Дийн Кунц
Полунощ (129)

35.

Хари чу шума на асансьора, след това някой затрополи в спалнята на третия етаж. Помисли си, че две чудеса за един ден са твърде много, за да е истина, но после чу гласа на Сам откъм стълбата.

— Тук, Сам! Тук съм!

Миг по-късно агентът се изкатери на тавана.

— Теса? Криси? — попита развълнувано сакатият.

— Долу са. И двете са добре.

— Слава Богу! — Хари пое дълбоко въздух. — Я погледни тези чудовища.

— Не бих искал.

— Изглежда Криси е била права за извънземните нашественици.

— Не, това е нещо по-странно.

— Какво е? — рече Хари, когато Сам коленичи до него и с отвращение отблъсна трансформираното тяло на Уърти.

— Проклет да съм, ако знам. Дори мисля, че въобще не искам да знам.

— Навлизаме във век, който ни позволява да моделираме нашата среда, не е ли така? Науката ни дава тази възможност. Преди само лудите си представяха това.

Сам не отвърна нищо.

Хари продължи:

— Сигурно намесата ни в моделирането на средата не е правилна. Може би не бива да променяме онова, което природата е създала.

— Сигурно. От друга страна мисля, че трябва да опитаме. Само трябва да молим Бога хората, които ще се занимават с това, да не приличат на Шедак. Добре ли си, Хари?

— Благодаря, доста добре. — Той се усмихна. — Само дето все още съм инвалид. Виждаш ли този изрод? Беше се навел да ми извади гръкляна, а аз нямах патрони! Беше впил ноктите си в шията ми и изведнъж падна мъртъв. Това чудо ли е, или какво?

— Това чудо е из целия град — рече Сам. — Всички са измрели след смъртта на Шедак. Свързани са били по някакъв начин. Хайде да те свалим долу, далеч от тази помия.

— Убиха Мууз.

— Ами, убили са го. С кой ли мислиш Криси и Теса се занимават там долу?

Хари прошепна:

— Но аз ги чух…

— Изглежда някой го е ритнал. На главата му има дълбока рана. Сигурно е паднал в безсъзнание, но не изглежда раната да е сериозна.