Дийн Кунц
Полунощ (24)

24.

Мууз дремеше в ъгъла на неосветената спалня. От време на време изскимтяваше, сигурно гонеше насън зайци. Беше отлично куче и по-скоро сънуваше, че изпълнява поръчките на господаря си.

Закопчан с коланите за стола, Хари се взираше в окуляра на телескопа и изучаваше гърба на погребалната къща „Калан“ на Джунипър Лейн, където току-що беше влязла катафалката. Виждаше как Виктор Калан и помощникът на гробаря Ней Редлок тикаха тяло в носилка на колела, което бяха свалили от черната катафалка кадилак. Те го бутаха към крилото на сградата, в което се извършваше балсамирането и кремирането. Личеше, че е дребно тяло, толкова малко, че черната пластмасова торба, в която беше закопчано, изглеждаше полупразна. Дали не беше тяло на дете? След това вратата зад тях се затвори и Хари не видя нищо повече.

Понякога успяваше да надникне през двата високи, тесни прозореца в тази зала. Виждаше разхвърляната, наклонена маса, върху която готвеха за оглед и балсамираха мъртвите.

Понякога виждаше повече, отколкото беше нужно, но тази вечер пердетата бяха спуснати и нищо не се виждаше.

Прехвърли вниманието си по на юг, към забулената от мъгла алея, която излизаше между Конквистадор и Джунипър. Не търсеше нищо определено, бавно оглеждаше мястото и изведнъж забеляза две чудновати фигури. Бяха гъвкави и тъмни, тичаха бързо по алеята, докато навлязоха в голямото празно място до погребалната къща. Не бягаха на четири крака, нито пък бяха изправени, въпреки че някак му напомняха на котки.

Това бяха съществата.

Сърцето на Хари лудо заби.

Виждал беше подобни същества три пъти през последните четири седмици, макар че първия път дори не повярва на очите си. Те му се видяха така забулени в тайнственост, толкова странни, че приличаха на въображаеми призраци. Ето защо той ги наричаше „призраците“.

Бяха по-бързи от котки. Стрелнаха се и изчезнаха от полезрението му. Скриха се в тъмнината, преди да превъзмогне удивлението си и да ги проследи с поглед.

Хари претърси с телескопа мястото от край до край, като се взираше в половинметровата трева. Храстите също представляваха убежище. Бодлива зеленина и няколко групи дървета спъваха и задържаха мъглата, като да беше памук.

Ето ги! Две свити сенки. С големината на човек. Само малко по-светли от нощта. Без определени черти на лицето. Бяха се свили в сухата трева в центъра на празното място, точно на север от огромната ела, която разстилаше клоните си като навес над половината от мястото.

Треперещ от възбуда, Хари ги взе на фокус. Очертанията на „призраците“ станаха по-ясни. В контраст с нощта около тях телата им изглеждаха по-бледи. Още не можеше да ги види добре заради мъглата.

Въпреки че беше много скъп и труден за намиране, той мечтаеше за бинокъл с инфрачервени лъчи за нощно виждане, които военните използваха от години. За подобен съвършен уред нощната тъмнина не беше пречка. Обикновено светлината беше достатъчна за целите на Хари, тъй като наблюдаваше добре осветени помещения, но за да изучи ловките и гъвкави „призраци“, му беше нужна прецизна техника.

Сенчестите фигури се огледаха на запад към Джунипър Лейн, след това на север към „Калан“. Те се озъртаха с котешки движения, въпреки че очевидно не бяха от котешкото семейство.

Една от тях извърна глава към Хари. Зърна очите й — излъчваха мека, златиста, леко искряща светлина. Никога преди не беше ги виждал. Тръпка премина през тялото му, но не от зловещия им вид. Имаше нещо познато в тези очи, нещо, което докосваше дълбините на съзнанието и подсъзнанието му, сякаш разбудиха спомен за древен инстинкт и той осъзна същността им.

Внезапно почувства смразяващ до костите хлад и сковаващ страх, какъвто беше изпитвал само във Виетнам.

Мууз в дрямката си усети тревогата на господаря си. Лабрадорът стана и дотича до стола. Изръмжа гърлесто.

През телескопа за част от секундата Хари мерна кошмарното лице на едно от съществата. Беше осветено единствено от лунните отблясъци.

Хари се вцепени от ужас.

Мууз излая въпросително.

Не можеше да се откъсне от окуляра, като че животът му зависеше от това. Взря се в маймуноподобното същество. Забеляза, че е по-грозно и по-свирепо от маймуна и макар лицето му да напомняше маймунско, изглеждаше по-различно. В конструкцията му имаше нещо от вълчата природа и нещо от змийската. Стори му се, че вижда блясък на зловещи остри зъби през разтворената паст. Но светлината беше така призрачна, че не беше сигурен дали това, което виждаше, не се дължеше на трескавото му въображение. Човек с два осакатени крайника и една неподвижна ръка беше длъжен да притежава ярко въображение, ако се надяваше да продължи да живее.

Съществото внезапно погледна към него и също така внезапно извърна глава. Двете фигури се движеха с животинска енергия и бързина, която стресна Хари. На големина бяха колкото диви горски котки и също толкова бързи. Опита се да ги проследи, но те буквално прелетяха през тъмнината в южна посока, прескочиха оградата на задния двор на Клейморови и изчезнаха от полезрението му.

Хари продължи да ги търси до гимназията на хълма Рошмор, но видя само нощта, мъглата и познатите сгради от квартала. Съществата се бяха стопили в нощта така внезапно, както изчезваха призраците от стаята на малко момче, когато се запалеха лампите.

Най-после вдигна глава от окуляра и се отпусна на стола си.

Мууз се изправи и се подпря с лапи на облегалката на стола, просейки ласка, като че беше видял всичко онова, което господарят му видя, и имаше нужда да бъде успокоен, че злите духове не скитаха на свобода по света.

Със здравата си дясна ръка, която отначало силно се тресеше, Хари поглади лабрадора по главата. Милувката му го успокои и този жест на близост възвърна самочувствието и на самия Хари.

Ако най-после ФБР отговореше на писмото, изпратено от него преди повече от седмица, той не беше сигурен, ще може ли да им разкаже за „призраците“. Ще им опише всичко друго, което беше видял, знаеше, че много неща ще са им от полза в разследването. Но това… От една страна, беше сигурен, че съществата, видени от него, досега четири на брой, бяха някак свързани с всичко случило се през последните седмици. Но човек трудно би повярвал и дълбоко би се усъмнил в здравия му разум, ако не ги е видял сам. Имаше нещо налудничаво в тази история и би хвърлило съмнение върху всички негови думи.

„Дали съм луд? — чудеше се той, галейки кучето. — Или съм на път да полудея?“

След двайсетгодишно приковаване към инвалидния стол, затворен у дома си, принуден да се развлича само с телескопа и бинокъла, сигурно вече беше отчаян до степен, до която не можеше да си позволи да участва в живота. В очите на федералните агенти ще прилича на човек, жаден за приключения, който след като не може да участва в тях, си ги измисля.

За съжаление не беше така. Войната беше оставила тялото му осакатено и слабо, но умът му беше остър и ясен. Именно болестта го беше накарала да обърне поглед навътре към себе си, да развие чиста и одухотворена мисъл.

— „Призраци“ — каза той на Мууз. Кучето кихна. — А сега какво? Дали някоя вечер, ако погледна нагоре, ще забележа силуета на вещица, яхнала метла?