Дийн Кунц
Полунощ (42)

42.

Макар че беше физически и умствено изтощена, Криси не можа да заспи. Сгушена между чувалчетата в задната част на камиона на господин Юлан, беше на границата между съня и бодърстването, със силното желание да се отпусне и да заспи.

Чувстваше се непълноценна, сякаш не беше свършила нещо, което беше по силите й. Най-после се разплака. Заровила лице в чувалчетата с дъх на сено, тя хлипаше, което не беше правила от бебе. Плачеше за майка си и баща си, навярно загубени за нея завинаги, не покосени от смъртта в пълния смисъл на думата, а превзети от нещо нечисто, нечовешко, сатанинско. Плачеше за загубеното си юношество, за пропуснатата езда по крайбрежните ливади, за приятните часове с книга в ръка на плажа. Всичко това беше разбито докрай. Плачеше за нещо друго, загубено от нея, нещо неясно, което тя не можеше да назове. Струваше й се, че беше нейната невинност или може би вярата й в тържеството на доброто над злото.

Нито една от героините на книгите, които четеше, не би се отдала на самосъжаление и Криси се засрами от потока сълзи. Но да плаче бе съвсем човешко. Навярно трябваше да плаче, за да си докаже, че не носи в себе си чудовищните семена, които бяха покълнали и пуснали филизи в нейните родители. Макар и да плачеше, тя си оставаше Криси. Плачът беше доказателство, че никой не беше откраднал душата й.

Най-сетне тя заспа.