Дийн Кунц
Полунощ (54)

54.

— Шолник!

Като смъкваше ризата си, събуваше обувките и трескаво хвърляше всичко, което му пречеше, Бари Шолник не обърна внимание на Ломан.

— Бари, спри, за Бога! Не разрешавай да ти се случи! — извика разгорещено Пениуърт. Беше блед и се тресеше. Ломан погледна от Шолник към Пайзър и в погледа му долови същия див огън, който предшестваше регресията.

— …тичай на свобода, на лов, кръв, нужда, кръв…

Кошмарният напев на Пайзър се заби като клин в главата на Ломан и той поиска да се изскубне от него. Обаче… не, не беше като клин! Беше странно мелодичен, проникващ дълбоко. Пронизваше го не като стоманено копие, а като музика. Точно по тази причина искаше това да спре, защото му допадаше, съблазняваше го, подтикваше го да отхвърли грижите и отговорностите си. Караше го да се оттегли от прекалено сложния интелектуален живот и да приеме съществуване, изтъкано главно от физически удоволствия, да приеме различен свят, чиито граници бяха фиксирани от секса и храненето, от тръпката от лова. Животинският напев на Пайзър го теглеше към свят, където споровете се уреждаха главно със сила и в който никога повече нямаше да се тревожи или да се замисля.

— …нужда, нужда, нужда… да убивам…

Тялото на Шолник се наведе напред и гръбначният му стълб се видоизмени. Гърбът му загуби формата си, характерна за човешкия вид. Кожата му стана пореста…

— …ела, бързо, бързо, ловът, кръв, кръв…

И докато лицето на Шолник се преобразяваше, устата му се разчекна невероятно чак до ушите и заприлича на някое вечно ухилено влечуго.

Напрежението в гърдите на Ломан растеше с всяка секунда. Беше разгорещен, подуваше се, жегата напираше отвътре, сякаш метаболизмът му действаше хиляди пъти по-бързо от обикновено, подготвяйки го за преобразяване. „Не!“ Пот се стичаше от него. „Не!“ Стаята му се стори като голям казан, в който вреше, сякаш плътта му вече започваше да се топи.

Пениуърт повтаряше:

— …искам, искам… искам… — ала едновременно с това бясно клатеше глава с желание да отрече каквото иска. Ревеше и трепереше блед като платно.

Пайзър стана от земята и се отлепи от стената. Движеше се плавно и гъвкаво и въпреки че можеше да стои изцяло изправен, в променено състояние беше по-висок от Ломан, едновременно съблазнителна и застрашителна фигура.

Шолник изпищя.

Пайзър оголи страшните си зъби и изсъска към Ломан, сякаш искаше да му каже: „Ела с нас или умри…“

С вик, изразяващ отчаяние и радост, Нейл Пениуърт хвърли пушката си и хвана лицето си с ръце. Сякаш това докосване беше катализатор на алхимична реакция — и двете му ръце и лицето, започнаха да се променят.

У Ломан се надигна гореща вълна и той извика, ала без радостта на Пениуърт и без вика на облекчение на Шолник. Докато все още можеше да се контролира, той вдигна оръжието и изстреля цял пълнител от упор в Пайзър.

Куршумът удари чудовището в гърдите, блъсна го назад към стената на спалнята и причини поток от кръв. Пайзър се свлече долу, скимтящ, задъхан, извиващ се на пода като недоубито насекомо, но не беше мъртъв. Навярно сърцето и дробовете му не бяха достатъчно поразени. Ако в тялото му все още имаше кръвообращение и то снабдяваше клетките с кислород, то той вече се възстановяваше от изстрелите. Неговата неуязвимост беше някак по-голяма от тази на вампирите, тъй като дори и със сребърен куршум не можеше да бъде убит. След миг щеше да стане здрав, както преди.

Вълни от топлина, все по-горещи, минаваха през Ломан. Той чувстваше напрежение отвътре не само в гърдите, но и във всяка част на тялото. Оставаха му секунди с чисто съзнание и със силна воля, за да вземе мерки. Той изтича към Пайзър, мушна гърчещият се регресирал в гърдите и изпразни още един пълнител в него.

Този път сърцето трябваше да е надупчено. Тялото подскочи от пода, поглъщайки метала. Чудовищното лице на Пайзър се изкриви, после застина, очите му, отворени, невиждащи, устните му дръпнати назад, оголващи нечовешки големите му, остри и извити зъби.

Някой зад Ломан изпищя.

Обърна се, видя нещото Шолник да се запътва към него. Изстреля трети пълнител, после четвърти и уцели Шолник в гърдите и стомаха.

Помощникът му падна, покосен на земята, и запълзя към коридора, за да се отдалечи от Ломан.

Нейл Пениуърт се беше свил в ембрионална поза на пода до леглото. Пееше, но не за кръв и нуждата да бъде свободен. Произнасяше името на майка си непрекъснато, сякаш беше свещената дума, която щеше да го предпази от връхлитащото зло.

