Елизабет Адлър
Рано или късно (66)

Глава 65

На Ели се стори, че стои в тази стая, подобна на ада, в нечовешката тишина, от часове. Главата й пулсираше от болка, очите й горяха, а ушите й бучаха. Чу ключа да се превърта в ключалката и сърцето й като че ли се сви, а после престана да бие. Вратата бавно се открехна.

Смразена от ужас, тя гледаше втренчено похитителя си, чийто образ се отразяваше в огледалото. Той все още беше със скиорската маска. Тръгна бавно към нея, протегна ръка и докосна нейната. Тя се отдръпна, по кожата й полазиха тръпки, очите й се бяха разширили от ужас.

Бък погали с пръсти нежната й млечнобяла кожа, която толкова често сънуваше, че докосва.

— Радвам се да видя, че се чувстваш по-добре, Ели — каза той с нисък, дрезгав шепот. — Извинявам се, че се наложи да те ударя, но ти не ми остави избор. Уверявам те, бих предпочел да беше дошла кротко и това да не се налага.

Шепотът му и гласът събудиха спомени някъде дълбоко от подсъзнанието на Ели, но тя не можеше да го улови.

— Моя мила Ели — продължи да й говори нежно той, — доведох те в това прекрасно място, защото искам да бъдеш щастлива. Не виждаш ли колко красиво съм го направил за теб?

Не искаше да я плаши със своята страст. Щеше да й даде два дни да се адаптира и да свикне с него. Отиде до гардероба и го отвори.

— Погледни красивите рокли, всичките твоя размер и, надявам се, по твой вкус. Както виждаш, помислил съм за всичко. Но ако имаш нужда и от нещо друго, трябва само да ми кажеш. Ще ти дам всичко.

Тя го гледаше онемяла, а той добави, все така нежно:

— Планирал съм нашия живот заедно, Ели. Нищо няма да ти липсва. Ще живееш като принцеса.

Ръцете му трепереха от желание, когато отново докосна ръката й, но успя да се овладее и отиде до вратата. Извърна се, усмихнат към нея.

— Искам само да бъдеш щастлива — прошепна той. — Тук, с мен.

Но не само това искаше той. С удоволствие помисли за времето, когато тя ще трябва да умре. Когато й се насити, ще трябва да го направи. Защото отмъщението му трябваше да бъде пълно, а и да може да вземе наградата си. Къщата имение и всичко, което тя означаваше за него.

Ели изтича след него, заби нокти в пролуката на вратата и се опита да я отвори, но тя беше заключена. Още по-паникьосана, тя заудря с длани по дървото.

Той беше луд. Беше чела за такива хора, обзети от мания, които преследват жертвите си като животни. Те си мислеха, че хората им принадлежат, че животът им се преплита с този на жертвите им.

Тя затвори очи и си представи лицето на Дан, излъчващо сила. Сините му очи гледаха право в нея, а на устните му играеше онази леко присмехулна усмивка, която се появяваше винаги, когато тя направеше нещо неразумно. Ето, това е! Дан беше ченге, той ще знае какво да направи. Дан ще я намери.

Отпусна се отново в розовия стол и се опита да запази образа му в съзнанието си. Минутите минаваха. И отново се чу превъртането на ключа. Тя отвори очи. Бък вкара в стаята количка за сервиране, покрита с бяла покривка с избродирани в бяло рози и сребърна ваза с цветя. Донесе й стол.

— Супа от костенурка — каза той, като махна сребърния похлупак. — Хляб, замесен с олио, както ти го обичаш. Студено печено пиле със зелена салата. И бутилка от любимото ти вино.

Извади отварачка от джоба си и отвори виното, после й наля малко, за да го опита.

— Мадам? — Отстъпи назад с лек, вежлив поклон.

Тя не каза нищо. Той въздъхна и се върна при вратата.

— Моля те, наслади се на храната, Ели — каза той все така с ниския си дрезгав шепот. — Вярвай ми, не ти мисля злото. Искам само да бъдем заедно.

Тя го погледна кисело и той стисна зъби ядосан. Но после си напомни, че ще й трябва време. За два дни все ще омекне. Нима хората не казваха, че жените се влюбват в похитителите си? Той грижливо заключи вратата след себе си.

Като чу отново превъртането на ключа, кръвта й замръзна в жилите. Тя беше негова затворничка и той нямаше намерение да промени нещата. Щеше да остане такава завинаги. Той самият беше казал така. Той и тя, заедно.

Трябваше да се измъкне оттам. Изтича до масичката и взе ножа. Той беше стилен, от „Кристофъл“. Чашата за вино беше „Бакара“, а чиниите от порцелан от Лимож. Храната беше точно такава, каквато обичаше, а виното, Шато Бешевел — нейното любимо. Нямаше никаква представа колко време е минало от отвличането й, нито пък колко време беше минало, откакто беше яла за последен път, но изведнъж усети, че умира от глад. Отчупи си парче хляб и го поднесе към устата си. А дали не беше отровен?

Дали не беше сложил нещо в храната, което да я приспи, та да може по-лесно да я изнасили? Остави хляба и отмести чинията с храната. Коленете й се огънаха и тя се отпусна в розовия стол. Хвана главата си с ръце, а през пръстите й закапаха сълзи.

— О, Дан — прошепна тя, — моля те, моля те, помогни ми. Моля те, намери ме.

После си спомни, че Дан е бивше ченге от отдел „Убийства“ и че обикновено намира само трупове.