Дийн Кунц
Полунощ (14)

14.

Навън на светлината от ресторанта Сам Букър свери часовника си. Беше едва седем. Тръгна да се поразходи по Оушън Авеню, събираше смелост да позвъни на Скот в Лос Анжелис. Мисълта за разговора със сина прогони спомена за странните лакоми клиенти в ресторанта на Перес.

В 7:30 той намери телефонна будка близо до бензиностанция на „Шел“, до ъгъла на алея „Юнипър“ и Оушън Авеню. Използва кредитната си карта, за да проведе междуградски разговор с къщата си в Шери Оукс.

На шестнайсет години Скот си мислеше, че е достатъчно голям, за да се справя с живота сам, когато баща му заминеше по работа. Сам не бе съвсем съгласен и предпочиташе момчето да стои при леля си Една. Но Скот постигна своето, като подлуди леля си, и Сам не искаше да я подлага отново на мъчение.

Нееднократно беше давал инструкции на момчето за мерките за безопасност — да държи всички врати и прозорци затворени, да знае къде са пожарогасителите, да умее да се измъкне от къщата, от която и да е стая, при земетресение или при други обстоятелства.

Беше му показал също как се борави с пистолет. Според Сам Скот беше още малък, за да остава дълго сам и беше добре момчето да бъде подготвено за всичко.

Телефонът звънна девет пъти. Сам тъкмо се канеше да затвори, облекчен донякъде, че разговорът се отлага, когато Скот се обади.

— Ало?

— Аз съм, татко ти, Скот.

— Аха.

Хеви метъл дънеше с всичка сила. Вероятно беше надул така уредбата, че прозорците дрънчаха.

Сам каза:

— Би ли намалил музиката?

— Чувам те — изломоти Скот.

— Обаче аз не те чувам.

— Нищо нямам за казване, каквото и да питаш.

— Моля те, намали го — каза Сам, наблягайки на „моля“.

Скот хвърли слушалката, тя издрънча на шкафчето му. Острият звук раздразни Сам. Момчето намали, но съвсем малко, после каза:

— Да?

— Какво правиш?

— Добре съм.

— Там всичко наред ли е?

— Защо да не е?

— Просто питам.

Вяло му отговориха:

— Ако се обаждаш да провериш дали не събирам купон, не се бой. Сам съм.

Сам преброи до три, стараейки се да овладее гласът си. Сгъстяващата се мъгла обви стъклената телефонна будка.

— Как беше в училище днес?

— Мислиш, че не съм ходил?

— Знам, че си ходил.

— Нямаш ми доверие.

— Имам ти доверие — излъга Сам.

— Мислиш си, че не съм ходил?

— Ходи ли?

— Да.

— Как беше?

— Загубена работа. Същата глупост.

— Скот, моля те, знаеш, че съм те молил да не се изразяваш така, когато разговаряш с мен — каза Сам, съзнавайки че започва да му се кара въпреки желанието си.

— Извинявай. Не се уточних. Същите говна — отвърна Скот, сякаш ставаше дума не за училище, а за Сам.

— Тук природата е хубава — каза Сам.

Момчето не му отговори.

— Гориста хълмове, които се спускат към океана.

— Е, и?

Следвайки съвета на семейния лекар, при който поотделно Скот и той ходеха да се съветват, Сам стисна зъби, пак преброи до три и опита отново.

— Вечеря ли?

— Аха.

— Написа ли си домашните?

— Нямам домашни.

Сам се поколеба и реши да прекрати разпита. Лекарят им, д-р Адамски, би се гордял с неговото търпение.

Отсреща, срещу телефонната будка, осветлението на бензиностанцията „Шел“ изглеждаше като нимб и градът се стопяваше в бързо сгъстяващата се мъгла.

Накрая Сам каза:

— Какво ще правиш тази вечер?

— Слушам си музика.

Понякога на Сам му се струваше, че музиката беше превърнала момчето в неврастеник. Думкащият, френетичен, монотонен звук сякаш беше музика, създадена от компютри, дълго след като човечеството е било заличено от лицето на земята.

