Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
delphipro (2014)
Разпознаване и корекция
3Mag (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 1998 година

ISBN: 954-409-178-5

История

  1. — Добавяне

44.

Тъй като Томас Шедак беше нощна птица и предпочиташе да спи през деня, сега той се намираше в кабинета си, облицован с дъбова ламперия, облечен в сиви спортни дрехи и работеше върху точка от проекта „Муунхок“ на компютърен терминал. Еван, нощният му слуга, позвъни и му съобщи, че Ломан Уоткинс чака пред входната врата.

— Изпрати го в кулата — нареди Шедак. — След малко ще дойда.

Напоследък носеше само спортни екипи. В гардероба си имаше повече от двайсет — десет черни, десет сиви и няколко в морскосиньо. Бяха по-удобни от другите дрехи, спестяваха времето, което би изгубил, ако всеки ден трябваше да мисли за тоалета си, едно от нещата, които не умееше. Модата не го вълнуваше. Освен това не беше със стандартни размери — големи крака, тънки бедра, издути колена, дълги ръце, кокалести рамене. Беше твърде слаб, за да изглежда добре дори в превъзходно скроен костюм. Когато се налагаше да облече сако и панталон, те или висяха на тялото му, или подчертаваха мършавата му конструкция до такава степен, че представляваше реално изображение на Смъртта — един злощастен образ, подсилен от бялата му като вар кожа, почти черната коса и жълтеникавите очи.

Дори на директорските съвети на „Ню Уейв“ носеше същото облекло. От всеки типичен гений хората очакваха ексцентричност. И ако плюс това личното му богатство надхвърляше стотици милиони, то всяка ексцентричност се приемаше без забележки.

Ултрамодерната му къща от железобетон, построена на ръба на скалите до северната част на залива, беше още един израз на необичайния му характер. Трите етажа бяха като при пласта на торта, макар че всеки от тях беше различен по големина от другите. Най-големият беше най-отгоре, най-малкият в средата. Те не бяха хармонично разположени, през деня къщата приличаше на гигантска авангардна скулптура.

Кулата сякаш беше изградена от ексцентрични окръжности. Започваше от центъра на третото ниво на къщата и се извисяваше още десет метра нагоре. Не беше кръгла и не напомняше на онези кули, в които принцесите плачеха за потеглилите на кръстоносен поход принцове, или на кулите, където кралете затваряха и измъчваха противниците си. Приличаше на перископ на подводница. До голямата остъклена стая на върха можеше да се стигне с асансьор или по стълби, пълзящи спираловидно от вътрешната страна на кулата около металната шахта, в която се движеше асансьорът.

Шедак нарочно остави Уоткинс да почака десет минути за авторитет, след това взе асансьора, за да отиде при него. Кабината беше облицована с излъскан бронз и въпреки че не се движеше бързо, имаше усещането, че се намира в снаряд.

Беше прибавил кулата към проекта на конструктора просто като приумица, но след това тя се беше превърнала в любимото му място в огромната къща. Оттук наблюдаваше океана на запад, а на изток и на юг се откриваше целият град Муунлайт Къв. Чувството му за превъзходство се подхранваше и от този поглед отгоре върху всички други човешки творения, От това място за трети път в живота си беше видял лунния ястреб. За него това беше знакът, че е предопределен от съдбата да стане най-могъщия човек, стъпвал на земята.

Асансьорът спря. Вратите се отвориха.

Когато Шедак влезе в полутъмната стая, разположена около асансьора, Ломан Уоткинс бързо стана от стола и почтително поздрави:

— Добър вечер, сър.

— Седнете, инспекторе — каза Шедак великодушно, дори малко доброжелателно, но с нотка на превъзходство, което показваше, че точно Шедак, а не Уоткинс определяше взаимоотношенията.

Шедак беше единственото дете на Джеймс Рандолф Шедак, съдия-изпълнител във Феникс, вече покойник. Семейството им не беше богато, макар че произхождаше от горните слоеве на средната класа и това обществено положение, заедно с престижа му като съдия, бяха донесли на Джеймс известност. Също така и власт. Когато беше дете и юноша, Том беше поразен как баща му, политически деец и съдия, използваше властта си не само да придобие богатство, но и да контролира другите. Контролът беше съвършен израз на властта, беше онова, което допадна на Том и точно то от най-ранна възраст го вълнуваше изключително много.