Сърцето на Ломан биеше така, сякаш някой биеше тимпани в друга стая на къщата. Почти беше убеден, че цялото му тяло се тресе от това пулсиране и че всеки удар на сърцето се променяше по някакъв невидим ужасяващ начин.

Приближи Шолник откъм гърба, насочи дулото на пушката в мястото, където предполагаше, че се намира сърцето на регресиралия, и дръпна спусъка. Шолник изпищя тънко, когато усети дулото, но нямаше сили да се претърколи и да сграбчи пушката на Ломан. Гърмежът прекъсна писъка му завинаги.

Стаята се заля от кръв. Смесената миризма беше толкова сладка и примамлива, че подмами Ломан към промяна повече от съблазнителните припеви на Пайзър.

Облегна се на шкафа и затвори очи в усилието си да установи контрол върху себе си. Стисна пушката с две ръце не с цел да се защити — нямаше вече патрони, — а само защото това беше съвършено техническо изобретение, оръдие, изделие на цивилизацията, нещо, което му напомняше, че е човек, че е връх на еволюцията и не бива да замени тези ценности с нисшите, животински страсти.

Ала миризмата на кръв беше така привлекателна и мамеща…

Отчаяно се опитваше да си спомни други скъпи неща от живота си, които би изгубил ако сега се предаде. Спомни си за Грейс, съпругата си, и колко много я обичаше. Но у него вече нямаше любов, както у повечето от Новата раса. Мислите за Грейс нямаше да го спасят. Успя да си припомни само дивашкото им мятане върху леглото, но това не я направи любимата Грей, за него тя беше само женска и спомена за тяхното бясно съвкупление го развълнува и приближи до регресията.

Огромното желание да регресира го караше да се чувства във водовъртеж, който го влачеше надолу. Помисли си, че подобно чувство изпитва вампирът, когато се взре в нощното небе и види пълната луна да възлиза към хоризонта. У него се разгоря бесен конфликт.

…кръв…

…свобода…

— Не. Разум, знание —

…лов…

…убийство…

— Не. Стремеж към знание, учение —

…Храна…

…бягство…

…лов…

…сношение…

— Не, не! Музика, изкуство, език.

Терзаеше се непоносимо.

Опита се да устои на властния зов на дивото чрез разума си, ала това не стана и той извика образа на Дени, сина си. Дано мисълта за него му помогне да остане човек! Опита се да призове любовта си към детето, опита се да остави тази любов да надделее, но в него се обади сам лек шепот от някогашното чувство. Способността му да обича се бе отдалечила от него така, както частиците на материята се бяха отдалечили от центъра на Съществуването след Големия взрив, създал Вселената. Любовта му към Дени беше толкова далеч, колкото една звезда от далечната точка на безкрая, с едва доловима светлина, без силата да топли. Опита се да събуди това избледняло чувство, около което да изгради представата за себе си като човешко същество, преди всичко човек и след това мъж. Не, не нещо, което тича на четири крака и драпа земята, а човек, човек.

Задъханото му дишане малко се успокои. Пулсът му беше ускорен, както при бягане, но постепенно се връщаше към нормалното. Също и главата му се проясни, макар и не напълно, тъй като мирисът на кръв все още го замайваше като силен парфюм.

Той се отблъсна от шкафа и се примъкна до Пениуърт. Мъжът все още лежеше свит на кълбо. Само следи от животински черти имаше върху лицето и ръцете му и сега много повече приличаше на човек. Припевът с името на майка му действаше почти така добре, както споменът на Ломан за любовта му към близките.

Ломан остави пушката и със скована от напрежение ръка се пресегна към Пениуърт и го хвана за ръката.

— Хайде да се махаме оттук, приятелче, да се махаме от тази миризма!

Пениуърт го разбра и с мъка се вдигна на крака. Притисна се към Ломан и се остави да бъде изведен от стаята далече от двамата мъртви регресирали. Влязоха в трапезарията.

Тук мирисът на урина преобладаваше и задушаваше мириса на кръв, който се носеше откъм спалнята. Така беше по-добре. Това въобще не беше неприятна миризма, както си мислеше преди, а прочистваща и стипчива.

Ломан сложи Пениуърт да седна на един стол, единствения оцелял в стаята.

— Оправяш ли се?

Пениуърт го погледна, поколеба се и кимна. Всички признаци на звероподобно превъплъщение бяха изчезнали от ръцете и лицето му, въпреки че плътта му беше странно подпухнала още в преходна форма. По лицето му имаше сякаш следи от кожна болест, с големи бучки от челото до брадичката. Цялото беше в подутини, чиято червенина му придаваше гневен израз. Обаче пред очите на Ломан тези болестни симптоми изчезнаха и Нейл Пениуърт възвърна човешкия си вид.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Ломан.

— Да.

— Стой тук.

— Добре.

Ломан излезе и отвори входната врата. Помощникът, застанал на пост отвън, беше напрегнат от стрелбата и писъците и едва не простреля шефа си, преди да го познае.

— Дявол го взел! — рече помощникът.

— Свържи се с Шедак по компютърната връзка — каза Ломан. — Той ми трябва тук. Веднага! Трябва да го видя веднага!