Елизабет Адлър
Рано или късно (9)

Глава 8

Дан шофираше край брега и се наслаждаваше на начина, по който новата кола се подчиняваше на кормилото. От време на време намаляваше скоростта, за да се порадва и на пейзажа. Пътят следваше извивките на океана и той спря да погледа сърфистите. Спомни си, че когато беше шестнайсетгодишен, прекарваше колкото се може повече време във водата. Майка му все повтаряше, че се учудва на това, че мозъкът му все още не е просмукан с вода. А после, когато се ожени, деветнайсетгодишен и все още в колежа, баща му заяви, че мозъкът му наистина е прогизнал. Дан предположи, че родителите му са се оказали прави.

Ранчото „Бягащите коне“ се намираше на север от Санта Барбара в леко хълмист район. През лятото тревата най-вероятно щеше да изгаря от жаркото калифорнийско слънце и да придобива цвят на препечен хляб. Мина покрай други винарни и се възхити на правите редици лозя, които вече се бяха раззеленили, както и на привлекателните на вид винарски изби, разположени всред грижливо поддържани градини, които изкушаваха пътника да спре и да си направи пикник под сянката на някой голям дъб. И да изпие чаша от домашно приготвеното вино.

Ранчото „Бягащите коне“ не беше точно такова. Той излезе от колата и втренчи поглед в редиците изсъхнали лозя. После взе шепа пръст и започна да я рони. Тя беше много суха и вятърът я издухваше. Преплетените и отдавна неподкастряни розови храсти, които растяха в началото на всеки ред, бяха предупредителен знак, който отдавна вече не се използваше. Листните въшки нападаха първо розите, после — лозята. А сега бяха покрити с насекоми във всякакви цветове — черни, зелени, червени, бели.

Той нададе висок стон. Изглежда, единственото правилно нещо, което беше направил, беше решението, че ранчото ще погълне всичките му налични пари, плюс тези, които банките евентуално ще му отпуснат, както и всичкото му време и много упорита работа.

Изправи рамене и влезе отново в колата и се задруса по множеството дупки нагоре по хълма, за да разгледа новия си дом. Беше си мислил, че е купил спретната малка къщичка, построена в новоанглийски стил, но тази приличаше повече на къщата на семейство Адамс от едноименното анимационно филмче. Квадратната дървена къща не беше боядисвана сигурно поне десетина години и боята беше придобила тъмносив цвят. Опасваше я хлътнала веранда и всички стъкла на прозорците бяха напукани. Той остана така една минута, за да обхване погледът му още ръждясалите останки от трактор, „паркиран“ пред входната врата, и купът боклуци, който всеки по-силен вятър би разпръснал наоколо. А когато дори и най-лекият полъх спреше, настъпваше абсолютна тишина. Не пееха птички, нищо не помръдваше. Помисли си, че тук е много, много по-различно от улиците на Манхатън.

Стъпалата на верандата проскърцваха застрашително, докато се изкачваше по тях. Той отключи вратата и подскочи, когато пантите пронизително изскърцаха. Многогодишен прах покриваше няколкото останали изпочупени мебели, а там, където покривът капеше, имаше локвички дъждовна вода. Застанал в подножието на разнебитената стълба, опитвайки се да види нещо повече в странния полумрак, той можеше да си представи изпочупените перила на втория етаж. Изтри от съзнанието си къщата на семейство Адамс. Тази тук приличаше повече на измислена от Стивън Кинг.

В главата му отекнаха думите на Пийт Пятовски: „Купуваш прасе в чувал, човече, беше го предупредил той. Няма да знаеш какво точно си купил, докато не отидеш там.“ И ето, че се беше оказал прав. Както винаги.

Дан, без никакво настроение, ритна най-долното стъпало. Запита се с какво би трябвало да се заеме най-напред — с лозята или с къщата. И излезе да разгледа винарната.

В големия червен хамбар имаше високи циментови каци, в които виното да ферментира, както и няколко варела от дъбово дърво, които май бяха плесенясали. Приспособленията за бутилиране, които се намираха в съседното помещение, приличаха на извадени от анимационно филмче на Уолт Дисни. Също като къщата, всичко беше покрито с дебел слой прах.

В още по-мрачно настроение отпреди, той мина през красивите, във формата на арка, врати, които водеха към вътрешния двор, където бяха конюшните. В центъра му имаше стар, облицован с плочки, шадраван. Беше украсен с глинени сандъчета, в които живописно бяха разцъфнали яркочервени петунии и тъмночервени бугенвилии. Пред конюшнята имаше дълго и тясно заградено пространство с две стари дървени пейки, чието предназначение явно беше да помогнат на собственика да прекара няколко лениви часа през горещите следобеди. Изглеждаше точно така, както и на снимката, в която се беше влюбил от пръв поглед — съвършена селска идилия. Все още в лошо настроение, готов да се обзаложи, че фонтанът не работи, че покривът тече и всички постройки са готови да се срутят, Дан отиде да ги разгледа по-отблизо.

За негова изненада, не беше чак толкова лошо. Естествено, боята беше напукана и се лющеше на места, но покривът като че ли беше наред, а шестте ясли бяха в добро състояние. Поободрен, той реши, че първото, което ще направи, е да си купи чифт коне. Не беше яздил от времето, когато беше дете, но те щяха да му помогнат да се почувства тук като у дома си.

Провери напоителната система. Изглеждаше в добро състояние и той благодари на бога за това. Водата все не достигаше в Калифорния, а лозята имаха нужда. Без нея, той можеше веднага да си тръгне — резултатът би бил същият.

На лицето му имаше доволна усмивка, докато обикаляше обраслото с тръстика езеро, което се намираше зад къщата. Щеше да завъди тук шарани, диви патици и може би двойка гъски.

Обиколи отново верандата, видя къде точно трябва да разположи стола си, за да гледа как слънцето залязва, и започна да мисли, че може би „прасето в чувала“ не е чак толкова лошо. Изведнъж почувства, че няма търпение да се залови за работа.

Със съжаление си помисли за привлекателната млада жена от заведението, в което беше закусил. В неговия натоварен дневен режим в близко бъдеще нямаше да има място за романтични срещи и бездействие. Не и с всичката тази работа, която трябваше да се свърши. Скръстил ръце, той огледа за последен път новия си дом и акрите занемарена земя и започна да пресмята колко пари, вода, време и упорита работа щяха да са необходими. Поклати глава, когато в съзнанието му отново изплува лицето на Ели и слънчевата й усмивка. Да, в живота му дълго, дълго време няма да има място за романтични чувства.