Дийн Кунц
Полунощ (43)

43.

Сам беше забелязал друга телефонна будка до сервизен гараж на Юниън 76, една пресечка на север от Оушън Авеню. Гаражът не работеше. Прозорците бяха покрити с пласт прах. Небрежно изписан надпис „ПРОДАВА СЕ“ висеше на един от тях, сякаш собственикът въобще не се интересуваше дали мястото ще бъде продадено или не и беше оставил този надпис просто така. Мъртви листа и сухи борови иглички от околните дървета, подгонени от вятъра, се бяха накамарили около бензиновите колонки.

Телефонната будка се намираше до южната стена на сградата и се виждаше откъм улицата. Сам влезе през в кабината, но не я затвори, защото се боеше да не задейства автоматичното осветление и да привлече вниманието към себе си. Полицаите моментално щяха да дойдат, ако бяха наблизо.

Телефонът мълчеше. Пусна монета с надеждата, че ще задейства някакъв сигнал. Не получи линия.

Тресна вилката на слушалката. Монетата се върна.

Пробва отново, без резултат.

Сигурно бяха прекъснали телефона, когато гаражът на Юниън 76 беше престанал да работи.

Все пак се съмняваше, че полицаите, използвайки достъпа си до компютъра на телефонната компания, са прекъснали всички улични телефони в Муунлайт Къв. В момента, в който бяха разбрали, че таен федерален агент пребивава в града, са взели извънредни мерки да му попречат да се свърже с външния свят.

Разбира се, възможно беше да надценява техните способности. Длъжен беше да пробва някой друг телефон, преди въобще да се е отказал от връзка с бюрото.

По време на разходката си, на север от Оушън Авеню, беше минал край една обществена пералня. Беше забелязал телефон през витрината в края на редицата от сушилни апарати.

Напусна Юниън 76. Стараеше се да избягва уличните лампи. Използваше алеите, промъквайки се през смълчания град към мястото, където беше забелязал пералнята. Молеше се вятърът да стихне и мъглата да се задържи още малко.

На една пресечка от пералнята за малко да налети на полицай, шофиращ към центъра на града. Патрулният се приближаваше бавно, оглеждаше двете страни на улицата, Сам не успя да избегне силната светлина на уличната лампа, но за щастие полицаят гледаше на другата страна.

Сам отстъпи заднешком и се напъха във входа на триетажна сграда, където се помещаваха различни служби. Олющената табела отляво на вратата изброяваше — зъболекар, двама адвокати, доктор и пирографист. Ако патрулният завиеше на ъгъла и минеше край него, вероятно щеше да го забележи. Но ако колата продължеше направо към океана или завиеше надясно в западна посока, никой нямаше да го види.

Облегнат на заключената врата, скрит в сенките, доколкото беше възможно, Сам се замисли и забеляза, че дори в един и трийсет сутринта Муунлайт Къв беше странно притихнал и улиците бяха необикновено пусти. Дори и малките градове си имаха своите нощни птици, както и оживените градове. Би трябвало да види поне един-двама пешеходци, някоя кола или други признаци на живот освен полицейския патрул.

Черно-бялата кола зави надясно и изчезна.

Макар че опасността го беше отминала, Сам остана в тъмния вход. Представи си отново пътя, по който беше минал от „Къв Лодж“ до кметството, оттам до Юниън 76 и накрая до сегашното си местоположение. Не можеше да се сети за къща, в която свири музика, гърми телевизор или в която смехът на закъснели гуляйджии да подсказва, че има празненство. Не видя млади двойки да се целуват в паркирани коли. Малкото ресторанти и кръчми бяха затворени, киното не работеше и ако той и полицаите не бяха единствените движещи се фигури, то Муунлайт Къв би приличал на град-призрак. Всички гостни, спални и кухни в града биха могли да бъдат обитавани от сковани трупове или от роботи, представящи се за хора през деня, изключвани през нощта за пестене на енергия, когато не беше необходимо да се създава илюзия за наличието на живот.

Все по-загрижен от думата „промяна“ и свързването й с понятието, наричано от тях проект „Муунхок“, той излезе от входа, зави на ъгъла и се затича по ярко осветената улица към пералнята. Видя телефона още докато отваряше остъклената врата.