След известно време Скот беше изгубил интерес към хеви метъл и беше се влюбил в „Ю ту“, но опростеното им социално послание не го привлече достатъчно. Скоро след това Скот отново се запали по метъла, обаче втория път се влюби в блек метъл, в групите, използващи драматичните послания на сатанизма. В резултат стана много затворен, изолира се, стана прекалено сериозен.

Неведнъж Сам беше искал да счупи плочите на сина си, но беше отхвърлил мисълта като излишна реакция.

Самият той беше на шестнайсет години, когато изгряха „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“. Родителите му протестираха срещу тази музика и предвещаваха гибел за него и цялото му поколение. Стана достоен човек, независимо от Пол, Джон, Джордж и Ринго и „Ролинг Стоунс“.

Той също не искаше да бъде като родителите си, с ограничено съзнание.

— Е, аз затварям — каза Сам.

Момчето мълчеше.

— Ако се случи нещо, обади се на леля си Една, тя те обича, Скот.

— Аха, разбира се.

— Тя е сестра на майка ти и те обича като собствен син. Ти само й дай възможност. — След още тишина Сам пое дълбоко въздух и продължи: — Аз също те обичам, Скот.

— Аха? Какво означава това? Искаш да ти стана бебенце?

— Не.

— Защото това е глупост.

— Само ти казвам.

Очевидно цитирайки една от любимите си песни, момчето каза:

— „Нищо не е завинаги

и любовта е лъжа —

средство за манипулация.

Няма Бог на небето!“

Щрак.

Сам закачи слушалката на вилката.

Нервността му се изостри, почти го обзе ярост. Искаше да срита някого, да отмъсти на някого, загдето му беше отнел сина.

Изпитваше болезнено чувство, тъй като обичаше Скот. Отчуждението на момчето го нараняваше. Знаеше, че още не може да се върне в мотела. Не беше готов за сън и перспективата да прекара няколко часа пред „кутията за идиоти“, да зяпа глупави драми и комедии, беше непоносима.

Когато отвори вратата на телефонната будка, талази мъгла нахлуха вътре и сякаш го подканяха да излезе в нощта. Близо час се шля из улиците на Муунлайт Къв, из околните жилищни квартали, където нямаше улично осветление, а дърветата и къщите сякаш плуваха в мъглата, като че ли бяха изтръгнати и мъртви.

Отмина четири пресечки на север от Оушън Авеню по улица „Айсбери“. Сам вървеше бързо, за да забрави яда си, когато чу забързани стъпки. Някой тичаше. Трима, четирима души. Нямаше грешка, ориентираше се по звука, който все пак не беше обичайното шляпане от маратонките на тичащи за здраве хора, а предпазливи и забързани стъпки.

Той се обърна и огледа потъналата в мрак улица.

Стъпките заглъхнаха.

Тъй като полумесецът се беше скрил зад облаците, улицата беше осветена само от светлината от прозорците на къщите, които се гушеха между ели и хвойнови насаждения от всички страни. Кварталът беше солиден, но къщите бяха старомодни и мрачни. Една или две от тях имаха фенери в началото на алеите си, забулени от влажната мъгла.

Доколкото Сам успя да забележи, беше сам на улица „Айсбери“.

Продължи да върви, но съвсем скоро отново чу забързаните стъпки. Обърна се, но пак не видя никой. Този път звукът заглъхна, сякаш бягащите се бяха скрили между къщите.

Вероятно се бяха шмугнали в друга улица. Студеният въздух и мъглата заглушаваха шумовете.

Заинтригуван и предпазлив, тихо се промъкна в нечий двор и се скри в тъмната сянка на огромен кипарис. Огледа се и след около минута забеляза някакви сенки в западната част на улицата. Четири фигури се появиха до ъгъла на една къща. Бягаха гъвкаво като котки. Успя да зърне зловещите им размазани очертания пред снежнобяла къща, преди да потънат в един гъсталак. Всичко стана така бързо, че не забеляза никакви подробности.