Сега Том Шедак държеше в своя власт Ломан Уоткинс и Муунлайт Къв със силата на богатството си. Той беше главният работодател в града, дърпаше конците на политическата система и три пъти беше видял „лунния ястреб“, вдъхновил проекта „Муунхок“. Но възможностите на Шедак да манипулира хората бяха много по-големи от всичко, което можеше старият Джеймс, когато практикуваше като съдия и ловък политик. Шедак беше господар на живота и смъртта. Ако вземеше решение за унищожение, само след час всички жители в околността щяха да бъдат мъртви. Щеше да ги изпрати в гроба съвсем безнаказано, както може би някой от боговете, който поразява със светкавици създанията си.

Осветлението в кабинета, на върха на високата кула, беше дискретно, прикрито в ниши между гигантските прозорци, спускащи се от тавана до пода. При ясно време Шедак, застинал в тъмнината на кабината, съзерцаваше света, над който господстваше.

Прекоси сивия като пепел килим. Седна на другото кресло и погледна Ломан Уоткинс над ниската маса за коктейл от бял мрамор.

Полицаят беше на четирийсет и четири години, с три години по-възрастен от Шедак, ала физически бе негова пълна противоположност. Висок беше един и седемдесет и осем, тежеше деветдесет килограма, беше с едър кокал, широки рамене и дебел врат. Лицето му беше широко, отворено и невинно, в контраст със затвореното и лукаво лице на Шедак. Сините му очи срещнаха за миг жълтеникавия поглед на Шедак, после се наведоха към силните му ръце, стиснати толкова здраво в скута, че кокалчетата щяха да пробият кожата му. Темето му прозираше през ниско подстриганата като четка коса.

Очевидното раболепие на Уоткинс задоволи Шедак, но той се зарадва най-вече на страха на шерифа, който прозираше в израза му на подгонено животно, и от треперенето, което не успяваше да потисне. Заради проекта „Муунхок“ и заради всичко онова, което му беше сторено, Ломан Уоткинс в много отношения притежаваше по-съвършени качества от обикновените смъртни, но, от друга страна, сега беше завинаги подчинен на Шедак. В известен смисъл Шедак беше създателят на Уоткинс и той го почиташе като Бог.

Облегнат на стола, скръстил бледите си дългопръсти ръце на гърдите, Шедак почувства, че членът му набъбва и се втвърдява. Външността на Ломан Уоткинс не го възбуждаше, тъй като нямаше хомосексуални наклонности. Единствено съзнанието за огромната си власт върху този човек го стимулираше неудържимо към ерекция. Властта възбуждаше Шедак по-лесно от сексуалния стимул. Дори като юноша, когато гледаше снимки на голи жени в еротични списания, не го възбуждаха разголените гърди, извивките на женските задни части или елегантния профил на дългите им крака, а мисълта изцяло да ги контролира, да доминира над тях, да държи живота им в ръцете си. Ако някоя жена го погледнеше с неприкрит страх, той я желаеше много повече, отколкото ако го погледнеше със страст. Неговата възбуда не зависеше от възраст, пол или физическа привлекателност, единствено лице, треперещо от ужас и страх в негово присъствие, го възбуждаше.

Шедак заговори като се наслаждаваше на покорството на полицая.

— Пипнахте ли Букър?

— Не, сър. Нямаше го в „Къв Лодж“, когато Шолник отиде там.

— Трябва да го открием и да го променим. Не за да му затворим устата, а за да имаме наш човек в Бюрото. Точно това ще бъде обрат. Присъствието му тук може да се окаже огромен плюс за проекта.

— Добре, добре. Не зная дали Букър е в наш плюс или не, но има нещо по-лошо. Регресиралите са нападнали някои от гостите на мотела. Самият Куин или е отвлечен, или убит и оставен някъде, където няма да можем да го открием… или и той е един от регресиралите и се е измъкнал, за да върши онова, което правят след пируването — вият срещу проклетата луна.

Шедак се заслуша в разказа му с нарастваща апатия и гняв.

Почтително седнал на крайчеца на стола, Уоткинс примигна колебливо и добави:

— Тези регресирали ме плашат до смърт.

— Неприятни са — съгласи се Шедак.

През нощта срещу четвърти септември бяха налетели на един регресирал, Джордан Куумбс, в киносалона на главната улица. Куумбс работеше като чистач в „Ню Уейв“. В тази нощ той се беше превърнал в някакво същество, така странно и диво, че в човешката реч нямаше нито една дума, която да го опише. Терминът „регресирал“ се оказа най-подходящ, тъй като преживяването при среща с някое от съществата беше ужасът от злия примитивизъм. Опитът им да пленят Куумбс жив не беше успял, тъй като той се беше оказал много агресивен, много силен, за да бъде хванат. За да се спасят, трябваше да откъснат главата му.

Уоткинс каза:

— Повече от неприятни са. Те са… психо.

