Дийн Кунц
Полунощ (91)

34.

Те пак се бяха събрали в спалнята на Хари на третия етаж, където час и половина обсъждаха идеите си. Не бяха запалили лампи. Оскъдната следобедна светлина заливаше стаята и допринасяше за мрачното настроение.

— И така, разбрахме се, че има два начина да изпратим съобщение извън града — каза Сам.

— Но и в двата случая — обади се неспокойно Теса, — ти ще трябва да излезеш навън и да минеш доста път, докато намериш начин за връзка с останалия свят.

Сам сви рамене.

Теса и Криси се бяха събули и бяха седнали на леглото. Момичето твърдо възнамеряваше да стои близко до Теса. Приличаше на пиленце, току-що излюпено, сгушено до квачката.

Теса продължи:

— Този път няма да е така лесно, както отиването до Колтрейнови през две къщи оттук. Не и през деня.

— Искаш да кажеш, че трябва да изчакам докато се стъмни? — попита Сам.

— Да. Когато започне да се стъмва, мъглата ще се сгъсти.

Казваше точно каквото мислеше, макар че и тя се притесняваше от забавянето. Докато чакаха, още хора щяха да минат през Промяната. Муунлайт Къв щеше да стане още по-опасен и изпълнен с изненади.

Сам попита Хари:

— Кога се стъмва?

Хари седеше в стола си. Мууз отново беше неотлъчно до господаря си и беше напъхал голямата си глава под облегалката на стола, върху скута му, готов да седи дълго в тази неудобна поза само за да получи някоя ласка.

— Сега се стъмва към шест часа — отговори Хари.

Сам беше седнал пред телескопа, но в момента не гледаше. Преди няколко минути оглеждаше улиците и каза, че вижда по-голямо оживление от преди — много коли и пешеходни патрули. С намаляването на броя на непроменените заговорниците ставаха по-смели и не се страхуваха, че ще привлекат вниманието върху себе си.

Сам погледна часовника си и каза:

— Не ми се иска да губим още три-четири часа. Колкото по-бързо успеем да се обадим, толкова повече хора ще спасим от… от каквото и да е това, което правят с тях.

— Но ако те хванат само защото не си изчакал вечерта — обади се Теса, — тогава шансовете някой да се спаси стават много по-малки.

— Дамата има право — намеси се Хари.

— При това тя е напълно права — намеси се Криси. — Това, че те не са извънземни, не означава, че по-лесно ще се справим с тях.

Тъй като дори и с работещите телефони имаше ограничени възможности за връзка с града, бяха изоставили този вариант. Но Сам разбра, че всеки персонален компютър, свързан чрез модем със суперкомпютъра Сън в „Ню Уейв“, щеше да им осигури изход от телефонна градска мрежа и те можеха да заобиколят ограниченията и блокировките.

Както беше забелязал Сам миналата вечер, когато беше използвал компютъра в полицейската кола, Сън поддържаше директен контакт с десетки други компютри, включително и с някой банки данни на ФБР, закодирани за други, освен за агентите на Бюрото. Ако можеше да намери такъв компютър да го свърже със Сън и чрез Сън да се свърже с Бюрото, тогава би могъл да предаде съобщение за помощ, което щеше да се появи на екрана на компютър в Бюрото и да излезе напечатано от лазерните принтери при тях.

Това беше при условие, че ограниченията за външни контакти, отнасящи се до всички телефони, не се отнасяха за линиите, чрез които Сън поддържаше връзките си със света. Ако линиите на Сън извън Муунлайт Къв също бяха отрязани, тогава нямаше надежда за връзка.

По ясни причини Сам не искаше повече да влиза в домовете на работещите за „Ню Уейв“, страхувайки се да не срещне хора като Колтрейнови. Оставаха само два начина да си осигурят достъп до личен компютър, свързан със Сън.

