Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
delphipro (2014)
Разпознаване и корекция
3Mag (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 1998 година

ISBN: 954-409-178-5

История

  1. — Добавяне

4.

Здрачът се спусна над Муунлайт Къв, сякаш беше не мъгла от водни пръски, а от димяща розова светлина.

Когато Сам Букър слезе от колата, въздухът беше мразовит. Беше доволен, че под спортното си кадифено сако носеше вълнен пуловер. В очакване да бъдат запалени всички улични лампи, той тръгна по Оушън Авеню и надзъртайки във витрините на магазините, се опитваше да улови атмосферата на града.

Беше чул, че Муунлайт Къв просперира и че тук почти няма безработица благодарение на завода за електронно оборудване, който беше построен тук преди десет години. Въпреки това забеляза признаци на западаща икономика. Скъпият магазин за подаръци и този за бижутерия бяха затворени. „Ню Атитюд“ — моден магазин за облекла, предлагаше голяма разпродажба преди закриването си и, съдейки по малцината купувачи, стоката се разпродаваше мудно — дори с петдесет-, седемдесет процентното намаление.

Докато Сам прекоси двете пресечки към края на града и се върне обратно от другата страна на Оушън Авеню на път към бара „Мостът на Рицаря“, здрачът бавно се сгъсти. Мъгла като креп нахлуваше откъм океана, а въздухът трептеше, наситен с цветове, подсилени от сиво-синкавия падащ мрак. Нощната тъмнина обхвана всичко освен местата около уличните лампи.

В далечината се виждаше само една кола и в момента Сам беше единственият пешеходец. Чувството му за самотност се подсилваше от странната светлина на отмиращия ден, внушавайки му, че това беше град на призраци, обитаван единствено от мъртвите. Непрекъснато сгъстяващата се мъгла, нахлуваща от Тихия океан, допълваше илюзията, че всички околни магазини бяха празни, изпълнени само с паяжини, тишина и прах.

„И на теб не може да ти се угоди“ — каза си той.

Опитът го беше направил песимист. Житейските несгоди го разделиха със сияйния му оптимизъм.

Талазите на мъглата се плъзгаха край краката му. Към хоризонта на потъмняващото море слънцето гаснеше. Сам потръпна и влезе в бара за едно питие.

От тримата клиенти нито един не беше в приповдигнато настроение. В едно от черните сепарета отляво мъж и жена на средна възраст разговаряха тихо. Мъж с посивяло лице беше увесил нос над чаша бира. Стиснал чашата с две ръце, той я гледаше с отвращение, като че ли в бирата имаше муха.

За да оправдае названието си, барът беше обзаведен псевдоанглийски. Рицарска броня украсяваше един от ъглите. На стените висяха картини, изобразяващи лов на лисици.

Сам се намести на висок стол. Барманът забърза към него, забърсвайки с парцал и без това безупречно излъскания дъбов плот.

— Моля, сър, какво желаете? — Беше закръглен човек във всяко отношение — закръглено коремче, месести космати ръце, кръгло лице, устата прекалено малка в сравнение с останалите му черти, издаден нос като топка и кръгли очи с постоянен израз на удивление.

— Имате ли бира гинес? — попита Сам.

— Задължителна е за всяка кръчма, сър. Ако нямахме гинес… е, по-добре да станеме чайна.

Гласът му беше мелодичен. Всяка изречена от него дума звучеше мазно и закръглено, някак угоднически.

— Студена ли я искате? Сервирам я по желание.

— Съвсем леко изстудена.

— Дадено, човече.

Когато пак се появи с гинес и чаша, барманът каза:

— Името ми е Бърт Пекам. Собственик съм на заведението.

Като сипваше бирата бавно, за да избегне пяната, Сам отвърна:

— Аз съм Сам Букър. Хубаво е тук, Бърт.

— Благодаря. Може да ми направите реклама. Старая се да го поддържам уютно и добре заредено, но напоследък, изглежда, по-голямата част от града или се е присъединила към движението на трезвениците, или си вари домашен алкохол. Едно от двете.

— Не се отчайвай, едва понеделник е.

— През последните месеци нямаше никой, дори в съботните вечери, което преди рядко ставаше.

Лицето на Бърт Пекам доби загрижен вид. Отново залъска плота, докато разговаряше.

— Навярно причината е мания за мускули, от която калифорнийците са обзети. Стоят си у дома, играят аеробика, хранят се само с белтъчини, овесени ядки или други изчанчени ястия, пият минерална вода, плодов сок или козе мляко. Но една-две глътки алкохол дневно са полезни за човека.

Сам отпи от бирата, пое дъх и с удоволствие отбеляза:

— Наистина има вкус на нещо полезно за организма.

— Така е. Помага на кръвообращението. Проповедниците всяка неделя трябва да изтъкват достойнствата на алкохола, не да го хулят. Всичко умерено, а това означава няколко бири дневно.

Вероятно усетил, че лъска плота прекалено усърдно, Бърт закачи кърпата и скръсти ръце на гърдите си.

— Ти само пътьом ли минаваш, Сам?

— Всъщност — излъга Сам — пътешествам от Лос Анжелис до Орегон, мотая се и търся място, където да се оттегля след пенсия.

— Май си правиш майтап. Та ти си… само на четиридесет… четиридесет и една?

— Четиридесет и две.

— Хей, да не обираш банки?

— Брокер съм. През последните години направих добри инвестиции. Време ми е да се оттегля от бизнеса. Искам да заживея на тихо място без смог и престъпления. Писна ми от Лос Анжелис.

— Печелят ли се още пари с акции? — попита барманът. — Винаги съм мислил, че там парите се хвърлят като на маса за хазарт в Рино. Не бяха ли съсипани всички, когато преди няколко години пазарът се срина?

— Дребните риби не успяват, но ако човек е печен и знае кога да спре, ще натрупа малко парици.

— Пенсионер на четиридесет и две, а — промърмори Пекам. — Когато се захванах с бара, мислех, че е за цял живот. На жена си казах, че в добрите времена хората пият, за да празнуват, в лошите времена пият, за да забравят, така че няма по-доходен бизнес от кръчмата. Вижте — той посочи почти празната зала, — щях да изкарам повече, ако продавах презервативи в манастир.

— Ще дадеш ли още една бира? — попита Сам.

Когато Бърт донесе втората бутилка черна бира, Сам му каза:

— Муунлайт Къв вероятно е това, което търся. Мисля, че ще остана няколко дни да почувствам атмосферата. Ще ми препоръчаш ли мотел?

— Остана само един. Градчето не е туристическо. До това лято имахме четири мотела. Три от тях вече не работят. Не зная защо… въпреки красотата си, това градче умира. Доколкото разбирам населението не емигрира, но… дяволска работа, ние губим нещо. — Сграбчи кърпата и отново започна да бърше плота. — Все пак опитай в „Къв Лодж“ или в „Сайпръс Лейн“, последната пресечка на Оушън Авеню. Лесно ще го намериш и сигурно ще получиш стая с изглед към океана.