Дийн Кунц
Полунощ (50)

50.

След като Уоткинс си отиде, Шедак се върна при компютърния терминал в кабинета си, поднови връзката си със Сън, съвършения главен компютър на „Ню Уейв“, и отново започна работа с един проблематичен аспект от текущия проект. Макар да беше два и половина, щеше да поработи още няколко часа, тъй като си лягаше най-рано в зори.

След няколко минути личният му телефон звънна.

До арестуването на Букър компютърът в телефонната компания свързваше само „промените“ помежду им. Другите линии бяха прекъснати, а обажданията от вътрешния свят бяха прекъсвани още преди да бъдат чути. Обажданията до Муунлайт Къв се обслужваха от запис, който съобщаваше, че има повреда на апаратурата и обещаваше отстраняването й до двайсет и четири часа, изразявайки учтивото си съжаление.

Именно затова Шедак разбра, че го търси някой от „променените“, а тъй като това беше телефонът само за лични връзки, си помисли, че това е някой от най-близките му сътрудници в „Ню Уейв“. Дигиталният брояч на апарата показа номера, от който се обаждаха. Търсеше го Майк Пайзър. Той взе слушалката и каза:

— Шедак слуша.

Човекът от другата страна дишаше тежко и накъсано в слушалката, но не каза нищо.

Мръщейки се, Шедак повтори:

— Ало?

Пак дишане.

— Майк, ти ли си? — попита Шедак.

Гласът, който най-после се обади, беше дрезгав, гръден с остра нотка, шепнещ, но силен. Гласът на Пайзър и все пак различен от неговия:

— …Нещо има, нещо лошо, лошо, не мога, не мога да се променя… лошо… лошо…

Шедак не искаше да повярва, че позна гласа на Майк Пайзър, с тези странни повторения на думи и странна интонация. Все пак попита:

— Кой е?

— …нужда, нужда… искам, нужда…

— Какво е това? — сърдито каза Шедак, обаче друг въпрос се оформяше в главата му. „Що за история?“

Събеседникът му изохка, като че изпитваше силна болка. Чу се трясък от падането на слушалката.

Шедак затвори телефона, върна се към компютъра и набра номера на полицията със спешно съобщение до Ломан Уоткинс.