Би могъл да се вмъкне в полицейска патрулна кола и да използва един от подвижните им терминали, както миналата вечер. Но сега те бяха алармирани за присъствието му и беше по-трудно да се добере до кола. Освен това почти всички коли бяха заети в издирването им. И дори да намери кола, паркирана на обществено място, там щеше да има повече хора отпреди.

На второ място биха могли да използват компютъра в гимназията на Рошмор Уей. „Ню Уейв“ им беше подарила компютри, за да обвърже обществото още по-тясно с тях. Сам и Теса предполагаха че компютрите в училището имаха възможност да се свързват със Сън.

Но Централното училище, както се наричаше смесеното начално и гимназиално училище в Муунлайт Къв, беше разположено на западната страна на Рошмор Уей, през две пресечки от къщата на Хари. При нормални условия това беше приятна петминутна разходка, но сега, при засиленото полицейско наблюдение да се стигне дотам, без да ги забележат, беше все едно да се върви през минирано поле.

— На всичко отгоре — каза Криси, — в Централното още има часове. Не може да се влезе и да се включи компютърът.

— А и не сме сигурни дали учителите не са вече променени — добави Теса.

— Кога свършват часовете? — попита Сам.

— Ами в „Томас Джеферсън“ излизаме в три, но в Централното учат още половин час.

— Значи в три и трийсет — каза Сам.

Хари погледна часовника си.

— Още четиридесет и седем минути. Освен това имат и извънкласни занятия, нали?

— Разбира се — отвърна Криси. — Оркестърът или футболният клуб, или нещо друго.

— И в колко свършва всичко това?

— Знам, че упражненията на оркестъра са от четири без петнайсет до пет без петнайсет — продължи Криси, — защото имам приятелка, която свири на кларинет. И аз искам да свиря в оркестъра догодина. Ако го има. Ако има догодина.

— Така че да кажем… към пет училището се изпразва.

— Заниманията по футбол продължават и след това.

— Ще играят ли днес на този дъжд?

— Мисля, че не.

— Ако и без това ще чакаш до пет или пет и половина — обади се Теса, — тогава може да изчакаш още малко и да отидеш след мръкване.

— Май е точно така — кимна Сам.

— Но забравяш нещо, Сам — вметна Хари.

— Какво?

— Малко след като излезеш, някъде към шест часа, те ще дойдат да ме променят.

— Божичко, прав си! — възкликна Сам.

Мууз хлъзна главата си под облегалката на стола. Той застана нащрек и наостри уши, сякаш разбра за какво си говорят и вече очакваше звънеца или почукване на външната врата.

— Но май трябва да изчакаш да се стъмни, преди да излезеш. Шансовете са по-добри — каза Хари. — Ще трябва обаче да вземеш Криси и Теса със себе си. Тук няма да са в безопасност.

— И теб ще трябва да вземем — каза Криси веднага. — Теб и Мууз. Не бих понесла мисълта, че ще го превърнат в машина или нещо подобно.

Мууз изджафка.

— Дали не можем да го накараме да не лае? — попита Криси. — Може да ни издаде с джафкането си. Бих могла да омотая муцуната му с марля, което, разбира се, е малко жестоко, защото ще означава, че му нямаме доверие и физически ще го затрудним, но по-късно ще му се отплатим с една сочна…

Криси изведнъж млъкна, усетила неодобрителните погледи на останалите.

Все по-гъсти облаци загръщаха небето и мракът в стаята се сгъстяваше. Но Теса виждаше лицето на Хари съвсем ясно. Разбра колко много му струва да скрива страха си, макар да се усмихваше с истинска усмивка и да говореше с равен тон.

Хари се обърна към Криси:

— Няма да мога да дойда с вас, мила.

— О! — възкликна момичето. Погледна го, после премести стола, на който седеше. — Но ти дойде в училище онзи път, за да говориш с нас. Трябва да има начин да се измъкнеш!

Хари се усмихна.

