Дийн Кунц
Полунощ (61)

4.

Сам си легна на дивана в гостната, точно пред входното антре. Той държеше да спи на първия етаж, за да усети стъпките на евентуален нападател. Ако спазваха разписанието, видяно от него на дисплея в патрулната кола, Хари Талбот не подлежеше на «промяна» до идната вечер. Съмняваше се, че ще ускорят процедурите, защото знаеха, че в Муунлайт Къв има агент от ФБР. Обаче не желаеше да рискува излишно.

Сам често страдаше от безсъние, но тази нощ то не го споходи. След като събу обувките си и се изтегна на дивана, той се заслуша в дъжда. Избягваше тревожните мисли и много скоро заспа.

Не беше сън без сънища.

Сънува Керън, покойната си съпруга в последния стадий на болестта. Често я виждаше в кошмарите си, измъчена от рака. Разбираше, че е длъжен да я спаси. Не успяваше. Чувстваше се нищожен, безсилен и изплашен до дъното на душата си.

Но не този кошмар го събуди.

Постепенно сънят му се премести от болницата към някаква мрачна и порутена сграда. Приличаше на хотел от картина на Салвадор Дали. Коридорите бяха като лабиринт. Стените и подовете бяха наклонени в сюрреалистични ъгли един към друг, а вратите на стаите бяха различно високи.

Някой го развеждаше из стаите. Когато влизаше, във всяка намираше човек, познат от миналото или настоящето.

Скот беше някъде там и разговаря безсмислено с него, като се опитваше да преодолее неоправданата му враждебност. Беше истински кошмар. Скот беше ту умърлушено шестнайсетгодишно момче, ту четири- или десетгодишно дете. Какъвто и да беше разговорът, Скот преливаше от омраза.

Където и да се намираше, без значение на каква възраст беше, Скот бе обграден с огромни плакати на любимите си изпълнители, облечени в кожени облекла, препасани с вериги, с татуирани сатанински символи по челата и по дланите. Светлината беше пулсираща и странна. В един тъмен ъгъл Сам видя нещо да мърда, някакво същество, което Скот познаваше и то явно не го плашеше, но от което Сам изтръпна.

И този кошмар не го събуди.

В сюрреалистичния хотел постоянно му се явяваха двама покойници — Арни Тафт и Карл Сорбино. Бяха двама агенти, с които работеше и които бяха застреляни пред очите му.

Вратата към една от стаите беше на автомобил, бляскава врата на син буик, модел 1954 г. Когато влезе, видя огромно сиво помещение, където беше разположено арматурното табло на колата. Освен предната седалка и волана нямаше нищо друго. На седалката имаше скелет, полузарит от ситен пясък. Жена в зелена рокля беше седнала зад волана. Разбира се, позна коя е и искаше незабавно да излезе от стаята, но не можеше. Всъщност тя го привличаше. Седна до нея и внезапно се почувства на седем години, точно на толкова, на колкото беше в деня на катастрофата. Поздрави я с мъжкия си глас:

— Здравей, мамо.

Тя му показа дясната страна на лицето си, която бе хлътнала навътре. Едното й око липсваше, костта се подаваше изпод разкъсаната буза. Удостои го със зловеща усмивка.

Изведнъж се озоваха в истински автомобил назад във времето. Точно срещу тях по магистралата летеше бял пикап с пиян шофьор, който караше на зиг-заг по двойната, жълта разделителна линия. Сам изкрещя: «Мамо!», но и този път, както преди трийсет и пет години, тя не успя да избяга от връхлитащото превозно средство. Сякаш бяха магнит, който неудържимо го привлече и се блъсна в тях челно. Сам си помисли, че се намира в епицентъра на бомбена експлозия, чу мощен рев и скърцането на огъваща се ламарина. Всичко потъна в тъмнина. След това, когато изплува от този мрак, се видя заклещен между останките от колата. Беше лице в лице с мъртвата си майка, вторачил поглед в празната й очна кухина. Започна да крещи.

