Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sooner or Later, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Рано или късно

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0204-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 74

Блестящата неонова реклама, поставена точно на изхода на магистрала 101, привлече погледа на Бък. „Мотел Авалон“ беше изписано с яркочервени и зелени букви. С липсващо „о“ на думата мотел. Бък отби в страничната пресечка, зави и се върна малко назад.

Беше ниска и неугледна дървена сграда с гредоред. Крушка от двайсет и пет вата светеше над всяка врата, но хвърляше повече сенки, отколкото светлина. Само една кола беше паркирана отпред. Беше точно това, от което той се нуждаеше.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Дясното му око беше практически затворено, а по пуловера му имаше кръв. Той го издърпа над главата си и остана по черната тениска, която беше отдолу, после изтри засъхналата кръв от лицето си, приглади косата си и си сложи тъмните очила. Ножът лежеше в дланта му, просто в случай, че му потрябва, когато влезе.

— Добър вечер. — Старецът зад рецепцията едва откъсна поглед от сериала, който вървеше по телевизията. — Таксата е двайсет и девет долара, времето за напускане единайсет сутринта и в стаята има кафе-машина.

— Чудесно. — Бък подаде пари в брой.

Старецът прибра парите в чекмеджето и му подаде един ключ от дъската зад гърба си.

— Искате ли разписка?

— Не.

— Стая двайсет и три, вляво.

Бък паркира на мястото пред стая двайсет и три. Отключи мръсната входна врата, която можеше да отвори и със силен ритник, и включи осветлението. По тънкия кафяв килим имаше петна, чаршафите и одеялата се използваха сигурно от десетилетия, стаята миришеше на старо и евтин ароматизатор за въздух. Беше много далеч от класата на „Билтмор“. Хвърли ключовете на леглото, съблече се, отиде в банята и застана под душа. Горещата вода предизвика усещане като убождане от хиляди иглички в удареното му око, но той почти не реагира. Мислеше за Ели, заключена в багажника. Гневът накара пулса му да се учести. Трябваше да убие тази малка кучка тук и веднага. Но не можеше, защото искаше да я измъчва. Трябваше да си отмъсти, за да намери покой. Трепна, внезапно почувствал колко е измъчен и нещастен. Защото я обичаше.

След малко излезе изпод душа, подсуши се с тънката и недотам чиста хавлия, облече се отново и отида да търси магазин, където се продава алкохол. След още половин час лежеше на леглото и пиеше Джим Бийм направо от бутилката. Петнайсетинчовият черно-бял екран на телевизора блестеше срещу него, но той не гледаше. Погледна часовника си — Ели беше заключена в багажника от около пет часа. Отпи от бърбъна. Надяваше се там да й харесва.

 

 

Там, където беше тя, нямаше светлина, нито звук, нито въздух, нито пространство, в което да мръдне. Времето беше загубило значението си. Горещите солени сълзи отдавна бяха засъхнали по бузите на Ели. Тя дори не можеше да плаче повече. Сега беше само малко и уплашено същество, затворено в клетка, изоставено и обречено на смъртта. Не й достигаше въздух, косата й беше мокра от пот. Помръдна само с един инч и въжето се вряза грубо в глезените й. Беше в позата на зародиш — с колене, притиснати в брадичката, с наведена глава, с ръце, завързани зад гърба. Болката в раменете й беше ужасна, но поне я предпазваше да не изпадне в безсъзнание. Трябваше да остане будна, да бъде нащрек. Ако искаше да живее…

Мускулите на прасеца й се свиха в болезнена спазма и тя простена. Беше си мислила, че не би могла да понесе повече болка, но болката вече беше станала част от нея.

Обгърна я апатия, която приличаше на гъста сива мъгла, покриваща всичко. Дори не беше сигурна, че иска да живее. Всяко вдишване й струваше такова огромно усилие и причиняваше толкова силна болка.

Пред очите й се появи образът на Дан. Беше толкова близо, че виждаше наболата му брада тъмните пламъчета в засмените му очи, твърдите очертания на устните му. Устните, които я целуваха толкова нежно… А преди колко време беше това? Копнежът по него я правеше слаба. Ноздрите й още усещаха привлекателната мъжка миризма, която се излъчваше от него, след като се бяха любили. Още чувстваше под дланите си потната и гладка кожа на гърба му. Толкова силно го желаеше, дори и в този миг. Топлината на тялото му, чувството за сигурност, което ръцете му й даваха, спокойствието, че някой се грижи за нея. Отново си каза, че той сигурно я търси. Беше умен, бивше ченге, ще знае какво трябва да направи.

Но как би могъл да я намери в това забравено от Бога място? Никой не би могъл да я открие тук.

От малките дупки в задната част на багажника проникваше оскъдно количество хладен въздух. Тя извърна лице към тях, защото отчаяно се нуждаеше от кислород.

Веднъж вече беше почти на прага на смъртта. Сега си спомни този миг много ясно. Усмивката на баща си, как погледите на родителите й се срещнаха в пълно разбирателство секунда преди колата да се преобърне по склона. Сега разбра, че баща й е знаел, че ще умре, но смело беше продължил да пее. Чуваше гласа му така ясно, като че ли той беше тук, с нея. Гласът й прозвуча дрезгав и тих, когато, също като него, запя: „С кръста на Исус, ние вървим напред…“