Дийн Кунц
Полунощ (52)

52.

Без да посмее да използва сирената и след като изключи фаровете през последния половин километър до целта си, Ломан Уоткинс пристигна в дома на Майк Пайзър в три часа и десет минути сутринта, придружен от две коли с петима помощник-шерифи, въоръжени с автоматични пушки.

Ломан се надяваше, че пушките няма да се използват за друго, освен за сплашване. Преди това в единствената си досега среща с регресирал, Джордан Куумбс, на четвърти септември, не бяха подготвени за бурна схватка и бяха принудени да му откъснат главата, за да спасят живота си. На Шедак успяха да предадат само трупа. Той се вбеси от изпуснатия шанс да изследва психологията на регресирал. Ставаше въпрос за психологията на един от метаморфните психопати. Пистолетът с упойваща сачма не би помогнал, тъй като регресиралите бяха Нова раса, деградирали в нисш вид, а всички от Новата раса, независимо в какво състояние бяха, регресирало или не, притежаваха коренно изменен метаболизъм, който не само помагаше за скоростното заздравяване на раните, но и отхвърляше всякакви отровни или токсични вещества. Единственият начин да се упои регресирал, беше с негово съгласие да му се сложи система с продължително действие. Това, разбира се, не можеше да стане.

Къщата на Майк Пайзър беше едноетажно бунгало с предна и задна веранда, с изглед на запад и на изток, добре поддържано, разположено върху един и половина акра земя, затулено от няколко огромни каучукови дървета с все още неокапали листа. Прозорците не светеха.

Ломан нареди на един от хората си да наблюдава северната страна, а на друг — южната, за да попречат на Пайзър да им се изплъзне през някой прозорец. Трети човек постави на предната веранда, за да наблюдава вратата. Заедно с останалите двама — Шолник и Пениуърт, заобиколиха къщата и бавно се изкачиха по стъпалата на задната веранда.

Вятърът беше разнесъл мъглата и видимостта беше добра, но свистящият вятър поглъщаше всички други звуци, които можеха да им помогнат, докато дебнеха Пайзър.

Пениуърт прилепна към стената на къщата, вляво от вратата, а Шолник застана отдясно. И двамата носеха полуавтоматични пушки, двадесети калибър.

Ломан пробва вратата. Беше отключена. Бутна я и тя се отвори.

Първо един след друг влязоха помощник-шерифите с наведени пушки, готови да стрелят, макар да им беше наредено да хванат Пайзър по възможност жив. Но никой нямаше намерение да рискува живота си, за да хване едно истинско чудовище за Шедак. Миг по-късно един от тях напипа електрически ключ.

Стиснал пушката си, Ломан ги последва в къщата. Празни тенджери, счупени чинии и мръсни найлонови торби за боклук бяха разпилени на пода, както и остатъци от макарони с доматен сос, черупки от яйца, трохи от кекс и други хранителни отпадъци. Един от четирите дървени стола от кухненската гарнитура беше катурнат, другият беше разбит на парчета.

Оттам сводест коридор водеше към трапезарията. Светлината, процеждаща се от кухнята, слабо осветяваше масата и столовете.

Вляво до хладилника имаше врата. Бари Шолник я отвори предпазливо. Откриха се стълби, водещи надолу. По стените имаше полици с консерви.

— Тук ще прегледаме по-късно — каза тихо Ломан, — след като претърсим къщата.

Шолник мигновено сграбчи столовете от кухненската гарнитура и залости вратата, така че да не бъдат нападнати в гръб откъм мазето, когато претърсваха другите стаи.

За миг всички се заслушаха, заковани на място.

Поривите на вятъра блъскаха къщата. Прозорците подрънкваха. Дървената постройка скърцаше и се тресеше, разхлабена керемида на покрива глухо потракваше.

Помощниците погледнаха Уоткинс за нареждания. Пениуърт беше само на двайсет и пет години, но изглеждаше на осемнайсет. Лицето му беше толкова младо и невинно, че повече приличаше на разпространител на религиозна литература, отколкото на полицай. Шолник беше с десет години по-възрастен и изглеждаше по-суров.

С жест Ломан ги подкани да вървят към трапезарията. Влязоха, като палеха лампите по пътя си. В трапезарията нямаше никой и те внимателно влязоха в гостната.

