Дийн Кунц
Полунощ (86)

29.

Чиниите от закуската бяха вдигнати от масата, докато Сам беше в къщата на Колтрейн. След като Сам беше превързан, Криси заедно с Теса и Хари се скупчиха около него край кухненската маса, за да обсъдят следващите си действия.

Мууз застана до Криси и я гледаше с топлите си кафяви очи, сякаш я харесваше повече от всичко на света. Тя не можеше да се сдържи да не го погали.

— Най-големият проблем на нашия век — казваше Сам, — е по-какъв начин едновременно да поддържаме техническия прогрес и да го използваме да подобрява живота ни, без да се оставяме да ни използва. Можем ли да разчитаме на компютъра да преобрази света, да подобри живота ни, без да го превръщаме в божество? — Той погледна към Теса и си отговори сам: — Това е глупав въпрос.

Теса се намръщи.

— Не бих казала, че е така. Понякога сляпо се доверяваме на машината, свикнали сме да вярваме, че всичко подсказано от компютъра е като евангелие…

— Забравяме старото правило — вмъкна Хари, — че когато вкараме боклук, трябва да го изхвърлим.

— Точно така — съгласи се Теса. — Понякога, след като получим анализ на данни от компютъра, ние го считаме за безпогрешен, сякаш всички машини са безпогрешни. Това е опасно, защото компютърните програми могат да се проектират и прилагат от някой луд, разбира се, не с лекотата на гений, но със същия резултат.

Сам се намеси:

— Въпреки това има някакъв стремеж у хората — не, по-скоро те изпитват дълбоко желание да зависят от машината.

— Да — отвърна Хари, — това идва от нашата проклета необходимост да прехвърляме отговорността винаги когато можем. Безгръбначното чувство да се измъкваме от отговорност е в гените ни, кълна се, и единствения път да успеем в този проклет свят е да се борим с естествената си склонност да сме напълно безотговорни. Сигурно точно това сме наследили от дявола, когато Ева е послушала змията и изяла ябълката — това е бягство от отговорността. Злото се корени в това!

Криси забеляза, че Хари се оживи от тази тема. Със здравата си ръка и с малко помощ от по-здравия крак се надигна в инвалидния стол. Бледото му лице порозовя. Сви в юмрук едната си ръка и се взря внимателно в нея, сякаш стискаше нещо ценно и не искаше да го пусне, докато не го разгледа.

— Хората убиват и крадат, лъжат и мамят, защото не се чувстват отговорни пред другите — продължи той. — Политиците искат власт и чакат овации, ако програмата им се изпълни, но рядко признават грешките си. Светът е пълен с хора, които искат да те научат как се живее, но когато се окаже, че идеите им смърдят, когато нещата завършат в Дахау или в Гулаг, или се стигне до масовите убийства в Югоизточна Азия, след като американците се оттеглиха, те извръщат глави и се преструват, че не носят отговорността за кланетата.

Вълнението му се предаде и на Криси, макар да не беше сигурна, че разбира всичко от неговата реч.

— Господи Исусе — продължи той, — когато се сещам за това, го премислям хиляда, десет хиляди пъти, сигурно защото се бих във войната.

— Имаш предвид Виетнам ли? — уточни Теса.

Хари кимна. Все още гледаше юмрука си.

— Във войната, за да оцелееш, трябва да носиш отговорност всяка минута, всеки ден. Трябва да отговаряш за себе си, за всяко свое действие. Трябва да отговаряш за другарите си, тъй като оцеляването ти е свързано и с тях. Това може би е единственото положително нещо на войната — мисленето се прояснява и добиваш чувство за отговорност, и това разграничава добрите мъже от пропадналите. Аз не съжалявам, че съм участвал във войната, въпреки това което стана с мен. Получих важен урок. Научих се да бъда отговорен за много неща и дори сега се чувствам отговорен за хората, за които се бихме. Като си помисля понякога как ги изоставяхме в масовите гробове по бойните полета, будя се нощем и плача, тъй като те са разчитали на мен и аз също нося отговорност за гибелта им.

Всички се умълчаха.

