Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
delphipro (2014)
Разпознаване и корекция
3Mag (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 1998 година

ISBN: 954-409-178-5

История

  1. — Добавяне

24.

Къщата на семейство Колтрейн се намираше южно от Талботови на «Конквистадор». Беше на два етажа. Имаше стара кедрова ограда и покрит балкон вместо задна веранда.

Като се движеше бързо към задната част на къщата, където дъждът барабанеше по покритата веранда, Сам надникна през плъзгащите се стъклени врати в една мрачна всекидневна, а след това през френския прозорец в тъмната кухня. Когато стигна до кухненската врата, измъкна пистолета от кобура и го притисна до бедрото си.

Можеше просто да заобиколи и да натисне звънеца, което нямаше да изглежда подозрително на хората, живеещи вътре. Но това означаваше, че трябва да излезе на улицата, където имаше вероятност да го забележат не само съседите, но и мъжете, които според Криси патрулираха из града.

Почука на вратата четири пъти силно и енергично. Когато никой не отговори, пак потропа, след това още веднъж още по-силно. Ако в къщата имаше някой, щяха да го чуят.

Харлей и Сю Колтрейн вероятно бяха в «Ню Уейв», където работеха.

Вратата беше заключена. Надяваше се ключалката да не е секретна.

Макар да беше оставил повечето от инструментите си в къщата на Хари, беше си взел тънък гъвкав шперц. В телевизионните филми често всяка пластмасова карта можеше да послужи за шперц, но онези пластмасови неща често се заклещваха или чупеха, преди да падне резето на вратата. Работеше само с изпитани средства. Постави шперца между рамката и вратата и го пъхна, като натискаше там, където запъваше. Ключалката щракна. Опита вратата, нямаше секрет. Отвори се с леко изскърцване.

Влезе вътре и внимателно затвори вратата, като се увери, че я оставя отключена. Ако се наложеше да се измъква, не му се искаше да се разправя с ключалки.

Кухнята беше осветена единствено от мрачната светлина на потъмнелия от дъжда ден, идваща през прозореца. Очевидно керамичният под, стените и плочките бяха в светли тонове, тъй като в мрака всичко изглеждаше сиво.

Остана така почти минута, заслушан в тишината.

Кухненският часовник тиктакаше.

Дъждът барабанеше по покрива на верандата.

Мократа му коса беше прилепнала към челото. Отмахна я встрани, за да не му влиза в очите. Когато пристъпваше, мокрите му обувки скърцаха.

Отиде направо до телефона, монтиран на стената над телефонен секретар, в ъгъла. Когато го вдигна, не чу сигнал «свободно», но линията не беше прекъсната. Чуваха се странни звуци — щракане, приглушено пиукане. Всичко това се сля в една печална, странна музика, някакъв електронен концерт.

По гърба му полазиха студени тръпки.

Внимателно и тихо остави слушалката.

Питаше се какво можеха да чуят по телефона, използван за свръзка между два компютъра с модем. Дали единият от Колтрейнови не беше някъде в къщата, свързан чрез домашния компютър с «Ню Уейв»?

По някакъв начин усети, че онова, което чу по линията, не можеше да има такъв прост отговор. Беше прекалено странно.

След кухнята имаше трапезария. Двата големи прозореца бяха със спуснати тънки прозрачни пердета, като пропускаха оскъдна светлина. Маса, бюфет, столове и скрин се виждаха като черни силуети.

Отново се закова на място и се ослуша. Не чу нищо тревожно.

Къщата имаше класическото калифорнийско разположение без вътрешна стълба. Всяка стая водеше с открити просторни портали към друга. През такъв портал влезе в гостната, огромна стая с дебел килим, за което беше благодарен, защото тук мокрите му обувки не скърцаха.

Гостната беше малко по-осветена от останалите стаи, но все пак най-светлият цвят беше перленосиво. Западните прозорци бяха защитени от предната веранда, но дъждът се стичаше по северните. Оловносивата дневна светлина, проникваща през прозорците, отразяваше в стаята сенките на стотиците водни капчици, стичащи се по стъклото. Сам беше толкова напрегнат, че имаше усещането, че водата се стича върху него. Чувстваше се сякаш участваше в старомоден черно-бял филм. Един от онези, които показват по телевизията късно вечер.

