Дийн Кунц
Полунощ (18)

18.

Къщата на Хари Талбот беше старомодна постройка с множество големи прозорци. Намираше се на три пресечки от центъра на Муунлайт Къв, откъм източната страна на Конкистадор Авеню, наречен така, защото преди векове в този район са лагерували испанските завоеватели заедно с католически мисионери. Понякога Хари сънуваше, че той е един от завоевателите, нахлуващи на север към неизвестните територии, и този сън винаги му се нравеше, тъй като в опасните си авантюри никога не седеше в инвалидния си стол.

По-голямата част от Муунлайт Къв беше застроена върху залесени хълмове, а къщата на Хари се издигаше над Конкистадор Авеню. Беше идеална наблюдателница, сякаш построена за човек, чиято основна дейност е наблюдението на неговите съграждани. От стаята си на третия етаж виждаше почти всяка улица между Конкистадор Авеню и залива — Джунипър Лейн, Серра Стрийт, Рошмър Стрийт, Сайпръс Лейн, както и пресечките, които бяха на изток. На север виждаше част от Оушън Авеню и още по-нататък.

Разбира се полезрението щеше да бъде по-ограничено, ако къщата му не беше с един етаж по-висока от заобикалящите я сгради и ако той не притежаваше мощен телескоп и силен бинокъл.

В понеделник вечерта на 13 октомври, както винаги, Хари беше на обичайното си място, взиращ се през телескопа. Високият му стол беше така приспособен, че да не се преобърне, когато се прехвърляше от инвалидната количка на него и обратно. Имаше също и колани като тези в автомобилите, които му даваха възможност да се навежда към телескопа, без опасност да се хлъзне и да падне.

Тъй като левият крак и лявата му ръка бяха съвсем безжизнени, а десният беше много слаб, за да го издържи и понеже разчиташе само на дясната си ръка, която благодарение на Бога виетнамците му бяха пощадили, дори прехвърлянето от един стол на друг беше тежка задача. Но усилието си струваше, защото Хари Талбот с всяка изминала година живееше все повече само с бинокъла и телескопа си. Кацнал на специалния си стол, понякога почти забравяше, че е инвалид, тъй като по свой начин вземаше участие в живота.

Любимият му филм беше „Прозорец към задния двор“ с Джими Стюърт. Беше го гледал може би стотина пъти.

В момента телескопът беше фокусиран върху задната страна на погребална къща „Калан“. Намираше се източно от Джунипър Лейн, паралелна на Конкистадор Авеню. Погребалната къща имаше заден вход, който излизаше на Джунипър Лейн, и Хари добре виждаше ъгъла на гаража, в който беше паркирана катафалката, и входа на близкото крило, където труповете са балсамираха и подготвяха за погребения или се кремираха.

През последните два месеца беше забелязал странни неща в „Калан“. Тази вечер обаче нямаше необикновена суетня.

— Мууз?

Голямото куче се надигна от дрямката си в ъгъла и тихо дотича през полутъмната стая до Хари. То беше едър, черен лабрадор, почти невидим в тъмното. Зарови нос в десния крак на Хари, който той все още чувстваше донякъде.

Хари потупа кучето по гърба:

— Бягай за бира, стари друже.

Мууз беше куче, обучено от фирмата „Другари на човека“, и с удоволствие изпълняваше поръчките. То забърза към малък хладилник в ъгъла, който се използваше в магазини и ресторанти, защото се отваряше с педал.

— Там няма — каза Хари. — Забравих да сложа пакета от кухнята този следобед.

Кучето беше разбрало, че в хладилника няма бира. То изтича в коридора и ноктите му зачаткаха по полирания под. В стаите нямаше килими, за да може инвалидният стол да се движи по-лесно. В коридора кучето подскочи и удари копчето на асансьора с лапа. Почти веднага шумът на идващата кабина изпълни къщата.

Хари насочи отново вниманието си към задния двор на погребалното бюро.

Мъглата се движеше на талази из града, някъде гъста като пелена, на други места разкъсана. Но дворът се осветяваше и той виждаше добре. Телескопът създаваше илюзията, че е застанал между двете тухлени кули в началото на алеята. Ако нямаше мъгла, той би могъл да види и нитовете на металната врата към стаята за балсамиране и кремиране.