Ала и този кошмар не го разбуди.

Сега се намираше в болница, също както след катастрофата, тъй като тогава за пръв път изпадна в клинична смърт, както шест пъти след това. Видя се като зрял мъж, а не като момче. Оперираха го след престрелката, при която Карл Сорбино беше убит. Докато хирурзите се бореха за живота му, той се издигна над тялото си и виждаше какво правят с него. Беше удивен, не го беше страх, преживяването беше реално, а не сън.

След това се озова в тунел, устремен към ослепителна светлина, към отвъдното. Този път знаеше какво ще намери в другия край, защото вече го беше видял в истинския си живот, не в съня. Беше ужасен, не искаше отново да го преживее, не искаше да погледне отвъд. Но се движеше все по-бързо и по-бързо през тунела и ужасът му нарастваше със същата скорост. Очакването да погледне пак в отвъдното беше по-лошо от скандалите му със Скот на сън, по-лошо от разкъсаното еднооко лице на майка му, несравнимо по-лошо (ах, колко бързо полетя), хиляди пъти по-лошо и той започна да крещи и да се носи все по-бързо, по-бързо…

Сега вече се събуди.

Изправи се и седна на дивана, като сподави вика в гърлото си.

Миг след това разбра, че вече не е сам в тъмната гостна. Чу нещо да се движи и грабна пистолета си.

Беше Мууз.

— Здравей, момчето ми!

Кучето изджафка тихо.

Сам посегна в тъмното да го погали, но лабрадорът вече си тръгваше. Навън беше по-светло, отколкото в къщата и прозорците изглеждаха като сивкави правоъгълници. Мууз отиде до един от тях и постави лапи на перваза.

— Искаш да излезеш ли? — поинтересува се Сам, макар че преди да си легнат, го бяха пуснали навън за десет минути.

Кучето остана подпряно на прозореца, напрегнато по особен начин.

— Да няма нещо там? — попита Сам, като че знаеше отговора на въпроса.

Макар и сънен, бързо прекоси тъмната стая. Блъсна се в някаква мебел, но не събори нищо и отиде при кучето до прозореца.

В часа преди зазоряване дъждовната нощ изглеждаше непрогледна, но очите на Сам се приспособиха към тъмнината. Успя да види стената на съседната къща на десет метра от тях. По стръмната поляна между двете постройки нямаше трева, само туфи от храсти и няколко борчета, полюляващи се от поривите на вятъра.

Почти веднага забеляза двете същества. Намираха се на около пет метра от прозореца, запътени надолу към «Конквистадор». Макар Сам да не ги виждаше в детайли, но по особено приведените им фигури и провлачена походка, грациозна като на хищник, разбра че не бяха обикновени хора.

Когато спряха до боровете, едното от тях погледна към къщата на Талбот и Сам видя кехлибарените му очи, с мека светлина. Замръзна като хипнотизиран, но не толкова от страх, колкото от удивление. След това усети, че съществото гледаше право към неговия прозорец, сякаш го виждаше и внезапно скочи право към него.

Сам се свлече под перваза, притиснат до стената, и дръпна Мууз към себе си. Кучето беше усетило опасността и покорно се сви до него.

Част от секундата по-късно през шума на дъжда и вятъра Сам чу припрени движения от другата страна на стената, до която се бе свил. Мек, глух шум. Драскане.

Стисна пистолета в дясната ръка, за да посрещне съществото, ако имаше достатъчно смелост да се хвърли срещу стъклото.

Изминаха няколко секунди в пълна тишина.

С лявата си ръка Сам държеше Мууз. Чувстваше как кучето трепери.

Тик-так-тик-так…

След дълги секунди този звук изненада Сам, тъй като беше помислил, че съществото си е отишло.

Тик-так-тик-так…

То чукаше леко по стъклото, сякаш изпробваше здравината му или може би за да повика мъжа, който беше забелязало.

Тик-так-тик-так. Пауза. Тик-так-тик-так…