Дийн Кунц
Полунощ (82)

25.

При главния портал на „Ню Уейв Майкротекнолъджи“, на възвишенията в северната част на Муунлайт Къв, мъжът от охраната, облечен в черен дъждобран с емблемата на компанията, присви очи срещу приближаващата полицейска кола. Когато разпозна Ломан, пусна го с махване на ръка, без да го спира. Ломан беше добре познат тук още от времето, преди да станат хора от Новата раса.

Сградата, която трябваше да изразява мощта и престижа на „Ню Уейв“, беше модерно проектирана с фасади от бледожълт камък и огромни опушени стъкла, които се сливаха с пейзажа.

От хиляда и четиристотинте души, работещи тук, почти хиляда живееха в Муунлайт Къв. Останалите бяха от съседните местности в областта. Всички те, разбира се, живееха в обсега на предавателя върху главната сграда.

Процентът на едрите продажби на „Ню Уейв“ и на печалбите спрямо боря на служителите беше голям дори за електронната промишленост. Възможностите на фирмата да плаща на най-добрите и талантливите си личаха по скъпите автомобили, паркирани на двата огромни паркинга. БМВ, поршета, корвети, кадилаци, ягуари. Скъпи японски коли с всички екстри.

Само половината от колите бяха на паркинга. Изглежда, голям брой от служителите си бяха у дома и работеха чрез модем. Колко от тях вече се бяха превърнали в нещо като Дени?

Наредени една до друга върху измития от дъжда асфалт, колите напомняха на Ломан редиците надгробни камъни в гробището. Всичките тези скъпи мотори, целият този хладен метал, всичките тези стотици стъкла, отразяващи сивото есенно небе, изведнъж му заприличаха на предвестници на смъртта. За Ломан този паркинг беше бъдещето на града — тишината, спокойствието и страшният вечен мир на гробницата.

Ако станеше така, че хората от Новата раса да регресират и още по-лошо, ако проектът „Муунхок“ се провалеше изцяло, спасението щеше да бъде в заповедите до хилядите микросфери вътре в тях. Всички те щяха да умрат едновременно и Муунлайт Къв щеше да се превърне в гробница.

Ломан мина през първия паркинг и навлезе във втория, след което се насочи към местата, запазени за колите на висшите служители.

„Ако чакам Шедак да разбере, че е сбъркал с «Муунхок», и да ни повлече заедно със себе си — мислеше си Ломан, — той няма да го стори, за да оправи нещата, не и този скапан албинос!“ Той ще ни погуби само заради удоволствието да се оттегли така гръмко, че светът да се възхити от могъществото му. Всесилен човек, който заедно със себе си умъртвява хиляди!

Някои душевноболни хора ще видят в него герой и ще го превърнат в идол. Някой млад гений може да се опита да му подражава. Точно това, изглежда, Шедак целеше. В идеалния случай, ако „Муунхок“ успееше и цялото човечество се променеше, Шедак щеше да стане господар на света. В най-лошия случай, ако всичко пропаднеше, той трябваше да се самоубие, за да не попадне в ръцете на властите. Щеше да се превърне в зловеща митична фигура и зловещи легенди ще вдъхновят лудите за власт Хитлеровци във века на силикатите.

Ломан спря колата в края на редицата.

Избърса потното си лице. Ръката му се тресеше.

Беше изпълнен с желание да изостави отговорностите си и да потърси лишеното от напрежение съществуване на регресирал.

Устоя на повика.

Ако Ломан пръв успееше да ликвидира Шедак, преди той да има възможност да се самоубие, легендата щеше да се разруши. Ломан щеше да умре няколко секунди след Шедак, както и всички хора от Новата раса, но поне легендата щеше да разказва, че този технически гений беше загинал от ръката на едно от създанията си. Щеше да се знае, че мощта му има граници и щяха да го считат за умен, но не като Бог, а като смъртен, допуснал грешка и споделил славата и падението на героя на Уелс д-р Моро. Работата му щеше да се разглежда като грешка.

Ломан зави надясно към редицата за паркиране на служители и с разочарование забеляза, че нито мерцедесът на Шедак, нито сивочерният му бус бяха на местата си. Сигурно някой друг го е докарал или е паркирал другаде.

