Дийн Кунц
Полунощ (38)

38.

Криси не можеше да влезе в Муунлайт Къв, както беше планът й, затова се отби на Холиуел Роуд и се върна обратно по пътя, по който беше дошла. Навлезе в гората, притичвайки предпазливо от дърво до дърво, като се стараеше да избегне шумоленето, което би довело тук пазачите, скрити около кръстовището.

След стотина-двеста метра, когато вече не можеха да я чуят или видят, тя забърза. След малко се озова пред една от къщите до черния път. Едноетажното ранчо, сгушено в дъното на голяма поляна, едва се виждаше зад боровете и елите, незабележимо на бледата лунна светлина. Прозорците не светеха.

Трябваше да размисли, но крайно време беше да се постопли. От все сърце се надяваше да няма кучета в двора на къщата. Побърза към гаража, без да стъпва на чакълестата алея, за да не вдига шум. Както очакваше, освен голямата гаражна врата, през която колите влизаха и излизаха, имаше малък страничен вход. Вратата му беше отключена. Влезе в гаража и затвори вратата.

Последните лъчи на избледняващата луна влизаха през остъклената врата и през двата високи тесни прозореца на западната стена, но светлината й не беше достатъчна.

Виждаше само блясъка на хромираните брони и на предните стъкла на две паркирани коли. Тя се промъкна към едната, простряла ръце като слепец пред себе си, от страх да не катурне нещо. Колата беше отключена. Бързо се вмъкна зад кормилото, като остави вратата отворена, за да използва лампата на купето. Помисли си, че тази светлина може да се забележи през прозорците на гаража, ако някой в къщата се събудеше и погледнеше навън, но се налагаше да рискува.

Прерови жабката и джобовете на вратите с надеждата да намери храна, защото много хора държаха там шоколадчета, ядки или някакви пръчици за закуска. Макар да беше закусвала следобеда, докато още беше в килера, от десет часа не беше хапвала нищо. Стомахът й се свиваше от глад. Нямаше надежда да намери фунийка с течен шоколад или сандвич с желе, но поне намери дъвка и един зелен марципан, забутан под прашната седалка.

В другата кола откри два шоколада с лешници.

— Господи, благодаря ти!

Изяде бързо първия шоколад, но следващия погълна на малки хапки, като го остави да се разтопи в устата си.

Ядеше и размишляваше как да се вмъкне в Муунлайт Къв. Съставяше си план за действие.

Обичайното време за лягане беше отдавна минало и изтощена от безкрайната гонитба и огромното физическо напрежение, просто искаше да остане в колата и да поспи няколко часа, преди да изпълни плана си. Прозя се и се отпусна в седалката. Всичко я болеше, очите й натежаваха като тежки монети.

Картината на собствената й смърт, която изникна в съзнанието й, беше така тревожна, че тя стана и излезе. Ако заспеше в колата, нямаше да се събуди, докато някой не я откриеше сутринта. Сигурно хората, които държаха колите си в този гараж, бяха видоизменени като родителите й. В такъв случай беше обречена.

Навън, трепереща от щипещия студ, Криси се върна обратно до черния път и зави на север. Мина край още две смълчани къщи, през още една горичка и стигна до четвъртата къща, пак едноетажна, с покрив от червени керемиди, облицована с червено дърво.

Познаваше хората там. Господин и госпожа Юлан. Госпожа Юлан продаваше на лавката в училище, а господин Юлан беше градинар и имаше много ангажименти в града. Рано всяка сутрин господин Юлан влизаше в града с белия си камион, натоварен с косачки за трева, резачки за храсти, лопати, чувалчета с тор и всичко необходимо на един градинар. Оставяше госпожа Юлан в училище и отиваше да си гледа работата. Криси реши, че може да намери място, за де се скрие в каросерията на камиона, която беше покрита. Сгуши се между градинарските принадлежности на господин Юлан.

Камионът беше в отключения гараж на Юланови. Това си беше провинция, все пак тук хората си имаха доверие. Това беше добре, обаче даваше предимство на преследвачите й.

Криси рискува и запали осветлението във фургона на камиона. Светлината не можеше да се забележи от къщата. Тя внимателно се промъкна между градинарските принадлежности, натрупани до задната врата. На гърба на шофьорската кабина наред с две двайсеткилограмови торби с тор, стръв за риба и пръст за саксии бяха наредени сгънати найлонови торби, в които господин Юлан прибираше окосената трева. Можеше да използва някои от тях като дюшек, други като одеяла, за да преспи до сутринта, свита между торбите.

Направи си гнездо сред чувалчета, които леко я бодяха. От дългата употреба те бяха напоени с мириса на прясно окосена трева. След малко се стопли и за пръв път се почувства уютно.

„И докато нощта напредва — мислеше малката Криси, — човешката миризма ще се слее с мириса на трева. Така хитро ще се прикрия от преследващите ме извънземни. Кой знае, може да бяха вампири! Те душеха миризмите не по-зле от хрътките.“