Зад него вратата на асансьора се отвори. Чу Мууз да влиза вътре и да слиза към първия етаж.

Отегчен от гледката при „Калан“, Хари бавно насочи телескопа наляво към голямото празно място, непосредствено до погребалната къща.

Като нагласи фокуса, огледа празното място, след което го прекоси с поглед и насочи тръбата към имението „Госдейл“, западно от Джунипър, и по-конкретно вътре в голямата столова.

Със здравата си ръка отвинти окуляра, сложи го на висока метална маса до стола си, бързо го подмени с друг и гледката в столовата на Госдейлови стана ясна. Понеже мъглата изтъняваше, той сякаш беше застанал на верандата им и надничаше през прозореца, такова беше качеството на телескопа му. Херман и Луиз Госдейл играеха пинокъл със съседите си Дан и Вера Кайзер, както всяка вечер в понеделник и понякога в петък.

Асансьорът стигна до първия етаж, моторът престана да вие и къщата стана отново тиха. Мууз сега беше два етажа по-долу, забързан по коридора към кухнята.

При съвсем ясна нощ, когато Дан Кайзер седеше с гръб към прозореца под подходящ ъгъл, Хари понякога виждаше козовете в ръката му. Няколко пъти се изкушаваше да се обади на Херман Госдейл и да му назове картите на противника, дори да му даде съвет как да го измами.

Но той не смееше да издаде страстното си занимание. Стаята, която му служеше за наблюдателница, винаги беше затъмнена, за да участва незабележимо в личния живот на хората. Ако знаеха, едва ли биха го разбрали. Поначало хората със здрави крайници бяха скептично настроени към инвалидите. Лесно свързваха нарушеното равновесие на крайниците с хармонията на мисълта. Биха го приели за човек, който си навира носа навсякъде, за махленска клюкарка.

Това не беше истина. Хари Талбот беше съставил строги правила за удоволствието си с телескопа и бинокъла и страстно се придържаше към тях. Например никога не гледаше, ако се събличаше жена.

Арнела Скарлати живееше срещу него, три врати по на север и веднъж, без да иска, той откри, че тя прекарваше някои от вечерите си в стаята или пък слушаше музика съвсем гола. Палеше само една малка нощна лампа и дърпаше само леките прозрачни пердета. Винаги се разполагаше далече от прозореца и нямаше защо да дърпа винаги пердетата. Всъщност никой без техниката на Хари не можеше да я види. Арнела беше прекрасна. Дори през лекото перденце и на слаба светлина превъзходното й тяло се бе открило веднъж пред Хари. Удивен от голотата й, закован на място от учудване от сексапилното й едрогърдесто дългокрако тяло, не бе отместил поглед може би минута. Тогава еднакво разгорещен от смущение и желание, той беше отместил далекогледа от нея. Въпреки че Хари не беше имал жена повече от двайсет години, той никога не погледна вече в стаята на Арнела.

Много утрини поглеждаше през страничния прозорец на кухнята й на първия етаж и я наблюдаваше, когато закусва, изучавайки съвършените й черти, докато пиеше сок и ядеше кифла или препечена филия и яйца. Беше по-хубава, отколкото му стигаше речниковият запас да я опише, а от това, което беше чул за нея, изглежда, беше и добра жена.

Донякъде беше влюбен в нея, както момчето обича учителка, до която никога не може да се докосне, но несподелената любов не беше достатъчно извинение да гали с поглед голото й тяло.

При подобни, не съвсем удобни сцени той извръщаше бинокъла от прозорците и на други съседи. Гледаше ги как се карат, как се смеят, хранят, играят на карти, нарушават диети, мият чинии и извършват безброй други дела от ежедневието си, но не с цел да ги проучва или да ги окаля. Не се радваше и на някакво евтино удоволствие. Искаше да участва в живота им, да общува с тях, макар и по този начин, да бъде семейство с тях. Желаеше мисълта му за тези хора да го вълнува и радва и така Хари се чувстваше по-пълноценен.