Ломан зави към мястото на Шедак. Спря.

Носеше револвера си в кобур на кръста. Бе го проверил два пъти, за да се увери, че е зареден. Провери го пак.

Ломан си беше приготвил бележка, която щеше да остави върху тялото на Шедак с ясното обяснение, че е погубил създателя си. Когато в Муунлайт Къв дойдат представители на властта от нормалния свят, те ще я прочетат и ще разберат всичко.

На път беше да ликвидира Шедак не защото самият той имаше ясна и благородна цел. Такава самопожертвувателност изискваше дълбоко чувство, което Ломан не можеше да изпита. Искаше да го убие само защото го беше страх, че Шедак ще разбере за Дени и за други превърнали се в подобно нещо и че ще се опита всичките да превърне в чудовища.

С разтопени очи от сребро…

Със слюнка, потекла от отворената уста…

С жило на сегменти, изскачащо от челото на човека към топлата утроба на компютъра…

Тези смразяващи кръвта образи минаваха през ума на Ломан.

Ще убие Шедак, за да се спаси, да не се случи с него същото както с Дани и за да разруши легендата за Шедак.

Прибра пистолета в кобура и излезе от колата. Забърза под дъжда към главния вход, бутна гравираните стъклени врати към фоайето с мраморен под и се приближи към главната рецепция. С умерения си лукс сградата съперничеше на повечето технологични фирми от известната силиконова долина по на юг. Мраморни детайли, плот от полиран бронз, красиви кристални свещници и модернистични полилеи бяха свидетелство за преуспяването на „Ню Уейв“.

Дежурната се казваше Дора Ханкинс. Познаваше я отдавна. Беше с година по-възрастна от него. В гимназията беше излизал със сестра й няколко пъти.

Тя вдигна мълчаливо глава, когато Ломан се приближи.

— Шедак тук ли е? — попита той.

— Не, няма го.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Кога го очаквате?

— Попитай личната му секретарка.

— Ще се кача горе.

— Добре.

Докато влизаше в асансьора и натискаше бутона за третия етаж, Ломан си спомни за сърдечните разговори, в които той и Дора Ханкинс се увличаха в дните преди Промяната. Те се шегуваха, разменяха новини за семействата си, коментираха времето. Но вече не. Клюките бяха удоволствие от един отминал живот. В действителност макар да си спомняше, че подобно бръщолевене беше част от цивилизования им живот, Ломан вече не можеше да се сети защо разговаряха и какъв вид удоволствие извличаха от това.

Кабинетът на Шедак се помещаваше на третия етаж. Имаше приемна със скъп бежов килим, кожени кресла и бронзови масички с дебели стъклени плотове. Единственото произведение на изкуството беше оригинална картина от Джаспър Джоне.

„Какво ли ще стане с художниците в бъдещия нов свят?“ — запита се Ломан.

Всъщност знаеше отговора. Нямаше да има такива. Изкуството беше вълнение, чувства, изразени с цветове на платното, думи, подредени на страницата, музиката в симфоничната зала. В Новия свят нямаше да има изкуство. Ако съществуваше, щеше да бъде изкуство на страха. Най-често използваните думи на авторите ще бъдат синоними на мрака. Музикантът ще композира погребални маршове. Художникът ще използва най-вече черния цвят.

Вики Ланардо, секретарката на Шедак, седеше зад бюрото си:

— Няма го вътре.

Зад нея вратата към огромния кабинет на Шедак беше отворена. Не светеха лампи, само сивите струи на буреносния ден се промъкваха през щорите.

— Кога ще се върне? — попита Ломан.

— Не зная.

— Няма ли срещи?

— Нито една.

Ломан излезе. Обиколи из безлюдните коридори, канцеларии, лаборатории и стаи с електроника с надеждата да срещне Шедак.

Скоро се убеди, че Шедак не е в сградата. Очевидно „големият шеф“ беше на колела през последния ден на Промяната.

„Заради мен — помисли си Ломан. — Заради онова, което му казах миналата вечер у Пайзър. Страхува се от мен и или ще остане в колата, или пък се е покрил някъде и трудно ще го открия.“

Ломан напусна сградата, върна се в патрулната кола и се отправи да търси създателя си.