Пениуърт щракна ключа на стената и запали лампа от хром и бронз, един от малкото оцелели предмети. Възглавниците на дивана и креслата бяха скъсани, навсякъде бяха разпръснати парченца от шуплест пълнеж, които напомняха на отровни гъби. Книгите бяха смъкнати от полиците и раздрани на парчета. Една керамична лампа, няколко вази и стъкленият плот на малка маса също бяха разбити. Вратичките на шкафа, в който беше поставен телевизора, бяха откъртени, екранът на апарата бе разбит. Тук явно бяха действали сляпа ярост и дивашка сила.

В стаята вонеше на урина и на още нещо не толкова остро, но с непознат мирис. Това сигурно беше миризмата на съществото, причинило безпорядъка. Сред вонята се долавяше киселият мирис на пот и на нещо по-странно, нещо, което беше причина стомахът на Ломан да се свие от страх.

Друг коридор вляво водеше към спалните и баните. Ломан тръгна с насочено оръжие. Помощниците му го последваха. Отдясно имаше дрешник. Шолник застана пред него с наведена цев. Пениуърт се отстрани и отвори вратата. Там висяха само палта.

По-лесната част от претърсването приключи. Пред тях беше само тесният коридор с трите отворени врати на непроверените стаи. Тук имаха по-малко място за маневри и повече места, откъдето нападателят можеше да се появи.

В стряхата нощният вятър продължаваше да буйства. Свиреше във водосточната тръба като на флейта с ниски, тъжни тонове.

Ломан не беше от онези шефове, които рискуваха хората си, докато те самите се таяха в безопасност. Макар да считаше, че е изоставил гордостта и самоуважението си наред с останалите чувства на Старомодните хора, дългът все още беше част от него. Беше се превърнал в рефлекс и поведението на Ломан отпреди Промяната не беше много различно. Първи се вмъкна в коридора. Отляво имаше две врати и една отдясно. Той ловко се придвижи до втората врата отляво, която беше полуотворена, и я ритна. На светлината от коридора видя малка, празна тоалетна.

Пениуърт влезе в първата стая вляво. Бързо намери електрическия ключ още преди Ломан да прекрачи прага. Беше кабинет с бюро, работна маса, два стола, шкафове, висока библиотека, претъпкана с книги с ярки корици, два компютъра. Ломан влезе и насочи оръжието към шкафа, докато Пениуърт бавно разтваряше огледалните врати на шкафовете.

Пак нищо.

Бари Шолник остана в коридора, насочил пушката си към стаята, в която още не бяха влезли. Когато Ломан и Пениуърт се върнаха при него, Шолник отвори вратата с дулото. Когато тя се разтвори широко, той отскочи назад, почти уверен, че нещо ще го удари от тъмнината, макар че нищо не стана. Поколеба се, после прекрачи прага, опипа с една ръка за ключа, намери го и каза:

— О, Господи! — и бързо отстъпи в коридора.

Като надникна през рамото на помощника си, Ломан видя невероятно нещо, сгърчено на пода и притиснато в отсрещната стена. Това беше един регресирал, Пайзър без съмнение, но не приличаше на регресиралия Джордан Куумбс, както очакваше Ломан. Имаха някакво сходство, но не голямо.

Избутвайки Шолник, Ломан влезе в стаята и извика:

— Пайзър?

Нещото в другия край на помещението примигна към него и раздвижи изкривената си уста. С дрезгав, шепнещ, гръден и дивашки изтерзан глас, като на същество без интелект, нещото произнесе:

— …Пайзър, Пайзър, Пайзър аз, аз, … Пайзър, аз… аз…

Мирисът на урина се усещаше и тук, ала другата миризма сега преобладаваше — остра, животинска смрад.

Ломан навлезе по-навътре в стаята. Пениуърт го последва. Ломан спря на четири метра от Пайзър, Пениуърт се приготви да реагира, вдигнал пушката си.

Когато бяха притиснали Джордан Куумбс в разнебитения киносалон на четвърти септември, видът му напомняше донякъде на горила. Майк Пайзър беше доста по-слаб и източен. Облегнат на стената, повече приличаше на вълк, отколкото на шимпанзе. Бедрата му бяха под ъгъл с гръбначния стълб, като не му позволяваха изцяло да се изправи или да седне изправен, и му бяха много по-къси от прасците. Беше покрит с много косми, но не достатъчно, за да образуват козина.