Бързо прекоси половината помещение. От дясната му страна имаше сушилни апарати, в средата два реда перални машини, наредени с гръб една към друга, няколко стола до пералните, още до лявата стена, до автоматите за дъвка и прах за пране. Стигна до гишето за сгъване на прането и разбра, че мястото не е пусто. Една дребна блондинка в избелели джинси и син пуловер беше седнала на един от жълтите пластмасови столове. Нито един от сушилните или пералните апарати не работеше, а жената не носеше кошница с пране.

Сам се стресна от присъствието й — жив човек посред зловещата нощ. Закова се на място и примигна.

Тя седеше на края на стола явно напрегната. Ръцете й бяха стиснати в скута. Сякаш не смееше да диша.

Разбрал, че я е изплашил, Сам каза:

— Съжалявам.

Тя го стрелна с поглед, сякаш беше зайче, изскочило пред лисица.

Съзнаващ, че погледът му сигурно гори и външно е разтревожен, той добави:

— Не съм опасен.

— Те всички казват така.

— Кои са тези „те“?

— Но аз съм.

Попита объркан:

— Вие сте какво?

— Опасна.

— Наистина ли?

Тя стана на крака.

— Имам черен колан.

От дни насам на лицето на Сам се появи истинска усмивка.

— Можете да убивате само с ръцете си?

Бледа и трепереща, тя се загледа в него за малко. Когато заговори, пролича сдържаният й гняв:

— Ей, задник, я не ми се подигравай. Така ще те натупам, че като си тръгнеш, ще дрънчиш като счупена латерна!

Най-сетне, впечатлен от избухливостта й, Сам започна да осъзнава наблюденията, които беше направил. Нито един от апаратите не работеше. Тя не носеше кошница за пране. Не носеше прах за пране или шише с перилен препарат.

— Какво има? — попита той, станал внезапно подозрителен.

— Ако стоиш далеч от мен, няма да стане нищо.

Запита се дали тя знаеше нещо за местните полицаи, които бяха по петите му. Това беше налудничаво. Откъде ли ще знае?

— Какво правите тук, щом не носите дрехи за пране?

— Защо ти е да знаеш? Да не е твоя тая дупка? — попита тя.

— Не. Сигурен съм, че не е и ваша.

Тя се облещи срещу него.

Той бавно я огледа и чак сега забеляза колко е привлекателна. Очите й бяха ясносини като юнско небе, кожата чиста, като летен въздух. Изглеждаше не на мястото си на този мрачен октомврийски бряг, още повече във влажната пералня, в един и трийсет сутринта. Наред с красотата й забеляза и други неща — силният страх, стаен в очите й, бръчките около тях и стиснатите устни. Този страх беше твърде голям, за да бъде породен единствено от присъствието му. Ако беше висок един и деветдесет и тежък сто килограма татуиран мотоциклетист с пистолет в едната ръка и десетинчов нож в другата, ако беше нахълтал в пералнята, ревейки сатанински химни, безкръвната й бледност и страхът в очите й щяха да бъдат разбираеми. Ала той беше само Сам Букър, чиято най-привлекателна черта на агент бяха голямото му добродушие и ореолът от спокойствие.

Разтревожен от нейното безпокойство, каза:

— Идвам за телефона.

— Какво…

Сам посочи монетния апарат.

— Да — каза тя, сякаш потвърждаваше, че е телефон.

— Дойдох да се обадя.

— Аха.

Без да сваля поглед от нея, отиде до апарата, пусна четвърт долар, но не получи сигнал. Върна монетата, опита отново. Нямаше късмет.

— Проклятие! — изръмжа той.

Блондинката се беше запътила към вратата. Закова се на място, сякаш се боеше, че той ще се втурне към нея и ще я повали на земята, ако се опита да излезе.

Атмосферата в градчето беше породило у Сам силна параноя. Все повече през последните часове си мислеше, че всеки в този град е негов потенциален враг. Изведнъж усети, че поведението на тази жена се дължеше на състояние подобно на неговото.

— Да, разбира се, та вие не сте оттук, от Муунлайт Къв?

— Е, и?

— И аз не съм.

— И какво от това?

— Сигурно сте видели нещо.

Тя го погледна.

Сам добави:

— Видели сте нещо и ви е страх. Хващам се на бас, че имате основание!

Беше готова да се затича към вратата.

— Чакайте малко — произнесе бързо той. — Аз съм от ФБР. — Гласът му леко потрепери. — Честна дума.