Докато пъхаше патрони по джобовете си, чу изстрел откъм училището.

Не знаеше дали това беше оръжието на Букър или на Шедак. Съпротивляваше се на напиращия гняв, на изкушението да изостави човешкия си облик и влезе в гимназията, за да разбере какво става.