Елизабет Адлър
Рано или късно (46)

Глава 45

Самолетът се сниши още малко и Пятовски видя как Лос Анжелис постепенно изниква от слоя жълт индустриален смог. Видя безкраен низ от улици, пресечени тук-там от криволичещи магистрали, обсипани с тюркоазени квадрати, които сигурно бяха плувни басейни, както и с високи стройни палми. Беше се надявал на нещо по-хубаво от това.

Макар да беше роден и отраснал в града, на него му се струваше истинско чудо това, че само за часове може да прекоси цял континент и да се озове в друг свят.

Касиди го чакаше до гишето, където проверяваха багажа. За човек, който живее в чудната страна на топлото слънце, той изглеждаше наистина уморен. Челюстта му имаше тъмно синкав цвят от наболата брада, а косата му изглеждаше така, сякаш прекалено често прокарваше длани през нея. Но погледът му светна, когато го видя.

— Пятовски, толкова се радвам да те видя!

— Да, аз също. — Те се прегърнаха, потупаха се по раменете и се усмихнаха един на друг.

Дан грабна чантата му, а Пятовски нарами черното куфарче, в което бяха въдиците му.

— Предполагам, че няма да ходим много често на риболов, но за всеки случай ги взех. — Като последва Дан навън, той вдигна бледото си лице към слънцето и пое въздуха, напоен с изгорелите газове на милиони автомобили. Усмихна се. — Чудесно, човече, чудесно.

— Почакай, докато излезем от града, тогава ще видиш какво е чудесно място.

Пятовски го последва, като се дивеше на дългокраките жени по шорти, които вървяха уверено навсякъде около него.

— Господи, веднага се вижда, че тук не е Ню Йорк! — каза той удивен. — И всичките са русокоси. Сигурно заради силното слънце.

Влязоха в колата, оставена на паркинга, и Дан бързо се вля в потока движение, като пое по булевард Сенчъри към шосе 405. Пятовски го изгледа преценяващо. Стори му се, че приятелят му изглежда като човек, който има да мисли за много неща.

— Е, как я караш?

— Няма да повярваш, но местната полиция мисли, че аз и Ели сме извършили убийството.

— Исусе! — Той се облегна назад, за да премисли информацията. — И на какво се базира предположението им?

— На наличието на мотив. Мотивът. Алчност. Убили сме старицата, Ели наследява всичко И след това си живеем в лукс.

— И защо ти?

— Ами, хванат съм натясно като неин приятел, бивше ченге, което знае как стават тия работи. — Дан сви рамене, зави вдясно и излезе на магистралата. — Аз притежавам силата да удуша старицата, а в това време Ели е застреляла икономката. И кучето. Аз знам за онзи подпис, така че съм го изкопирал, за да ги насоча по грешна следа.

— Не са ли намерили още оръжието на убийството?

Дан поклати глава.

— Дори да са го намерили, със сигурност няма да кажат на мен.

— Разбира се. Разбира се, че няма. — Пятовски смръщи вежди. — Но не ми намирисва на истина. Прекалено лесно, прекалено очевидно. А и как ще проявите такава глупост първо да извършите убийствата, а после и да намерите телата?! Ако сте планирали убийство, щяхте да имате алиби на мили оттам.

— Това е екзекуция. Пит, чувствам го. — И двамата бяха виждали достатъчно убийства от този тип, за да разпознаят стила. — Мария е била застреляна, когато е излизала от банята. Той сигурно я е причаквал в стаята. Мис Лоти беше удушена, въпреки че пистолетът още е бил у него и е можел и нея да застреля. Искам да кажа: защо е трябвало да я души с голи ръце?

— Мислиш, че е нещо като отмъщение?

Погледите им се срещнаха, после Дан влезе в скоростното платно и настъпи здраво газта.

— Точно това си мисля. Но Ели не знае кой може да има причина да се разправи по този начин с баба й. Макар че ми разказа за нещо, станало преди доста години. Не го свързва обаче със сегашните събития. Някакъв човек успял да се промъкне в къщата и нападнал мис Лоти Ели била още дете, но била в стаята и видяла всичко. Нейните писъци били причината слугите и охраната да дотичат.

— И какво станало с този мъж?

— Ели не знае. Баба й казала, че никога не бивало да става дума за това, че трябва да го изтрият от спомените си. И самата тя наистина никога нищо не споменала. Ели също не е говорила за случилото се с никого другиго, освен с мен. Станало е преди повече от двайсет години, така че и аз не съм сигурен дали има връзка с настоящия случай.

— Старите вражди никога не умират, те стават само още по-силни с времето.

Дан вдигна рамене.

— Проверих коя служба за охрана е използвала мис Лоти тогава. Вече не е в бизнеса. Не е останал никой, който да знае за случая, освен Ели. Но аз видях мястото на престъплението. Знам какво е чувствал убиецът. Нали знаеш как придобиваш това чувство?

Пятовски познаваше прекрасно въпросното чувство, което беше отчасти инстинкт, отчасти проява на богат професионален опит, отчасти интуиция. Каквото и да беше, то премахваше бариерите и караше ума да препуска бързо и да минава отвъд очевидното. Точно това чувство правеше от определен човек добър детектив.

— А имаше ли отпечатъци?

— Предполагам, че навсякъде е имало отпечатъци на Ели, защото тя ходеше на гости на баба си всяка седмица. Както и да е, това е нейно място за почивка. Полицаите ни извикаха на повторен разпит снощи, като при това прекъснаха вечерята ни.

Пятовски изсумтя, защото познаваше рутинната работа. Да се разстроят заподозрените, да ги хванеш натясно, когато са гладни и разтревожени.

— Ели много искаше да помогне. Успя да си спомни нещо, което беше останало в подсъзнанието й заедно с други впечатления в момента, в който е открила тялото. Френските прозорци били отворени. Завесите от лека материя били раздвижени от бриза и влетели в стаята и тя видяла нещо… отразена от чифт маратонки светлина.

— Той е бил там, отвън?

Дан кимна.

— Тя мисли така.

— Тогава, защо не е убил и нея?

— Това е другият въпрос. Бабата на Ели винаги държала снимката й в сребърна рамка на нощното си шкафче. Сега тя липсва.

Пятовски си пое дълбоко дъх.

— Даниъл, момчето ми, в това има нещо повече от очевидното. Много, много повече.

— Опитай се да го кажеш на детектив Джим Йохансен.

Пятовски го изгледа остро.

— Влюбен ли си в нея?

— Не исках да се влюбвам, нямам пари, нямам перспективи, поне не скорошни.

— А какво общо имат тези неща с истинската любов?

Дан му се усмихна.

— Предполагам, че Ромео е задал съвсем същия въпрос на Жулиета?

— Да, и виж само какво се случило с тях. Ще трябва да се справиш по-добре, Касиди. И ако Ели е твоята избраница, тя трябва да е наистина много специална.

— Наистина е — съгласи се тихо Дан. — Повярвай ми, наистина е специална.