Гостната беше празна, но неочаквано от последната стая долу долетя звук. От югоизточния ъгъл зад фоайето, вероятно от самата бърлога. Беше пронизителен звук, последван от зловещ вик нито на човек, нито на машина. Последва слабо електронно припукване.

След това тишина.

Сам беше вдигнал пистолета, държеше го пред себе си, готов да стреля във всяко движещо се тяло. Но тишината продължаваше.

Острият писък и електронното пулсиране наистина не биха могли да бъдат свързани със «съществата», видени от него миналата нощ пред къщата на Хари, или пък с останалите форми, приети от тях, описани от Криси. Досега най-много се страхуваше да срещне някое от тях. Но сега неизвестните звуци от бърлогата им го плашеха повече.

Сам изчака.

Тишина.

Имаше странното чувство, че нещо го дебне в тишината и се ослушва за неговите стъпки, както той се опитваше да долови още звуци.

Мина му през ума да се върне при Хари и да измисли друг начин да изпрати съобщение до Бюрото, защото мексиканската храна, черната гинес и филмите на Голди Хоун сега му изглеждаха изключителни, неописуемо важни причини да живее.

Единственото, което го възпираше да изчезне веднага оттук, беше Криси Фостър. Споменът за светлите й очи. Невинното й лице. Ентусиазмът и оживлението, с които разказваше за приключенията си. Навярно се беше провалил със Скот, сигурно беше твърде късно да измъкне момчето от пропастта, но Криси беше все още жива — физически, интелектуално, емоционално. Тя беше зависима от него. Нямаше кой друг да ги спре да не я «превърнат» в нещо ужасно.

До полунощ оставаха малко повече от четири часа.

Измъкна се от гостната и тихо прекоси фоайето. Застана с гръб към стената пред полуотворената врата на стаята, от която долитаха звуците.

Нещо там изщрака.

Сам замръзна.

Тихо, меко изщракване. Не онова драскане на нокти, което беше чул по прозореца през изминалата нощ. По-скоро като шум от релета, като десетки превключвачи, като кубчета на домино, блъскащи се едно в друго.

Отново тишина.

Стиснал пистолета, Сам ритна вратата и зае поза за стрелба.

Прозорците бяха закрити от вътрешни капаци и единствената светлина идваше от два компютърни екрана. Върху тях имаше филтри и се виждаше само черен текст на жълтеникав фон. Цялата стая беше изпълнена със златиста светлина.

Двама души седяха зад терминалите, единият в дясната част на стаята, другият в лявата, с гръб един към друг.

— Не мърдайте — заповяда остро Сам.

Те не реагираха на вика му.

Седяха така неподвижно, че в първия момент той ги помисли за мъртви.

Особената светлина беше по-ярка, но сякаш осветяваше по-слабо от сивкавата дневна светлина в другите стаи. Когато очите му свикнаха, Сам видя, че двамата пред компютрите бяха не само неестествено неподвижни, но те вече не бяха хора. Той пристъпи напред, обхванат от леден ужас.

Без да обръща внимание на Сам, голият мъж, сигурно Харлей Колтрейн, седеше на стол с колела пред компютъра, отдясно до вратата. Беше свързан с екрана чрез дебели около два сантиметра кабели, които по-скоро бяха органични, а не метални и влажно блестяха на жълтеникавата светлина. Те се проточваха от вътрешността на кутията, чийто капак липсваше, и влизаха в голите гърди на човека, под ребрата му, като безкръвно проникваха в плътта му и пулсираха.

— Свети Боже! — прошепна Сам.

По-надолу ръцете на Колтрейн нямаха плът — бяха само от лъскави кости. Мускулите от горната част на ръцете му завършваха малко над лактите. От тези чуканчета се проточваха кости като железа на робот. Ръцете-кости бяха стиснали здраво кабелите, сякаш бяха кламери.

Когато Сам се вгледа отблизо в Колтрейн, забеляза, че костите му не бяха отделени както трябваше да бъдат, а бяха полуслети една с друга. Докато го наблюдаваше, те започнаха да пулсират силно. Ако ръцете-скоби не ги държаха здраво, щяха да се изскубнат от човека или от машината.

Да бягам!