— …Аз Пайзър, аз… аз, аз…

Лицето на Куумбс все пак напомняше на човешко, на примат от по-висш тип — с кокалесто чело, сплескан нос и издадена челюст, скриваща големи, остри зъби като на орангутан. Ужасното превъплъщение на Пайзър по-скоро наподобяваше вълк. Устата и носът му бяха изтеглени напред в муцуна. Масивното чело напомняше челото на шимпанзе, а в кръвясалите му очи, хлътнали в тъмните очни кухини под челото, се четеше мъка и страх, които бяха напълно човешки.

Вдигайки едната си ръка и сочейки към Ломан, Пайзър произнесе:

— …Помогни на мен, помощ, помощ, нещо стана, нещо, нещо… помощ…

Ломан се загледа в тази обезобразена ръка с почуда и страх и си спомни как в дома на Фостърови беше почувствал зова на регресирането и собствената му ръка беше започнала да се променя. Удължени пръсти. Големи, груби кокалчета. Зловещи нокти вместо човешки. По сръчност ръце на човек, но иначе напълно различни.

„Мръсна работа — помисли си Ломан, — тези ръце, тези ръце. Виждал съм ги в някакъв филм или по телевизията, във филма «Воят» с Роб Ботин.“ Беше художникът по специални ефекти, който създаде вампир. Помнеше го, защото Дени полудяваше за такива ефекти преди Промяната. Тези проклети ръце толкова напомняха на ръцете на оня вампир!

Това беше прекалено за него, фантазия, превърната в реалност. Сега, в края на двадесети век науката и технологичният прогрес бяха достигнали онази точка, в която животът на човека ставаше по-хубав, едновременно с това кошмарните сънища се превръщаха в реалност. Пайзър беше един лош, много лош сън, материализирал се в реалния свят. Сега не можеше да избяга от него, като се събуди. Пайзър нямаше да изчезне както чудовищата в призрачните сънища.

— Как мога да ви помогна? — попита предпазливо Ломан.

— Застреляй го — подсказа му Пениуърт.

Ломан отвърна остро:

— Не!

Пайзър вдигна ръката си с извити нокти нагоре, сякаш я виждаше за пръв път. От гърдите му се изтръгна рев, който премина в жалостиво скимтене.

— …Промяна… не мога да се променя, не мога… опитах, исках… не мога, … опитах, не мога…

Шолник се обади от прага:

— Божичко, той не може да се измъкне! Мислех, че регресиралите се изменят по свое желание!

— Така е — каза Ломан.

— Но той не може! — загрижи се Шолник.

— Така казва той — съгласи се Пениуърт с нервен, надебелял глас. — Казва, че не може да се промени.

Ломан каза:

— Може да не може, може и да може. Но останалите регресирали могат, защото ако не можеха, досега щяхме да ги открием. Те се връщат от алтернативния си вид и ходят между нас.

Пайзър сякаш не ги чуваше. Зяпаше ръцете си, издаваше гърлени звуци, ужасен от себе си.

След това ръцете му започнаха да се променят.

— Ето, виждате ли — извика Ломан.

Той никога не беше виждал такава трансформация. Беше обхванат от любопитство, удивление и страх. Ноктите намаляха. Плътта стана като восък, мека и податлива. Издуваше се, пулсираше не от ритъма на кръвта в артериите, а от нещо друго, някак по циничен начин. Приемаше друга форма, сякаш невидим скулптор работеше над нея. Ломан чу как костите щракат и пукат, докато се трансформираха. Плътта се топеше, после се втвърдяваше с гаден, влажен звук. Ръцете започнаха да губят вълчия си вид и станаха почти човешки. По лицето на Пайзър личеше, че човешкият му дух се бори да изгони дивашкото, което се беше вселило у него. Чертите на хищник се стопяваха и на тяхно място се възстановяваше човешкият облик. Сякаш чудовищният Пайзър беше само отражение върху водна повърхност, от която се надигаше истинският Пайзър.

Макар да не беше учен или гений в микроелектрониката, а само полицай с гимназия зад гърба си, Ломан знаеше, че тази бърза, сложна трансформация не можеше да се отдаде единствено на драстично изменения метаболизъм на хората от Новата раса и на способностите им да се самолекуват. Без значение какви количества от хормони, ензими и други биологични вещества се произвеждаха от организма на Пайзър, по никакъв начин костите и плътта не можеха да се преобразяват за такъв драстично кратък срок. За седмици или месеци да, обаче не и за секунди. Сто на сто физиологически това не беше възможно и все пак ставаше. Това означаваше, че друга сила действа в Майк Пайзър, нещо повече от биологични процеси, нещо тайнствено, плашещо.

