Дийн Кунц
Полунощ (49)

49.

Събраха се в кухнята. Това се хареса на Теса, тъй като най-щастливите моменти от юношеството й бяха семейните разговори в кухнята на къщата им в Сан Диего.

Кухнята беше душата на дома и на семейството. По някакъв начин и най-големите проблеми се превръщаха в незначителни, когато се обсъждаха в затоплена кухня, ухаеща на кафе, горещо какао и на домашни кифлички или кекс. В кухнята се чувстваше уверена в себе си.

Кухнята на Хари Талбот беше широка. Беше направена, за да бъде удобна за човек в инвалиден стол, с много място около кухненските уреди, разположени в центъра. Шкафовете бяха поставени ниско, за да се достигат от седнал човек. Иначе беше кухня като всички други кухни — шкафовете боядисани в приятен кремав цвят, подът покрит с бледожълти керамични плочки, в ъгъла тихо жужеше хладилник. Щорите „Леволор“ на прозорците се управляваха с електричество и Хари ги спусна.

След като изпробваха телефоните и откриха, че цялата телефонна система е прекъсната, Хари покани Сам и Теса да се настанят около кръглата маса в ъгъла, докато той приготви хубаво колумбийско кафе в малка кафемашина.

— Пийнете да се стоплите — каза той. — Ще ви дойде добре.

Съвсем премръзнала и изморена, Теса не отклони поканата. Следеше действията на Хари възхитена. Въпреки физическия си недостатък, той добре се справяше с домакинството.

Със здравата си ръка и няколко трудни движения той измъкна пакет с кифлички с ябълкова плънка от кутията за хляб, половин шоколадов кекс от хладилника, чинии, вилици и хартиени салфетки. Когато Сам и Теса предложиха помощта си, той отклони жеста им с усмивка.

Тя усещаше искреността на този човек. Той просто беше радостен, че има гости, независимо от необикновения час и зловещите обстоятелства. Навярно това беше рядкост за него.

— Ще го пиете без сметана — оправда се той. — Имам само мляко.

— Няма значение — отговори Сам.

— Страхувам се, че нямам и елегантна каничка за сервиране — каза Хари, когато поднесе млякото.

На Теса веднага й хрумна идея за документален филм за Хари, в който да покаже смелостта му да бъде независим при такива тежки обстоятелства. Въпреки че преди малко беше преживяла неописуем ужас, у нея пак заговори професионалното чувство. Доста отдавна беше разбрала, че стремежът на един творец да създава трудно се притъпява и че окото на документалиста не се затваря лесно. И сега, когато мъката от смъртта на сестра й все още беше силна, не преставаха да я спохождат идеи и проекти за филми, разсъждения, интересни гледни точки. Дори в ужаса на войната, когато тичаше редом с афганските бунтовници, докато съветските самолети подпалваха земята по петите им, мислеше за бъдещия си филм. Не се чувстваше неудобно, че винаги гледа професионално на нещата. Това беше част от съществуването.

Столът на Хари можеше да бъде повдигнат и той се настани удобно до Теса срещу Сам.

Мууз лежеше в ъгъла, наблюдавайки ги, като от време на време повдигаше муцуна сякаш се интересуваше от разговора им, макар че по-скоро беше привлечен от миризмата на кекса. Лабрадорът не дойде при тях, за да си изпроси парченце и Теса беше впечатлена от неговата дисциплина.

Докато си подаваха каничката с кафе и разрязваха кекса, Хари каза:

— Казахте ми какво ви води тук, Сам, не само писмото ми, но и тези така наречени нещастни случай. — Той погледна Теса и тъй като тя беше от дясната му страна, непрекъснато извитата му глава създаваше впечатление, че се извръща от нея и я гледа подозрително и скептично, макар че топлата му усмивка изразяваше истинското му чувство.

— Но каква е вашата роля тук, госпожице Локланд?

— Наричайте ме Теса, моля ви. Та… сестра ми Дженис Кепшоу…

— Съпругата на Ричард Кепшоу, лютеранския свещеник! — възкликна Хари учуден.

— Точно така.

— Та те често ме посещаваха! Не бях член на тяхното паство, но те си бяха такива. Бяхме приятели. Дори след като той почина, тя пак се отбиваше от време на време. Сестра ви беше мил и добър човек, Теса. — Той остави чашата си и протегна здравата си ръка. — Тя беше приятел.

Теса хвана ръката му. Тя беше с груба кожа, мазолеста от работа и много силна, сякаш цялата мощ на парализираното му тяло беше преминала в нея.

— Гледах, когато я караха в крематориума на погребалната къща „Калан“ — каза Хари. — С телескопа си. Аз съм наблюдател. Точно това правя през по-голямата част от времето си. — Той леко се изчерви. Стисна малко по-силно ръката на Теса. — Не че любопитствам. Въобще не правя това. Само… вземам участие. О-о-о! Обичам също да чета. Имам много книги, размишлявам, но това, което ме крепи, е наблюдението. После ще се качим горе. Ще ви покажа телескопа, цялото устройство. Може би ви е познато, надявам се. Както и да е, видях ги когато внасяха Дженис в „Калан“ онази нощ, макар тогава да не знаех чие беше тялото. Разбрах го едва два дни след това, когато разказът за смъртта й се появи в областния вестник. Не повярвах, че е починала по начина, описан от тях. Все още не вярвам.

— Нито пък аз — рече Теса. — Точно затова съм тук.

Неохотно, с последно стискане, Хари пусна ръката й.

— Толкова тела напоследък, повечето ги мъкнат в „Калан“ нощем, понякога наоколо има полицаи, сякаш че нищо не виждат. Всичко това е много странно за толкова малък град.

Сам каза от отсрещната страна на масата:

— Дванайсет смъртни случая, нещастно стечение на обстоятелства или самоубийства за по-малко от два месеца.

— Дванайсет? — удиви се Хари.

— Не знаехте ли, че са толкова много?

— О, цифрата е много по-голяма.

Сам примигна.

— Според мен са двайсет — каза Хари.