Асансьорът пак забръмча. Мууз явно беше влязъл в кухнята, беше отворил една от четирите врати на хладилника с педала и беше измъкнал една студена кутия бира. Сега се връщаше от първия етаж, захапал кутията.

Хари Талбот беше стаден хомосапиенс и когато се върна от войната само с един здрав крайник, беше посъветван да се настани в пансион за инвалиди, където щеше да бъде сред хора и в грижовна атмосфера.

Лекарите му обясниха, че няма да бъде приет в света на здравите хора. Казаха му, че ще срещне несъзнателна жестокост, изразена в мълчаливо отдръпване, която ще го нарани.

Но Хари беше с независим характер, който надделяваше над стадното му чувство, и изгледите да живее в пансион в компанията на инвалиди и надзиратели, бяха по-лоши, отколкото пълната липса на компания. Сега съжителстваше с Мууз, идваха му малко гости, освен домакинята г-жа Хансбук, от която винаги криеше телескопа и бинокъла в шкафа на спалнята си.

Много от предсказанията на неговите лекари ежедневно се сбъдваха, но те не знаеха за способността на Хари да намира утеха и чувство за принадлежност, като участваше в живота на съседите си, наблюдавайки ги.

Асансьорът стигна до третия етаж. Вратата се отвори и Мууз зашляпа към стаята, право при Хари.

Телескопът стоеше върху количка с колела и Хари го бутна встрани. Той се пресегна и погали кучето по главата. Взе студената бира от муцуната на лабрадора. Мууз предвидливо я беше захапал откъм долната й част. Хари постави кутията между безжизнените си крака, взе малко фенерче от масата и освети кутията, за да се увери, че това беше бира, а не диетична кола.

Това бяха двата вида питиета, които кучето беше обучено да носи и повечето пъти схващаше разликата между думите „бира“ и „кока-кола“ и можеше да помни това през целия път до кухнята. Понякога по пътя забравяше и се завръщаше не с това, което трябва. Още по-рядко носеше странни предмети, които нямаха нищо общо със зададената му команда, например чехъл. Два пъти донесе вестник, неотворена кесия бисквити за кучета. Веднъж донесе твърдо сварено яйце така майсторски, че черупката бе останала здрава. Най-странният предмет беше четка за тоалетната чиния. Когато сбъркваше, при втория опит Мууз улучваше.

Хари беше разбрал отдавна, че кучето много често нарочно му носеше други неща. Близкото му приятелство с Мууз го беше убедило, че на кучетата им е присъщо чувство за хумор.

Този път без да греши, без да се шегува Мууз донесе онова, което му бяха поръчали. Хари ожадня още повече, като видя бирата.

— Добро момче, добро, добро куче! — погали го той.

Мууз изскимтя щастливо. Той застана мирно в тишината до стола и очакваше да го изпратят по друга задача.

— Върви, Мууз, легни долу. Добро куче.

Разочарован, лабрадорът се свря в ъгъла и се сви на пода, а господарят му отвори кутията бира и отпи голяма глътка.

Хари остави бирата и нагласи телескопа. Пак започна да изследва нощта, околността и голямото си семейство.

Рай Чанг, собственик на единствения в града магазин за електроника и телевизионни апарати, разхождаше кучето си Джек, златисто гонче. Те се движеха бавно и Джек душеше всяко дърво на тротоара — избираше подходящо място да се облекчи.

Спокойствието и фамилиарността на този пейзаж се нравеха на Хари, но душевното му равновесие се наруши, когато насочи вниманието си към прозореца на Симпсънови.

Ела и Денвър Симпсън живееха в кремава къща с цигли от другата страна на Конкистадор Авеню, малко по на север, точно зад старото католическо гробище. Тъй като нищо в гробището, с изключение на един изсъхнал дънер, не пречеше на Хари да наблюдава имението на Симпсън, той успя да види, макар и под ъгъл, всички прозорци от двете страни на къщата.

Фокусира върху осветената къща. Точно когато образът в окуляра се превърна от цапаница в контрастна картина, той забеляза Ела Симпсън да се боричка със съпруга си, който я притискаше към хладилника. Тя се извиваше в ръцете му, драскаше с нокти лицето му и пищеше.

Тръпка премина през болния гръбначен стълб на Хари.

