Дийн Кунц
Полунощ (37)

37.

Теса Локланд се скри в една денонощна пералня на самообслужване съвсем близо до Оушън Авеню. Искаше да се приюти на светло, където нямаше сенки. Беше сама в пералнята. Седна на изподраскан пластмасов стол. Загледа се в кръглите, стъклени отвори на сушилните, като че ли можеше, осенена свише, да разчете там послание за спасението си.

Като документалист умееше да усеща нюансите и тоновете в живота, тъй като това правеше филма достоверен. Затова сега безпогрешно забеляза сенките на тъмнината и смъртта и незнайните сили, действащи в този изтормозен град. Странните същества в мотела вероятно издаваха онези звуци, които беше чула на плажа. Без съмнение сестра й беше убита от същите същества, без значение кои бяха те. Значи точно затова властите така много настояваха Марион да одобри кремацията на тялото на Дженис, не защото онова, което беше останалото от него, е било разрушено от морската вода и изядено от рибите, но главно защото кремацията щеше да прикрие раните, които биха провокирали неудобни въпроси при евентуална аутопсия. Забеляза също занемарените витрини и общия външен вид на Оушън Авеню. Рафтовете за витрините бяха празни, липсваше оживление, което беше необяснимо за град, където нямаше безработица. Беше забелязала мрачната външност на хората по улиците, както припряността им и тяхната целенасоченост, доста странна за спокоен, крайбрежен град.

Все пак нямаше правдоподобно обяснение защо полицията иска да скрие причината за убийството на Дженис. Или пък защо градът беше затънал в икономическа депресия въпреки просперитета си. Или какви бяха онези кошмарни същества в мотела. Нюхът й към нещата разкриваше някои истини, но умението й да ги разпознава не означаваше, че ще намери отговорите и че ще разкрие загадките, които се криеха зад всичко това.

Трепереше от студ под ярката светлина на луминесцентните лампи, вдишваше ароматите на перилните препарати и слабия мирис на цигарени угарки откъм двата пълни с пясък пепелника и се чудеше каква ще бъде следващата й стъпка. Не беше изгубила твърдостта си да отиде докрай при разследването на смъртта на Дженис, но вече губеше смелостта да играе на детектив съвсем сама. Беше й нужна помощ и сигурно можеше да я намери от областните или щатските власти.

Първото, което трябваше да направи, беше да се измъкне невредима от Муунлайт Къв.

Колата й се намираше в „Къв Лодж“, ала тя не искаше да се връща там. Онези… онези същества вероятно още бяха в мотела или го наблюдаваха от гъстите храсти и от вездесъщите сенки, неразделна част на града. Както Кармел в Калифорния, Муунлайт Къв беше град, застроен на планина и море. Теса обичаше Кармел, защото и природата и архитектурата сякаш бяха произведение на изкуството. Обаче Муунлайт Къв не се къпеше в артистични полусенки и не се радваше на изобилието на Кармел, по-скоро този град беше свалил цялата си лакировка, под която дебнеше нещо диво, примитивно. Всяка група дървета или тъмна улица, не излъчваха красота, а смърт и ужас. Муунлайт Къв би й се сторил по-атрактивен, ако улиците и алеите бяха осветени от толкова луминесцентни лампи, колкото имаше в пералнята.

Може полицията вече да се беше отзовала на виковете и писъците. Но Теса едва ли би се чувствала в безопасност просто заради полицаите. Това е част от проблема. Те ще настояват да разкаже за останалите гости на мотела. Ще узнаят, че Дженис й е сестра, въпреки че нямаше да признае, че е тук, за да разпитва за смъртта на сестра си. Те щяха да я подозират. Ако бяха съучастници в сделка за прикриване на истинското естество на смъртта на Дженис, сигурно нямаше да се поколебаят да се отнесат грубо с нея.

Налагаше се да изостави колата.

По дяволите, нямаше да напусне града тази вечер. Би могла дори да спре някой шофьор на черния път, без да попадне на моторизиран психопат. Но междувременно, докато стигне шосето, трябваше да върви през тъмна безлюдна местност, където рискът да се натъкне на онези тайнствени същества беше много голям.

Те я бяха гонили в осветено обществено място. Нямаше причина да вярва, че е в безопасност в пералнята, тъй както и посред гората. Когато тънкото було на цивилизацията падне и първобитният ужас избухне, човек няма да е в безопасност дори на стъпалата на черквата, както се беше уверила от преживяването си в Северна Ирландия.

Все пак ще предпочете светлината, ще избяга от тъмнината. Беше преминала невидимата стена между реалността, която добре познаваше, и другия свят на враждебността. Докато самата тя се намираше в Зоната на здрача, беше мъдро да потърси сигурността на светлината.

Това не й оставяше голям избор за действие, освен да остане в пералнята и да изчака утрото. През деня можеше да рискува едно дълго пътешествие до шосето.

Лицето й се отрази в стъклото на сушилнята. Някакво насекомо се блъскаше в пластмасовите капаци на луминесцентните лампи.