Изведнъж трансформацията спря. Ломан усети, че Пайзър се стреми към пълно възвръщане на човешкия си образ, стиснал полувълчите си, получовешки челюсти, скърцайки със зъби. С очи, изпълнени с отчаяние и желязна решителност, но без никакъв резултат. За миг беше на ръба да си възвърне човешкото. Сякаш само още малко му трябваше, само още една малка стъпка и той щеше да прекоси границата, след което останалата част от преобразяването му щеше да се осъществи почти автоматично, без излишно напрягане на волята. Но той не премина тази граница.

Пениуърт нададе нисък, приглушен звук, сякаш споделяше мъчението на Пайзър.

Ломан погледна помощника си. Лицето на Пениуърт беше покрито с тънък слой пот.

Ломан почувства, че той също се поти. Струйка пот застана по лявото му слепоочие. Бунгалото беше затоплено, но едва ли се потеше от това. Тази пот беше студена, от страх и от още нещо. Почувства стягане в гърдите, надебеляване на шията, което му пречеше да преглъща, и дишането му се учести, сякаш беше изкачил на един дъх сто стъпала.

С жален, агонизиращ писък Пайзър отново започна да регресира. Костите му шумно се наместваха, плътта му съскаше и ужасното същество пак застана пред очите им. Пайзър отново се превърна в онова, което бяха видели — в отблъскващ звяр.

Едновременно отблъскващ, но и впечатляващ с някаква странна ужасяваща красота. Издадената напред огромна глава беше неестествено наклонена и макар да му липсваше грациозната извивка на човешкия гръбначен стълб, това нещо излъчваше някаква привлекателност.

Стояха мълчаливо.

Пайзър се свлече на земята с наведена глава.

Шолник се обади от прага:

— Божичко, той не може да се измъкне!

Макар проблемът на Пайзър да можеше да се свърже с пропуск в технологията на превръщане от Старомоден в Нов човек, Ломан допускаше, че Пайзър още има силата да се преобразява, да стане човек при по-силно желание, но може би просто не искаше да приеме човешки вид отново. Беше се превърнал в това, защото явно намираше тази алтернативна форма за по-привлекателна от човешкия си вид и не желаеше да я подмени.

Пайзър вдигна глава и погледна към Ломан, после към Пениуърт, към Шолник, най-накрая пак към Ломан. Ужасът от това негово състояние вече не личеше. Сякаш се хилеше срещу тях с изкривената си муцуна. Дивият блясък в очите му ту изразяваше молба, ту хищническа свирепост. Пак издигна ръце пред очите си, сгърчи дългите си пръсти и ги загледа с възхищение:

— …да ловя… ловя… убивам… кръв, кръв, убивам… нужда…

— Как, по дяволите, да го хванем, щом не ни позволява? — запита Пениуърт с особено надебелял леко провлачен глас.

Пайзър спусна ръка към чатала си и се почеса леко, разсеяно. Отново погледна Ломан, след това нощта, напираща през прозореца.

— И аз се чувствам… — Шолник не довърши изречението си.

Пениуърт също не беше многословен.

— И ние… нали… и ние бихме могли…

Напрежението в гърдите на Ломан нарастваше. Гърлото му ставаше по-стегнато и той се потеше непрекъснато.

Пайзър издаде лек зовящ звук, някакво животинско предизвикателство към нощта, провъзгласяващо мощта си и животинската си хитрост. Скимтенето му би трябвало да възмути Ломан, ала то събуди в него необяснимо желание, същото, което го беше обзело пред къщата на Фостърови, когато чу трима регресирали да си подвикват в тъмнината.

Стиснал зъбите си с такава сила, че челюстта го заболя, Ломан се напрегна, за да устои на дяволското желание.

Пайзър нададе още един вик:

— Тичай на лов… свободен, свободен… ела с мен, ела, ела, нужда, нужда…

Ломан усети, че отпуска пушката. Мерникът се насочи към пода вместо към Пайзър.

— …тичай, на свобода… свобода…

Зад гърба си Ломан чу вик на облекчение.

Погледна и видя как Шолник сваля оръжието. Странни трансформации ставаха с лицето и ръцете на помощника му. Той свлече подплатеното си черно униформено яке, хвърли го и разтвори ризата си. Скулите на лицето и челюстите му се сгърчиха и се разтегнаха напред, челото му се дръпна назад и той се преобрази.