Веднага разбра, че онова, което ставаше в къщата на Симпсън, беше свързано с други смущаващи неща, видени от него напоследък.

Денвър беше началник на пощата в Муунлайт Къв, а Ела ръководеше успешно козметичен център. Те бяха в средата на трийсетте, една от малкото двойки местни съпрузи цветнокожи и доколкото Хари знаеше, имаха щастлив брачен живот. Физическият им конфликт беше толкова необичаен, че се налагаше да го свърже със скорошните, необясними и зловещи събития, видени от Хари неотдавна.

Ела се отскубна от Денвър, успя да направи само една стъпка встрани от него, преди той да я удари с юмрук. Ударът попадна встрани от шията й. Падна лошо.

Мууз, излегнал се в ъгъла, забеляза, че господарят му се раздвижи напрегнато. Кучето вдигна глава и изскимтя.

Приведен, Хари видя че двама души излизат от кухнята на Симпсън, която не виждаше добре. Въпреки че не бяха в униформа, той ги разпозна като полицаи от Муунлайт Къв — Пол Хоуторн и Рийз Дорн. Присъствието им потвърди интуитивното му чувство, че това съставляваше част от странния сбор от престъпления и конспирации, за които беше научил много през последните няколко седмици. Не за пръв път молеше Бога да разбере какво става в спокойния малък град. Хоуторн и Дорн вдигнаха Ела от пода и я стиснаха здраво. Имаше вид на замаяна, зашеметена от удара, нанесен от съпруга й.

Денвър беше започнал да разговаря с Хоуторн или с Дорн, или с жена си — не можеше да види точно с кого. Лицето му беше изкривено от такава силна ярост, че на Хари му се смръзна кръвта.

Трети човек се появи и забърза към прозореца, за да дръпне сенника.

Дебел пласт мъгла запълзя откъм океана.

След минута в стаята на втория етаж на къщата на Симпсънови се появи светлина. Хари моментално насочи телескопа към прозореца на спалнята. Въпреки гъстата като сметана мъгла той видя Хоуторн и Дорн да носят Ела към стаята на горния етаж. Хвърлиха я върху огромното легло.

Денвър и д-р Фиц влязоха в стаята след тях. Докторът постави черната си кожена чанта на нощното шкафче. Денвър дръпна пердетата на предния прозорец, който гледаше към Конкистадор Авеню, след това отиде до прозореца с изглед към гробището, наблюдаван от Хари. Денвън надзърна навън и Хари получи неприятното чувство, че човекът го е видял, макар че те бяха през две пресечки от него.

Същото чувство беше обхващало Хари при други случаи, когато говореше очи в очи с някои хора, преди да започнат тези странни случки в Муунлайт Къв. Макар да знаеше, че Денвър не може да го види, все пак беше изплашен. След това началникът на пощата спусна и тези пердета, но не както трябва и остави пролука от два-три сантиметра.

Треперещ от вълнение и мокър от пот, сега Хари сменяше окуляр след окуляр, регулирайки мощността на телескопа, докато най-сетне успя да надникне в стаята. Сякаш не беше пред прозореца, а зад него, застанал в голямата спалня зад пердетата.

Гъстите талази на мъглата се плъзнаха на изток и гледката пред Хари се откри по-ясно. Ела Симпсън се мяташе на леглото, но Хоуторн и Дорн я държаха за краката и ръцете.

Денвър беше хванал жена си за брадичката и напъха нещо като бродирана кърпичка или парче бял плат в устата й.

Хари зърна за момент лицето на жената, докато тя се бореше със своите нападатели. Очите й бяха разширени от ужас.

— О, по дяволите!

Мууз стана и дойде до него.

Докато Ела отчаяно се боричкаше, полата й се вдигна над кръста. Копчетата на зелената й блуза се разхвърчаха. Въпреки това сценката не подсказваше, че ще я изнасилват. Нямаше намек за сексуално напрежение. Това, което й правеха, беше може би още по-заплашително и по-жестоко. Може би по-странно от изнасилване.

Д-р Фиц отиде до леглото и закри гледката. Той вдигна бутилка кехлибарена течност и напълни спринцовка от нея.

Правеха инжекция на Ела.

Но каква?

И защо?