В него заговори глас, който го подтикваше към бягство. Това беше неговият глас, но не на възрастния Сам Букър. Това беше гласът на детето, което той беше някога, и страхът му го връщаше назад. Големият страх е машина на времето, хиляда пъти по-въздействащ от носталгията. Той ни хвърля назад в годините, в онова забравено и непоносимо състояние на безпомощност, в което преминава по-голямата част от детството.

Да бягам, да бягам, бягай, бягай!

Сам устоя на порива си да избяга.

Искаше да разбере, да знае какво става. В какво се бяха превърнали тези хора? Защо? Имаше ли това нещо общо с онези същества, които бродеха през миналата нощ? Очевидно с помощта на микротехнологиите Томас Шедак беше намерил начин да изменя изцяло и завинаги човешката биология. Това беше ясно за Сам, но той искаше да разбере всичко.

Под повърхността имаше още много тайнственост.

Да бяга!

Нито мъжът пред него, нито жената в другия край на стаята подозираха присъствието му. Нямаше непосредствена опасност за живота му.

«Бягай!» — викаше изплашеното дете в него.

Порой от данни — думи, цифри, графики и таблици, минаваха като река през кехлибарения екран, докато Харлей Колтрейн се взираше без признаци на живот в трептящите фигури. Всъщност той не гледаше като нормален човек, защото нямаше очи. Те бяха изтръгнати от орбитите и заменени с други сензори — малки парчета рубинено стъкло, възелчета от жици, кристални чипове от някакъв керамичен материал, искрящи и леко вдлъбнати в черните кухини на черепа му.

Сега Сам стискаше пистолета само с едната си ръка. Държеше пръста върху спусъка, без да вдига предпазителя, защото се тресеше силно и го беше страх да не стреля неволно.

Гръдният кош на човека-машина се надигаше и спадаше. Устата му висеше отворена и отвратителният му дъх излизаше ритмично. Бързият пулс личеше на слепоочията и в силно издутите артерии по шията. Но и други пулсации се забелязваха на места, където не трябваше да ги има — в центъра на челото, по челюстите, по гърдите и корема и в бицепсите, където тъмните възлести кръвоносни съдове бяха изпъкнали и изхвръкнали над тъканта, покрити само от кожата. Кръвообращението изглеждаше преобразувано и ускорено, за да подпомогне новите функции. Тялото на човека-машина пулсираше в странен ритъм, сякаш две сърца туптяха едновременно.

От широко зиналата уста на «нещото» се изтръгна писък и Сам изкрещя потресен. Напомняше необикновените звуци, които дочу от гостната и които всъщност го доведоха тук, макар да си беше помислил, че идват от компютъра.

Сгърчен от пронизителните децибели на електронния вопъл, Сам със страх плъзна погледа си от отворената уста на машината към «очите». Сензорите все още се движеха в очните кухини. Мънистата от рубинено стъкло светеха със собствена светлина и Сам не знаеше дали не регистрират присъствието му. Дали Колтрейн въобще го виждаше? Навярно той беше разменил човешкия свят за една по-друга действителност, като беше прекрачил физическото поле към друго равнище на съществуване и навярно Сам за него беше незабележимо несъответствие.

Писъкът заглъхваше и после изведнъж прекъсна.

Сам инстинктивно беше вдигнал револвера си и го беше насочил към лицето на Харли Колтрейн. Изненадан забеляза, че беше освободил предпазителя и се готвеше да натисне спусъка и да унищожи това нещо.

Поколеба се. Колтрейн още беше човек. Кой можеше да каже дали смият той не предпочиташе това състояние пред живота на обикновено човешко същество? Кой можеше да каже, че е нещастен в този вид? Сам се чувстваше неудобно в ролята на съдия и още по-неудобно в ролята на екзекутор. Като човек, разочарован от живота, той допускаше възможността Колтрейн да е търсил по-доброто, да е искал да избяга.

Блестящите полуорганични кабели пулсираха между човека и машината.

От Колтрейн вонеше на месо и на прегрята пластмаса.

Сензорите проблясваха и се движеха в очните му кухини.

Лицето на Колтрейн, обляно от златистата светлина на екрана, сякаш беше замръзнало във вечен писък. Кръвоносните съдове пулсираха по челюстите и слепоочията, сякаш набъбнали не от кръвта му, а от някакви паразити, гъмжащи под кожата.

