Дийн Кунц
Полунощ (22)

22.

Гонена от въображаеми паяци, змии, бръмбари, плъхове, прилепи и от сътворените от страха й призраци, подканвана от драконовия рев на далечни камиони, Криси изпълзя от отточния ръкав, в който се беше скрила, преви се като джудже, зашляпа по главния канал, пак се спъна в хлъзгавата, започнала да се разлага мърша, и изхвръкна навън от покрития с тиня канал. Въздухът беше чист и сладък. Макар че ровът беше с отвесни стени, високи над два метра, въпреки прецежданата през мъглата лунна светлина и забулените звезди, тя се почувства освободена. Вдиша хладния влажен въздух с пълна сила, като се стараеше да не вдига шум.

Заслуша се в нощта и не след дълго беше възнаградена — чу познатия странен вой, който идваше от южния край на ливадата. Уверена беше, че чу три различни гласа. Ако майка й, баща й и Тъкър бяха на юг от нея, дирейки я в гората, те навярно се бяха отдалечили доста. Трябваше да се върне към северната част на гората, през ливадата, където я беше хвърлила Гъдайва, след това да се насочи на изток, докато стигне Муунлайт Къв. Нека я търсят в погрешната посока.

Едно беше сигурно — не можеше да остане повече тук.

Не можеше да върви и на юг.

Тя се изкатери от рова и се затича през ливадата пак по стария маршрут, по който беше дошла. Докато вървеше, прехвърли проблемите си на ум. Беше гладна, не беше вечеряла и беше уморена. Мускулите на раменете и гърба я боляха от прекараното време в тесния, студен бетонен канал. Краката също я наболяваха.

„Е, какъв ти е проблемът? — запита се тя, стигайки до дърветата в края на поляната. — Или ще е по-добре Тъкър да те отмъкне и да те превърне в един от тях?“