Дийн Кунц
Полунощ (26)

26.

Входната врата на къщата на Фостърови скърцаше в тъмнината.

Ломан Уоткинс прерови всичко от долу до горе и обратно. Единствените странни неща, които откри, бяха събореният стол в кухнята и черната чанта на Джек Тъкър, изоставена заедно със спринцовките и дозите с лекарството, с което се извършваше Промяната. На пода във входното антре се търкаляше флаконът със смазочно масло, с който Криси се беше защитила.

Излезе от верандата, затвори вратата след себе си, застана пред стълбите, водещи до предния двор, и се заслуша в дълбоката необикновена тишина. По-рано вечерта имаше лек ветрец, но сега бе напълно утихнал. Въздухът беше неподвижен. Мъглата сякаш поглъщаше всички звуци и околността приличаше на гробище.

Ломан се огледа и извика:

— Тъкър! Хей, Тъкър! Има ли някой там?

Отвърна му само ехото. Звучеше студено и самотно.

— Тъкър? Фостър?

В една от дългите конюшни бяха запалени светлините, откъм по-близкия край беше открехната врата. Помисли си, че трябва да огледа и там.

Ломан беше преполовил разстоянието до сградата, когато чу накъсан стон, идващ отдалече слаб, но ясен. Писъкът на регресирал, който преследва плячката си.

Спря и се ослуша с надеждата, че не е чул добре. Звукът пак се чу. Този път можеше да разпознае поне два гласа, може би три. Бяха далече, на повече от миля. Страховитият им вой не би могъл да бъде в отговор на виковете на Ломан.

Виенето им го смрази.

Изпълни го със страстен копнеж.

Не може да бъде!

Той стисна с все сила юмруци, така че ноктите му се впиха в дланите и той се заборичка с тъмнината, която сякаш се надигаше в него. Опита се да се концентрира върху полицейските си проблеми.

Ако тези викове са на Алекс Фостър и Джек Тъкър, както му се струваше, то къде е това момиче Кристин?

Сигурно се е измъкнала, докато са я подготвяли за Промяната. Преобърнатият кухненски стол, изоставената черна чанта на Тъкър и отворената входна врата сякаш подкрепяха това обезпокоително предположение. По следите на момичето, увлечени от преследването, Фостърови и Тъкър, изглежда, са се поддали на тайния повик на дивото — регресирали са. Възможно е това да не е станало тайно. Възможно беше регресията да е започнала преди и сега с желание да са преминали в това диво състояние. Навярно я дебнеха в горите на юг. Възможно беше отдавна да са я сграбчили, накъсали на парчета със сатанинско удоволствие, което ги приковаваше към животинската им същност.

Вечерта беше хладна, ала Ломан започна да се поти.

Искаше… трябваше…

Не!

Днес, по-рано, Шедак му беше разказал, че детето на Фостърови беше изпуснало училищния автобус и когато се върнало у дома, беше изненадало родителите си, докато упражнявали новите си умения. Така че момичето трябваше да се подложи на Промяната малко по-скоро от планираното време. Трябваше да бъде първото дете, на което предстоеше да се „извиси“.

Възможно беше експериментът да е глупост, измислена от Фостърови, за да прикрият деянията си. Вероятно са били в дълбока регресия, когато момичето е влязло. Те не са посмели да обяснят случката на Шедак, за да не се издадат, че първи измежду хората на Новата раса са започнали да дегенерират.

Промяната има за цел да промени човечеството. В същността си представлява ускорена еволюция.

Регресии по желание обаче бяха извратена перверзия на силата, придобита от Промяната. Онези, които регресираха, бяха боклук. А онези от регресиралите, които убиваха, за да утолят първични чувства на наслада само заради кървавия спорт, бяха най-лоши. Това бяха психопати, предпочели да регресират, вместо да еволюират.

Отново долетяха далечните викове.

Гръбнакът на Ломан сякаш изпука от преминалата тръпка. Беше приятна. Беше обладан от яростно желание да хвърли дрехите, да скочи на земята и да препуска гол и свободен в нощта с дълги, грациозни скокове през широката поляна към гората, където всичко беше диво и красиво, където плячката сама чакаше да бъде хваната и разкъсана.

Не!

Самоконтрол!

Силен самоконтрол!

Далечните викове го пронизаха.

Силен самоконтрол!

Сърцето му заблъска в гърдите.

— Виковете! Сладки, страстни, диви викове…

Ломан започна да трепери, после се раздруса яростно, когато в ума си се видя най-после свободен от изправената походка на хомосапиенс, освободен от задръжките на цивилизованото поведение. Ако първичният човек, затворен в него, можеше да бъде пуснат на свобода, да му се позволи най-сетне да живее в естествено състояние…

Не. Невъзможно.

