Дийн Кунц
Полунощ (92)

35.

Шедак остана в гаража на Паула Паркинс през по-голямата част от следобеда.

На два пъти вдигаше нагоре голямата врата, палеше двигателя на буса и го изкарваше на алеята, за да следи по-удобно напредването на проекта „Муунхок“. И двата пъти след като беше задоволен от резултата, пак вкарваше колата в гаража.

Механизмът работеше като часовник. Той го беше проектирал, построил, навил и беше натиснал стартовия бутон. Сега вече можеше да работи и сам, без него.

Прекара часовете зад кормилото, унесен в мечти за времето, когато последният етап на „Муунхок“ ще бъде завършен и светът ще бъде в краката му. Когато старомодните хора нямаше да ги има, щеше да даде нова дефиниция на думата „власт“, тъй като никой друг освен него не беше имал такъв тотален контрол върху всичко. След като ремоделира видовете, ще подчини тяхната съдба на своите цели. Цялото човечество ще бъде впрегнато да обслужва мечтите му. Задоволството му беше толкова голямо, че получи силна ерекция.

Шедак познаваше много учени, които сякаш искрено вярваха, че технологичният прогрес щеше да подобри живота на човечеството, да го издигне от калта и да го понесе към звездите. Но той не гледаше на нещата така. За него единствената цел на технологията беше да му даде властта в ръцете. Предишните кандидати за промяна на света бяха разчитали на политическата власт, което винаги означаваше властта на оръжието. Както Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и други бяха крепили властта си чрез страх и масови убийства, възкачвайки се на трона през реки от кръв. Всички те не успяха да постигнат онова, което силиконовата индустрия беше на път да осъществи.

Ако знаеха с какво се беше заел и какви съновидения за слава имаше, останалите учени сигурно щяха да го обявят за побъркан. Но това не го интересуваше. Разбира се, те грешаха, защото не разбираха кой е той. Детето на лунния ястреб Муунхок! Беше унищожил онези, които се представяха за негови родители, и никой не го разкри и наказа, което беше доказателство, че законите, управляващи останалите хора, не се отнасяха до него. Истинските му баща и майка бяха духовни сили без плът, неимоверно мощни. Предпазваха го от наказание за убийствата, извършени от него във Феникс, бяха неговата тайна и увереност в бъдещето. Делото му беше доказателство за доверието и вярата му в тях. Останалите учени не биха го разбрали, защото не знаеха, че цялостното съществуване се въртеше около него, че вселената съществуваше само защото него го имаше и ако той загинеше, което беше малко вероятно, цялата вселена щеше да престане да съществува. Той беше в центъра на сътворението. Той беше единственият човек, който беше от значение. Великите духове му бяха прошепнали това и всеки ден от трийсет години насам му го напомняха.

Дете на лунния ястреб…

С изтичането на следобеда той все повече се вълнуваше от приближаващия успешен край на първия етап на проекта и не можеше повече да понася временното си оттегляне в гаража на Паркинс.

Даваше си сметка, че трябва да стои далеч от Уоткинс и да се пази от него, но вече с мъка се сдържаше тук. Събитията в къщата на Майк Пайзър отминалата нощ вече не му изглеждаха така катастрофални — просто един малък инцидент. Беше убеден, че проблемът с регресиралите ще се реши. Неговият гений беше плод на прекия му контакт с висшата духовна сила и нямаше трудност, с която да не можеше да се справи. Заплахата на Уоткинс постепенно избледня и обещанието на полицая да го открие му се стори смешно.

Той беше детето на лунния ястреб. Беше изненадан, че е забравил тази велика истина и е избягал изплашен. Дори Исус е имал моменти на колебание. Гаражът на Паркинс за Шедак бе неговата Гетсиманска градина, където се беше прислонил, за да отхвърли съмненията, които го разяждаха.

Той беше детето на лунния ястреб.

В четири и трийсет отвори вратата на гаража.

Запали мотора и излезе на алеята.

Беше детето на лунния ястреб.

Зави по околовръстното шосе и се насочи към града.

Беше детето на лунния ястреб, наследникът на короната на светлината и в полунощ щеше да се възкачи на престола.