— Зная, че са ненормални — отвърна нетърпеливо Шедак. — Дал съм диагноза на състоянието им: психоза, свързана с метаморфно състояние.

— Радват се, когато убиват.

Томас Шедак се намръщи Не беше предвидил проблема с регресиралите и отказваше да повярва, че са сериозна пречка за проекта му, който целеше да създаде от населението на Муунлайт Къв облагородената Нова раса.

— Е добре, те се наслаждават да убиват, защото в регресирало състояние трябва да бъдат такива. Обаче засега нямаме достатъчно екземпляри за изследване. Погледнато като статистика, те са незначителен процент от всички, подложени на видоизменение.

— Май процентът не е толкова незначителен — колебливо изрече Уоткинс, без да смее да срещне погледа на Шедак човек, който не понасяше да му се противоречи.

— От тези хиляда и деветстотин видоизменени тази сутрин има петдесет или шестдесет регресирали.

— Не може да бъде!

За да признае съществуването на голям брой регресирали, Шедак трябваше да признае, че изследванията му са грешни, че е приложил резултатите от лабораторните опити, без зачитане на опасностите от странични отклонение и че ентусиазираното приложение на революционните открития на проекта „Муунхок“ върху населението на Муунлайт Къв беше трагична грешка. Това той не можеше да признае.

През целия си живот се беше стремил към върховна, неограничена власт и сега психологически не беше готов да се оттегли от набелязаните цели. От пубертета се спотайваше и си отказваше някои удоволствия, защото, ако си ги позволеше, законът можеше да го подведе под отговорност и цената би била висока. Всичките години на въздържане бяха натрупали у него огромно вътрешно напрежение, с което беше длъжен да се справи. Беше потиснал антисоциалните си желания, беше фокусирал енергията си в полезни за обществото предприятия, които по силата на иронията му дадоха независимост. Откритията, които направи, му позволяваха да действа без страх от наказание.

Не толкова психологически, колкото на практика беше отишъл твърде далеч, за да може да се върне назад. Беше автор на нещо революционно в този свят. Само заради него хиляда и деветстотин души вървяха по земята толкова различни от останалите хора, колкото кроманьонците са били различни от неандерталците. Нямаше способността да отхвърли откритието си, тъй както другите учени не можаха да върнат назад откритието на атомната бомба.

Уоткинс поклати глава:

— Съжалявам… не мисля, че сте прав. Петдесет или шестдесет регресирали. Сигурно са и много повече от това. Много, много повече!

— Ще се наложи да докажеш това. Искам имена! Можеш ли да разпознаеш поне един от тях? Например някой друг освен Куин.

— Алекс и Шарон Фостър, струва ми се. И май вашият човек Тъкър.

— Невъзможно.

Уоткинс описа какво беше открил в дома на Фостърови и виковете в далечните гори.

Неохотно Шедак си помисли, че и Тъкър се е присъединил към регресиралите. Разтревожи се от факта, че и хората от неговото близко обкръжение излизаха извън контрола му. Ако не беше сигурен в тези, с които пряко работеше, как можеше да е сигурен в способностите си да контролира масите?

— Възможно е Фостърови да са регресирали, макар да се съмнявам че и с Тъкър е станало същото. Но дори и той да е един от тях, това означава, че сте открили четирима, а не петдесет-шестдесет. Само четирима. Кои са останалите според вас?

Ломан Уоткинс се загледа в мъглата, която рисуваше фигури върху стъклените стени на кулата.

— Сър, боя се, че не е лесно. Имам предвид… но вие сам помислете. Ако щатските или федералните власти разберат какво сте извършили, ако те разберат какво точно става и решат да ни спрат да извършим Промяната, то те ще се затруднят много, нали? Все пак ние, видоизменените… по нищо не се различаваме от другите хора. Ние сме като тях, няма разлика.

— Е и?

— Е… имаме подобен проблем и с регресиралите. Те са хора от Новата раса като нас, но тяхната жестокост ги различава от нас и е невъзможно да се предвиди, когато не са в регресирал вид.

Ерекцията на Шедак бе намаляла. Изгубил търпение от негативизма на Уоткинс, той се вдигна от креслото и отиде до най-близкия от огромните прозорци. Застана с ръце в джобовете на анцуга си и се загледа в отражението на дългото си прозрачно бледо лице, напомнящо вълча муцуна. Срещна собствения си поглед, след това погледна през образа си към тъмнината, където вятърът от океана тъчеше платното на мъглата. Стоеше с гръб към Уоткинс, тъй като не желаеше човекът да види загрижеността му, избягваше и отражението на очите си, защото не искаше да признае, че зад загрижеността може да забележи и сянката на страха.