Криси почувства странна тежест в гърдите. Чувстваше се винаги така в училище, когато някой учител говореше за неща, които не познаваше, но които така я впечатляваха, че променяха светогледа й. Това не се случваше често, но винаги беше за нея чудотворно и смущаващо Нещата, казани от Хари, породиха у нея същите чувства, както в училището, само че сто пъти по-силни.

Теса се обади:

— Хари, мисля че излишно се тревожиш за своята отговорност в този случай.

Инвалидът най-сетне вдигна поглед от юмрука си.

— Не. Това никога няма да стане. Никога не мога да спра да се тревожа за своята отговорност. — Погледна към Сам и допълни: — Някои от момчетата, които се върнаха от войната, не мислеха добро за нея. Когато се срещна с тях, винаги подозирам, че точно те никога не научиха този урок и бягам от тях, макар да разбирам, че не постъпвам правилно. Но когато срещна човек от войната и виждам, че си е научил урока, тогава съм готов да му поверя живота си. Дявол го взел, бих му поверил душата си, както в нашия случай сега, нали точно това искат да ни отнемат. Ти ще ни измъкнеш, Сам. — Най-после отпусна ръката си. — Не се съмнявам!

Теса попита учудено.

— Ти си се бил във Виетнам, Сам?

Той кимна.

— След като завърших училище, преди да постъпя в Бюрото.

— Но защо досега не го спомена? Тази сутрин, когато приготвяхме закуската, когато обясняваше причините, заради които виждаш света по-различно, когато ми разказваше за смъртта на жена си, на своите партньори, за сина си, ти нищо не спомена за това.

Сам се загледа в превързаната си ръка и накрая промълви:

— Войната е най-личното преживяване в живота ми.

— Доста странно изказване.

— Никак дори — намеси се Хари. — Най-вълнуващото и най-личното!

Сам добави:

— Ако не бях разбрал това, сигурно щях да говоря за нея през цялото време, но разбрах нещата, проумях ги. И сега да разговарям за това с първия срещнат… е, това би било обезценяване на нещата.

Теса погледна към Хари.

— Но ти си знаел, че той се е бил във Виетнам?

— Да.

— Просто се досети?

— Да.

Сам се облегна назад и се обърна към инвалида:

— Хари, кълна ти се, ще направя всичко възможно да се измъкнем от това. Но ми се иска по-добре да разбера с какво си имаме работа. Точно какво са сторили те и как да ги спрем. Как мога да се надявам да се справя с това, когато нищо не разбирам?

Досега Криси чувстваше, че разговорът не беше за нея, макар да я вълнуваше и да научаваше много неща. Но сега почувства, че се налага да се намеси.

— Напълно сигурни ли сте, че не са извънземни?

— Сигурни сме — каза Теса, като й се усмихна, а Сам разроши косите й.

— Добре — продължи Криси, — това, което имам предвид, че извънземните са се приземили в „Ню Уейв“ и използват базата й, за да превърнат всички нас в машини като Колтрейнови, за да им служим като слуги, ми се струва по-разумно от мисълта, че искат да ни изядат. Те са извънземни все пак, което значи, че те имат други стомаси и извънземни храносмилателни сокове и биха ни смлели много трудно, могат да получат диария.

Сам, който седеше до Криси, взе двете й ръце в своите и леко ги поглади с наранената си ръка.

— Криси, не знам дали разбра за какво говореше Хари…

— О, разбира се — веднага отговори тя.

— Добре, тогава си разбрала, че в желанието си да прехвърлиш всичко върху извънземни, бягаш от отговорност. Тя пада върху нас — хората, които сме тук, върху нашата способност сами да се нараняваме. Трудно е да повярваме, че някой, дори луд би превърнал Колтрейнови в онова, което бяха, но някой е искал точно това. Ако се опитаме да го припишем на извънземни, на дявола, на Бога или на магьосници, няма да можем ясно да преценим положението, за да можем да се спасим. Разбираш ли?

— Донякъде.

Усмихна й се. Имаше много хубава усмивка, въпреки че не я използваше често.

— Мисля, че разбираш доста повече.

— Така е — съгласи се Криси. — Но щеше да е по-добре да са извънземни, защото ни стигаше само да открием леговището им, да вдигнем във въздуха космическия им кораб и всичко щеше да свърши. Но ако не са извънземни, ако това са хора като нас, то тогава ще имаме доста работа.