— Асансьорът слиза до гаража на нивото на мазето. Не шофирам вече и нямам кола, затова гаражът е празен и лесно мога да изляза на тротоара със стола. Но по тези улици се движа трудно, защото на места са стръмни. Моторът не е достатъчно мощен, за да ги изкачи.

— Ще вървим заедно — каза искрено Криси. — Ще ти помагаме.

— Мило момиче, не можеш да се промъкнеш през три пресечки вражеска територия и да ме влачиш — твърдо каза Хари. — Освен това ще се наложи да се криете, да се придвижвате от двор на двор, между къщите, а аз мога да се търкалям с този стол само по тротоара.

— Можем да те носим!

— Не — намеси се Сам. — Няма да можем. Не и ако целта ни е да стигнем до училището и да се обадим в Бюрото. Разстоянието е малко, но е пълно с опасности. Извинявай, Хари!

— Няма място за извинения — отвърна инвалидът. — Не бих ви позволил да постъпите по друг начин. Да не мислите, че искам да ме влачите като торба цимент през половината град?

Разтревожена, Криси стана от леглото и застана права, притиснала ръце към корема си. Местеше погледа си от Теса към Сам и обратно, а в очите й се четеше няма молба да спасят Хари.

Навън сивото небе беше натежало страховити черни облаци.

Дъждът намаля, но Теса усети, че това беше временна пауза и след малко щеше да завали с още по-голяма сила.

Мракът се сгъстяваше и в душите им също натежа.

Мууз леко изскимтя.

От очите на Криси бликнаха сълзи и за да ги скрие, тя се приближи към прозореца и се загледа към съседната къща и улицата зад нея. Застана далече от стъклото, за да не я забележат отдолу.

Теса искаше да я успокои.

Искаше да успокои и Хари.

Имаше желание да поправи всичко.

Като сценарист, режисьор и продуцент беше енергична и упорита. Биваше я да ръководи нещата, да ги управлява, но сега беше объркана. Не винаги реалността й помагаше да направи филма си — понякога действителният свят не отговаряше на изискванията й. Сигурно точно заради това беше предпочела кариерата пред семейството, дори след като се беше радвала на прекрасна семейна атмосфера като дете. Реалният живот беше скучен и непредсказуем, пълен с празнини. Във филмите й той беше подреден и последователен. Животът си беше живот — разнолик и богат, но филмът предаваше есенцията му. Сигурно есенцията на живота й се нравеше повече от истинската му пъстрота.

Наследеният от Локландови оптимизъм и сега не я напусна въпреки безизходицата.

Хари наруши тишината.

— Всичко ще бъде наред.

— По какъв начин? — попита Сам.

— Вероятно съм последният в списъците им — каза Хари. — Едва ли са загрижени за инвалидите и слепите хора. Дори и да разберем нещо, нямаме възможност да излезем от града да търсим помощ. Например г-жа Сагериан, тя живее на „Пайнкрест“. Сляпа е и се обзалагам, че ние с нея сме последните в списъка. Ще дойдат при нас към полунощ. Ще видите, че ще стане така. Така че вашата задача е да отидете в гимназията, да се свържете с Бюрото и да повикате помощ преди полунощ и тогава всичко с мен ще е окей.

Криси се извърна от прозореца с мокри от сълзите бузи.

— Наистина ли мислите така, господин Талбот? Наистина ли те няма да дойдат по-рано от полунощ?

Хари шеговито й намигна.

— Ако те лъжа, мила, нека Бог да ме порази с гръм още сега.

Дъждът продължаваше да вали, но гръм не изтрещя.

— Виждаш ли! — ухили се Хари.

Макар момиченцето да искаше да вярва на Хари, Теса знаеше, че не можеха да разчитат, че ще бъде последен в списъка. Но имаше някакъв шанс. Истинският живот, както тя си мислеше преди малко, беше непредсказуем. Искаше й се да вярва, че Хари ще бъде в безопасност до полунощ, макар да съзнаваше, че опасността беше много близка и реална.