Главата на Колтрейн отскочи назад, когато го застреля в упор, след това се отпусна безжизнено върху гръдния му кош сред дим и кръв.

Отвратителните кабели продължиха да пулсират, сякаш движени от ритъма на вътрешна сила.

Сам усети, че човекът не е мъртъв. Насочи оръжието си към компютърния екран.

Една от скелетоподобните ръце на Колтрейн беше изтървала кабела, който здраво стискаше. Тази ръка сграбчи китката на Сам.

Той извика.

Стаята се изпълни с електронни шумове и писукания и…

Пъклената ръка го стискаше здраво, с такава нечовешка сила, че костеливите пръсти се впиха дълбоко в плътта. Почувства как кръвта му бликва. В паниката си разбра, че силата на човека-машина беше достатъчна да смаже ръката му и да го осакати завинаги.

Изпускаше револвера.

Колтрейн се мъчеше да повдигне полураздробената си глава.

Сам си спомни лицето на майка си в разбитата кола, напълно разкъсано, гротескно ухилено, неподвижно…

Бясно зарита стола на Колтрейн с надеждата да го събори, но колелата бяха застопорени.

Костеливата ръка стисна още по-силно и Сам изпищя. Погледът му се замъгли.

Въпреки това успя да види, че главата на Колтрейн се изправя бавно, бавно…

«Исусе, не искам да видя това смачкано лице!»

Сам вложи цялата останала му сила в десния си крак, ритна веднъж, после втори път кабелите между Колтрейн и компютъра. Те се откъснаха от мъжа. Изскочиха от плътта му с адски звук и човекът се свлече. Едновременно с това скелетоподобната ръка отпусна китката на Сам и с трясък се удари в пластмасовата подложка на стола.

Басови електронни импулси туптяха в сърдечни ритми и резонираха в стените. Наред с тях тънък писък пронизваше електронния шум.

Задъхан и съвсем замаян, Сам притисна кървящата си китка.

Нещо се удари в крака му.

Той погледна надолу и видя полуорганичните кабели, като бледи безглави змии, да се вият все още свързани с компютъра. Удължаваха се, докато станаха два пъти по-дълги. Едната впримчи левия му глезен, а другата се обви около дясното му бедро.

Опита да се отскубне.

Държаха го здраво.

Навиваха се около краката му.

Инстинктивно разбра, че търсеха гола плът в горната част на тялото и че щом я усетеха, щяха да се впият и да го превърнат в част от механизма.

Все още държеше револвера в обляната си в кръв дясна ръка. Прицели се в екрана.

По него вече не се движеха данни. Вместо това от екрана надничаше лицето на Колтрейн. Очите му бяха възстановени и сякаш можеха да видят Сам, защото гледаха право към него и му говореха:

— …нужда… нужда… искам, нужда…

Сам не разбираше добре какво точно става, но едно му беше ясно — че Колтрейн все още е жив. Той не беше умрял или поне не беше изчезнал напълно. По някакъв дяволски начин живееше там, в машината.

Сякаш да потвърди мисълта на Сам, стъклото на екрана стана меко като желатин, издаде се напред, сякаш Колтрейн съществуваше физически и оформяше лицето си.

Това беше невъзможно. Харли Колтрейн сякаш контролираше материята със силата на мозъка си, който вече не беше част от човешкото му тяло.

Сам беше парализиран от страх. Пръстът му застина върху спусъка.

Действителността беше нарушена и през тази дупка един кошмарен свят с безкрайни зловещи възможности нахлуваше в света, който Сам познаваше и обичаше.

Един от змиеподобните кабели беше достигнал гърдите му и се беше проврял под пуловера му до голата плът. Като че ли го докосна нажежено до бяло желязо и болката прекъсна транса, в който беше изпаднал.

Стреля два пъти в компютъра, като разби екрана и второто лице на Колтрейн. Макар Сам да очакваше, че изстрелът няма да има ефект, тръбата с катодните лъчи избухна. Другият изстрел изтърбуши устройството за данни и най-после довърши «нещото», в което се беше превърнал Колтрейн.

Бледите мазни пипала се свлякоха от него. Издуха се, появиха се мехури и сякаш се разложиха пред очите му.

