Дийн Кунц
Полунощ (68)

11.

След като избяга от свещеническия дом, Криси около час се промъкваше между уличките, докато намисли какво да предприеме. Отначало искаше да отиде до училище и да разкаже историята на госпожа Токава, щом като отец Кастели повече не можеше да й бъде в помощ. Осъзна, че се страхува да се довери на госпожа Токава. След ужаса в дома на свещеника разбра, че извънземните сигурно вече са се вселили у всички в Муунлайт Къв. Вече знаеше, че свещениците бяха променени. Полицията беше в ръцете на космическите същества, така че беше логично да предположи, че и нейните учители също са обладани от тях.

Обикаляше от квартал в квартал. Беше вир вода, беше премръзнала. Но сивият ден и дъждът не позволяваха на хората да излязат. Така детето се чувстваше по-сигурно. Когато вятърът утихна, откъм морето се надигна тънка студена мъгла и увисна като брада по дърветата. Беше достатъчна, за да помогне на едно малко момиченце, бродещо само из враждебните улици.

Светкавиците и гръмотевиците от миналата нощ също бяха изчезнали. Нямаше опасност да я удари гръм.

Промъкваше се през алеи и задни дворове, пресичаше улици само при необходимост, много бързо, защото беше забелязала патрулните коли. На два пъти налетя на тях и трябваше да приклекне и да се скрие, за да не я видят. Около четвърт час след бягството й от дома на свещеника забеляза още патрули, цяло нашествие от коли и полицаи. Най-много се страхуваше от съгледвачи без коли. Такива двойки в дъждобрани бяха по-умели и от тях беше по-трудно да се скрие. Тя се боеше да не се натъкне на някой от тях.

Непрекъснато се криеше зад дърветата и паркираните коли и бавно напредваше. Никога не се задържаше на едно място повече от пет-десет минути. Страхуваше се да не би някой, обладан от извънземни същества, да я забележи и да извика полицията.

Стигна до празния паркинг на Джунипър Лейн, до погребална къща «Калан». Там се сви на топка в сухия гъсталак. Чудеше се към кого да се обърне за помощ. За първи път от началото на тежкото си изпитание момичето беше изгубило надежда.

Голяма ела простираше клони над паркинга, където Криси се приюти от проливния дъжд. По-важното беше, че в дълбоката трева никой не можеше да я забележи от улицата или от прозорците на близките къщи.

Всяка минута се озърташе, за да се увери, че никой не я дебне. Докато се оглеждаше, видя част от голямата остъклена къща от червено дърво в източната част на улицата. Къщата на Талбот. Веднага си спомни за човека в инвалидния стол.

Беше идвал в училището «Томас Джеферсън», за да говори на петокласниците и шестокласниците миналата година по време на «Дните на бдението». Разказваше интересни неща за трудностите, които срещат инвалидите, и за разнообразните им умения.

Отначало Криси го съжали с цялото си сърце, защото изглеждаше безпомощен в своя инвалиден стол, положил там скованото си тяло с една здрава ръка, главата му леко извита и наклонена постоянно на една страна. Но докато го слушаше, разбра, че притежава чудесно чувство за хумор и не страда от самосъжаление, така че изглеждаше все по-абсурдно да го съжалява. Децата имаха възможност да му задават въпроси и той искрено желаеше да им разкаже за интимните неща от живота си, за своите радости и мъки. Накрая Криси вече му се възхищаваше.

И кучето му Мууз беше разкошно.

Сега когато гледаше към остъклената къща от червено дърво, през високата зелена трева, Криси се чудеше дали може да получи помощ от тях. Тя се отпусна в храсталака и се замисли минута-две върху новата възможност.

Надали един инвалид, прикован за стола си, щеше да бъде нужен на нашествениците от Космоса. Веднага се засрами от себе си, че си помисли подобно нещо. Един инвалид не беше второкачествено човешко същество. Той имаше също толкова да предложи на извънземните, колкото и всеки друг.

От друга страна… дали пък извънземните имаха представа какво означава инвалид? Не изискваше ли много от тях? Все пак нали бяха извънземни. Техните ценности едва ли бяха същите като на човешките същества. Ако се движеха наоколо и хвърляха семена или спори, или дребни червейчета или кой знае какво, ако действително ядяха хора, кой би очаквал от тях да се отнасят към инвалидите с нужното уважение.

Хари Талбот.

Колкото повече Криси мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че е станал предмет на ужасното внимание на извънземните.