„Момчетии — каза си Сам, — играят си зловещи игри.“

Не знаеше защо беше така уверен, че това са деца, сигурно защото нито бързината им, нито поведението им беше като на възрастни. Те или бяха намислили някаква магария срещу омразен съсед, или преследваха Сам. Инстинктът му подсказа, че именно него следят.

Дали малкото градче Муунлайт Къв имаше проблеми с малолетни престъпници?

Във всеки град има няколко лоши момчета. Но в подобно малко градче със селски манталитет малолетните престъпници рядко извършваха тежки престъпления като въоръжени грабежи, изнасилвания или садистични убийства. В провинцията малолетните се забъркваха в кражби на бързи коли, в пиянски гуляи, с жени и дребни, непретенциозни кражби, но не бродеха из улиците на глутници, както връстниците им в големите градове.

Въпреки това Сам се стресна от тази група, изчезнала ненадейно в гъсталака между сенчестия папрат и азалиите от другата страна на улицата, през три къщи от него.

Все пак ставаше нещо в Муунлайт Къв, очевидно предизвикано от малолетни престъпници. Полицията криеше истината за няколко смъртни случая през последните месеци и възможно беше да крие някого, колкото и трудно да беше това. Може би искаше да прикрие деца на влиятелни родители, които бяха излезли от рамките на цивилизованото поведение.

Сам не се страхуваше от тях. Знаеше как да се справи, беше и въоръжен. Щеше да е доволен да даде урок на мамините синчета. Но един скандал с група малолетни хулигани означаваше пристигането на местната полиция. Той предпочиташе да не привлича вниманието на властите, за да не провали мисията си.

Виждаше му се странно да си позволят подобно нападение в гъсто населен квартал. Един вик за помощ ще разтревожи хората и те ще надникнат да видят какво става. Помисли си, че ще се постарае да не извика, за да не привлече вниманието към себе си.

Старата поговорка, която гласеше, че дискретността е за предпочитане пред смелостта, отговаряше точно за случая. Напусна сянката на кипариса и се насочи към неосветената къща зад гърба си. Сигурен, че злосторниците не подозират накъде е отишъл, реши да се измъкне от квартала и да се отдалечи от тях.

Сам стигна до къщата, мина край нея и влезе в един заден двор, където една висяща люлка беше така изкривена от сенките и мъглата, че приличаше на гигантски паяк, протегнал пипала към него в мрака. В края на двора прескочи ограда от железопътна релса, зад която се виждаше тясна алея с канал за поправка на коли.

Отначало имаше намерение да се върне към Оушън Авеню и към центъра на градчето, но реши да смени маршрута.

Пресече тясната задна улица, прехвърли се през друга ниска ограда и се озова в задния двор на къща, разположена на улица, успоредна на „Айсбери“.

Едва беше стъпил на алеята, когато пак чу леки, бягащи стъпки по тротоара.

Преследвачите се промъкваха пак много ловко, но не така предпазливо, както преди. Приближаваха се към пресечката. Усещаше, беше сигурен, че могат да разберат къде е влязъл и че ще се нахвърлят върху него, преди да достигне следващата улица. Инстинктът му подсказа да не бяга, а да залегне.

Наистина беше в добра форма, но беше на четирийсет и две, а те, изглежда, бяха на седемнайсет или по-малко, а всеки мъж на средна възраст, който вярва че може да надбяга младежи, се заблуждава.

Вместо да побегне през друг двор, прелази незабелязано до страничната паянтова врата на близкия гараж с надеждата, че е отворена. Влезе и се озова в непрогледна тъмнина. Затвори вратата след себе си точно когато чу, че четирима от преследвачите се спряха на алеята пред входния портал в другия край на двора. В мрак, като в гробница, Сам опипа вратата за заключалка или за райбер, за да я залости. Не откри нищо.

Чу четиримата да си разменят реплики, но не можеше да разбере какво говореха. Говорът им беше странен и преминаваше в припрян шепот.

Подпря се на вратата и стисна с всички сили бравата.

Настъпи тишина. Сам се вслуша внимателно. Нищо.

Студеният въздух миришеше на грес и прах. Не виждаше нищо, но предполагаше, че една или две коли бяха паркирани тук.