Краката му омекнаха, свлече се на земята, макар и не на четирите си крака. Сви се в ембрионална поза с колене към гърдите и се съпротивляваше на надигащото се желание да регресира. Плътта му стана толкова жежка, като да беше лежал с часове на обедното лятно слънце, но Ломан разбираше, че топлината не идваше от външни източници, а от самия него. Огънят не излизаше от жизнените му органи, а от клетъчното вещество, от милиардите нуклеиди, които произвеждаха генетичния материал, от който беше създаден. Сам в тъмнината и мъглата пред къщата на Фостърови, съблазнен от ехото на виковете на регресиралите, той силно пожела да се превъплъти в нещо друго, което Промяната беше направила възможно. Но знаеше, че ако се поддаде на това изкушение, нямаше повече да бъде Ломан Уоткинс. Щеше да бъде един дегенерирал човек под маската на Ломан. Един господин Хайд в тяло, от което завинаги беше прокудил д-р Джекил.

С наведена глава той гледаше към ръцете си, свити на гърдите. На бледата светлина, хвърляна от къщата на Фостърови, забеляза, че няколко от пръстите му се променят. През дясната му ръка премина болка. Почувства пукането и разместването на костите, подуването на кокалчетата на ръцете, удължаването на крайниците, уголемяването на възглавничките на пръстите, надебеляването на сухожилията и жилите, втвърдяването на ноктите и изострянето им като нокти на орел.

Изкрещя от неподправен ужас, съпротивляваше се, с усилие на волята се задържа към онова, което беше останало от човешкия му облик. През стиснати зъби повтаряше името си „Ломан Уоткинс“, сякаш това беше заклинание, предпазващо го от злокобната промяна.

Мина време. Минута. Десет. Един час. Не знаеше колко точно. Борбата да задържи човешката си физика го хвърли в безсъзнание.

Бавно се съвзе. С облекчение видя, че лежи на земята пред къщата, без да се е променил. Окъпан беше в пот. Но силният, изгарящ плътта му огън, беше намалял. Ръцете му бяха същите, без уродливото издължаване на пръстите.

Заслуша се в нощта. Вече не се чуваха далечните викове и беше благодарен за тази тишина.

Страхът, единственото чувство, което изпитваше, и като Нов човек сега го бодеше като нож, караше го да пищи. За известно време го бе страх, че е от онези склонни към регресиране, а сега това мрачно предположение за малко не се потвърди. Но ако се беше предал на желанието, той щеше да изгуби и оня свят, който познаваше, преди да претърпи Промяната, както и смелия Нов свят, подготвян от Шедак. Нямаше да притежава нито един от тях.

Още по-зле: започваше да се съмнява, че самият той не е уникален, че всъщност всички хора от Новата раса криеха в себе си семето на регресията. Нощ след нощ броят на регресиралите се увеличаваше.

Изправи се на крака, залитайки.

Капки пот блестяха като ледена коричка по кожата му, когато най-сетне вътрешният пожар угасна.

Тръгна като на сън към патрулната кола. Вече не знаеше дали изследването на Шедак и технологичният му завършек са успешни. Не беше така сигурен, че Промяната има смисъл.

Ако хората от Новата раса бяха обречени да регресират рано или късно.

Той помисли за Томас Шедак в голямата къща в северната част на залива, контролиращ града, в който неговите чудовища бродеха из сенките, и го обзе празнота.

Тъй като четенето за удоволствие беше любимото му занимание от детските години, той си спомни д-р Моро на Хърбърт Уелс и се запита в това ли се беше превърнал Шедак. Превъплътил се в Моро, Шедак сигурно беше Моро за века на микротехнологиите, връхлетян от болното видение за трансценденталност, постигната чрез насилственото сливане на човек и машина. Очевидно страдаше от мания за величие и беше достатъчно надменен, за да повярва, че е в състояние да ускори развитието на човечеството на по-високо стъпало, тъй като неговият оригинал Моро е вярвал, че може да направи човеци от диви животни и да победи Бога.

Ако, не дай, Боже, Шедак не беше гений, ако беше само маниак като Моро, тогава всички те бяха прокълнати.

Ломан влезе в колата и затвори вратата. Запали мотора и включи отоплението, за да стопли изпотеното си и замръзнало тяло.

Екранът на компютъра светна, готов за работа.

За да защити изпълнението на проекта „Муунхок“, който, погрешен или не, беше сега единственото му бъдеще, той трябваше да приеме, че момичето Кристин беше избягало и че Фостърови и Тъкър не са я хванали. Трябваше да постави хора да наблюдават тайно черния път и улиците в северната част на Муунлайт Къв. Ако момичето пристигнеше в града да търси помощ, те можеха да я посрещнат. Твърде вероятно беше тя, без да знае, да разкаже на някой от Новата раса историята за подивелите си родители, а това щеше да бъде нейният край. Дори ако отидеше при все още непроменени хора, едва ли щяха да повярват на чудната й история. Но нямаше избор.

Налагаше се да разговаря с Шедак за куп неща и да се занимае с някои полицейски дела.

Беше гладен. Беше нечовешки гладен.