Смразяващи кръвта пронизителни електронни писукания все още изпълваха стаята.

Когато Сам погледна към жената, която беше до другия компютър, видя че гъвкавите кабели между нея и машината се бяха удължили, като й даваха възможност да се обърне към него. Освен тези полуорганични връзки и голотата й, състоянието й не приличаше на това на съпруга й. Очите й ги нямаше, но в кухините не проблясваха сензори. Това бяха две червеникави орбити, три пъти по-големи от очи. Бяха рецептори с форма на очи, фасети и Сам видя образа си във всяка една от тях. Краката, коремът, гърдите, ръцете и лицето й бяха гъсто покрити с издути кръвоносни съдове непосредствено под повърхността на кожата, която бе опъната до скъсване. В някои от вените може би наистина пулсираше кръв, но други ритмично просветваха в зелено и жълто.

Жило на сегменти колкото молив изскочи от челото й, сякаш изстреляно от пушка, и се устреми към Сам, като преодоля четирите метра между тях за част от секундата. Удари го над лявото око, преди той да успее да се наведе. Върхът се заби в кожата му. Той чу жужене — сякаш малки ножовки се въртяха с хиляди обороти в минута. От челото му потече кръв. Но той изстреля последните два патрона още когато жилото идваше към него. И двата изстрела попаднаха в целта. Единият уцели торса на жената, другият компютъра зад нея, сред искри и пламъци. Жилото се огъна и падна, преди да изпълни задачата си — да свърже мозъка му с нейния.

С изключение на сивата дневна светлина, проникваща през процепите между капаците, стаята тънеше в тъмнина.

Внезапно Сам си спомни обясненията на един компютърен специалист, който запознаваше агентите от Бюрото с новостите в компютърните технологии: «Компютрите работят по-ефективно, когато са свързани и позволяват паралелно обработване на данните».

Целият в рани, той се запрепъва към вратата и светна нощната лампа на разстояние от двете гротескно отпуснати тела, презареди револвера си с патрони, които изрови от джобовете на якето.

Стаята беше неестествено тиха.

Нищо не помръдваше.

На два пъти треперещите му пръсти изпускаха патроните.

Сърцето му биеше с такава сила, че гърдите го боляха.

В този момент не знаеше дали да стреля или пък да побегне, ако едно от тези същества все още беше живо. То щеше да го атакува светкавично, пръскайки искри, И щеше да го хване, преди да успее да избяга.

Дочу звука на барабанящите по прозорците водни капки. След като бе почти спрял сутринта, сега дъждът валеше по-силно от предишната нощ, след бурята.

Нямаше гръмотевици, разкъсващи сивото небе. Но яростното плющене на дъжда, както и изолираните стени на къщата бяха заглушили изстрелите и съседите надали бяха чули нещо. Молеше се на Бога това да бе така. Инак те щяха да дойдат да видят какво става и да му попречат да избяга.

Кръвта продължаваше да се стича от раната на челото и влезе в дясното му око. Заболя го. Избърса се с ръкава. Китката също адски го болеше, но ако се наложеше, можеше да държи револвера с лявата ръка и да стреля отблизо.

Сам презареди пистолета си и се върна в стаята до димящия компютър, където тялото на Колтрейн лежеше проснато върху стола с отпуснати метални ръце. Без да откъсва поглед от мъртвото «нещо», той взе телефона от модема и го свърза. След това вдигна слушалката и с облекчение чу сигнала.

Устата му беше така пресъхнала, че не беше сигурен ще може ли да говори, ако се свърже.

Набра номера на Бюрото в клона в Лос Анжелис.

Линията изпука.

Последва безкрайна пауза.

Включи се телефонният секретар: «Съжалявам, няма кой да отговори на вашето обаждане по това време…»

Затвори и опита отново: «…Съжаляваме, няма кой…»

Той затръшна телефона.

Не всички телефони в Муунлайт Къв бяха прекъснати. И очевидно дори и от тях можеха да се набират само определени номера. Одобрени номера. Местната телефонна служба беше превърната в посредник на «промените».

Докато се отдалечаваше от телефона, чу нещо да се прокрадва отзад.