Не се страхуваше, но се чувстваше глупаво. Как се беше забъркал в това? Беше възрастен човек, агент на ФБР, обучен в различни изкуства за самоотбрана, носеше пистолет, с който стреляше отлично, а се криеше от четири хлапета в гараж. Беше се вмъкнал тук, защото действаше по инстинкт. Обикновено се доверяваше на инстинкта си, но това тук…

Чу трескав шум откъм външната врата на гаража. Замръзна на място. Чу шум от драскане върху малката врата, зад която се криеше. Стори му се, че това е само едно от хлапетата. Придърпа още по-яко вратата. Стъпките спряха точно пред него. Задържа дъха си. Мина секунда, две, три…

„Отваряй и изчезвай!“ — мислеше си трескаво Сам.

С всяка изтекла секунда се чувстваше по-глупав и бе на ръба да си изпусне нервите и да нападне момчето. То сигурно щеше да се изплаши и да се развика.

Тогава чу глас от другата страна на вратата на сантиметри от себе си и въпреки че чуваше ясно думите, не разбра смисъла им. Беше постъпил правилно, като се бе доверил на инстинкта си.

Гласът беше тънък, дрезгав, смразяващ и трескавият накъсан говор приличаше на реч на психопат или на наркоман, останал без дрога.

— Горя, горя… нужда…

Сякаш говореше на себе си и не съзнаваше какво казва, като че ли бе в делириум.

Нещо твърдо застърга от външната страна на вратата. Сам се опита да разбере какво е то.

— Поддържай огъня, да гори, гори… — каза хлапето с тънък, обезумял глас, полушепот, полускимтене, преминаващо в сподавено ръмжене. Не приличаше много на глас на тийнейджър, нито пък на глас на възрастен.

Въпреки студения въздух челото му се покри с капчици пот.

Нещото задраска отново.

Въоръжено ли беше хлапето? С дуло на пистолет ли драскаше по вратата? С острие на нож? Или само с пръчка?

— …гори, гори…

С нокът?

Това беше налудничаво хрумване. Но си мислеше, че е точно така. В съзнанието му се оформи ясна картина на остри, извити нокти като на орел, които цепеха трески от вратата.

Сам държеше бравата здраво. Пот се стичаше по слепоочията му.

Най-после хлапето напъна вратата. Бравата почти се изкриви в ръцете на Сам, но той не допусна вратата да подаде.

— …Боже, гори, гори, боже, боли, ооо, боже!

Сега вече се уплаши. Хлапето говореше странни неща. Бълнуването му напомняше дрогиран наркоман, прелетял до Марс, само че беше по-страшно, по-ужасяващо от онова, което фантазираха натъпканите с ангелски прахчета хора. Сам се уплаши, тъй като не знаеше какво има пред себе си.

Хлапето се опита да отвори.

Сам притискаше вратата отвътре.

Долетя припрян, бърз говор:

— …раздухвай огъня, поддържай огъня…

„Дали ще ме надуши?“ — помисли Сам и внезапното хрумване да мисли за него като за животно беше така реално, както представата му преди малко за драскащи нокти.

Сърцето му биеше силно. Щипеща пот се стече в ъгълчетата на очите му. Мускулите на врата, раменете и ръцете го заболяха силно, бореше се ожесточено.

След малко нападателят, изглежда, реши, че плячката му не е в гаража. Той се затича покрай сградата към алеята. Докато тичаше, изръмжа глухо с болка, нужда или животинска възбуда. Бореше се с порива да не ръмжи, но не успяваше.

Сам чу тихите котешки стъпки на останалите, забързани към съучастника им. Групата от кой знае какви същества се събра на алеята и дрезгавите им шепнещи гласове издаваха същата ярост, въпреки че сега бяха далеч и той не разбра говора им. Те изведнъж се умълчаха, а после, сякаш бяха част от глутница, реагираща инстинктивно на приближаваща опасност, се понесоха по алеята. Скоро котешките им стъпки утихнаха и нощта отново се смълча като гробница.

Сам стоеше в тъмния гараж и придърпваше бравата дори след като разбра, че нападателите си бяха отишли.