Обърна се. Жената беше на метър и половина от него. Вече не беше свързана с унищожения компютър, но един от онези органични на вид кабели се точеше по пода от основата на гръбначния й стълб до електрическия контакт.

Жената изсъска като влечуго и се устреми към него. Вместо с пръсти ръката й беше с три удължени жила, като тези на връзките на домашните компютри, само че остри като шила.

Сам се изви и се блъсна в стола на Харли Колтрейн, който клюмна. Стреля в движение в чудовището.

Първите три изстрела я повалиха. Другите изсвистяха и се разбиха в мазилката. Паникьосан, не можа да спре да стреля, дори когато я видя да пада.

Тя се надигаше.

«Като прокълнат вампир!» — си каза той.

Проводниците-артерии, които опасваха голото й тяло, още пулсираха със светлинни импулси, макар че тук-там хвърляха искри, горяха както компютрите, когато беше изпразнил пистолета си в тях.

Нямаше повече патрони.

Претърси джобовете си за още.

Нямаше.

«Бягай!»

От жената се изтръгна електронен писък, който късаше нервите.

Две жила на сегменти като змии излетяха от лицето й и се насочиха към него. И двете паднаха на сантиметри в краката му, вероятно признак за намалена енергия, и се втекоха обратно като живак.

Но тя пак се надигаше.

Сам се дотътри до вратата, спря и взе двата патрона, които беше изпуснал при презареждането. Набута ги в оръжието.

— …Н-у-у-уж-д-ааа… ну-у-у-уж-да-ааа.

Беше на крака и идваше към него.

Този път стисна пистолета с две ръце, прицели се внимателно и стреля в главата й.

«Махни процесора за данни!» — си помисли Сам с внезапен изблик на хумор. — Единственият начин да се спре решената на всичко машина. Махни процесора и остава куп желязо.“

Тя се свлече на пода. Червената светлина изчезна от нечовешките й орбити. Застана неподвижна.

Изведнъж лумнаха пламъци от разбития й череп, по-точно от раните й, от ноздрите, от очите и разтворената й уста.

С един скок Сам се намери до контакта, към който тя все още не беше включена, и ритна полуорганичния кабел.

От нея все още се издигаха пламъци.

Не можеше да позволи да пламне къщата. Те щяха да открият телата им и да претърсят всички околни къщи, включително дома на Хари. Огледа се с какво да изгаси пламъците, но те вече изпепеляваха черепа й. След минута той изгоря напълно.

Във въздуха се носеше отвратителна воня на изгоряла плът и пластмаса.

Той беше леко замаян. Повръщаше му се. Стисна зъби и повдигането премина.

Макар че искаше веднага да побегне, той се забави, докато откачи компютрите. Те бяха повредени, но се страхуваше че, както чудовището на д-р Франкенщайн оживява във всяка серия от филма, и това тук можеше да възкръсне, ако се доближеше до електричество.

Застана на прага, подпря се на вратата, за да си поеме дъх и се загледа в мъртвите тела. Очакваше да приемат нормалната си форма като умрат, както вампирите във филмите, които пронизани от сребърен куршум или кол, в смъртта, освободени от проклятието, винаги връщаха изтерзания си човешки образ. За нещастие не бяха вампири. Това не беше свръхестествено превъплъщение, а нещо по-лошо, причинено от хората без намесата на демони и духове. Колтрейнови си останаха каквито си бяха — чудовища от плът и метал, кръв и силикати, полухора, полумашини.

Не можеше да схване как се бяха превърнали в това, но си спомни, че съществуваше една по-точна дума за тях — киборги — някой, чието физическо съществуване зависи от механичен или електронен уред. Хората с имплантирани апарати за регулиране на сърдечния ритъм също бяха киборги. Но при Колтрейнови идеята беше доведена до крайност. Те бяха кошмарният аспект на напредналата кибернетика, при който не само физиологичните, но и умствените процеси бяха изцяло зависими от машината.

На Сам пак започна да му се повдига.

Извърна се бързо от опушената бърлога и отиде до кухненската врата, откъдето беше влязъл.

Докато се отдалечаваше, имаше чувството, че пак ще чуе зловещия електронен писък, че ще погледне назад и ще види някой от Колтрейнови да се клатушка към него, съживен от последното електричество в клетките на батериите си.