Елизабет Адлър
Рано или късно (51)

Глава 50

Йохансен и Малинс седяха в черния, без знаци, автомобил краун виктория, паркиран в края на алеята, която водеше към „Края на пътуването“. Огромни сиви облаци се тълпяха над върховете на планините и големи дъждовни капки вече падаха върху предното стъкло и им пречеха да виждат ясно униформените полицаи и немските овчарки, тренирани за полицейска работа, които претърсваха всеки инч от имението, за да намерят, евентуално, захвърленото оръжие на убийството, ножа, или въобще някакви следи, които биха довели до залавянето на убиеца.

Светкавица освети изсъхналите мъртви градини, а мощна гръмотевица избухна над главите им, като че ли самият бог Тор изковаваше образите на гигантски чудовища горе в небесата. Йохансен мрачно си помисли, че дъждът се погрижи за изчезването на всички миризми, които кучетата биха могли да подушат. Досега усилията на полицаите не се бяха увенчали с никакъв успех. Той и сега ги виждаше как тичат да се скрият на сухо под дърветата. По дяволите! Този случай никак не помръдваше. Как можеше да не са стигнали до нищо досега?!

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Йохансен.

— Добро утро, сър. Тук е детектив Пит Пятовски, от управлението в Ню Йорк.

— Какво мога да направя за вас, детективе?

От другата страна на линията Пятовски си помисли, че гласът на Йохансен издава умората му. Усмихна се, защото познаваше това чувство прекалено добре.

— Знам, че от нашето управление са се свързали с вас, сър, във връзка с проститутката, убита на Таймс скуеър. Убийството е много подобно на станалото в Монтесито. Удушване с голи ръце и кръстен знак.

— Да, много особен, характерен, кръстен знак. — Йохансен не само беше говорил с полицейското управление на Ню Йорк, но също и с това в Лос Анжелис и с централата на ФБР. Всички му се бъркаха в работата. Уморено си помисли, че всички те вървят по грешна следа. Той вярваше, че знае мотива за убийството.

— Аз съм в Санта Барбара, детективе. Искам да се срещна с вас, за да обсъдим двата случая и общото в тях.

Йохансен вече беше дискутирал този въпрос, безкрайно. Въздъхна, преди да каже:

— Ще се върна в офиса по обяд.

— Ще се видим тогава, сър.

Пятовски се усмихна на Дан и набра номера на управлението в Ню Йорк.

— Да, Джордж, на телефона е Пятовски. Ще се срещна с детектива, който разследва убийството с кръстния знак тук, в Монтесито, за да видя дали ще мога да го свържа с убийствата, станали в Ню Йорк и Лос Анжелис Да, ще ви държа в течение. И не, не вярвам, че детективът мисли, че убийствата са извършени от един и същи човек, както съм сигурен, дяволски сигурен, че ще открием накрая. — Той се заслуша с усмивка на уста. — Да, може да се каже, че в момента свързвам работата с удоволствието, но такъв е животът. Винаги съм там, където е действието. Да, ще предам на Касиди вашите най-добри пожелания. — Погледна през прозореца и видя, че облаците над върховете на планините се сгъстяват. — Знаеш ли какво? Ще вали страхотен дъжд.

Дан чу как всички се засмяха гръмогласно от другата страна на линията, а Пятовски остави слушалката и каза така, сякаш се оплакваше от нещо.

— Мислех, че в Южна Калифорния никога не вали.

— Слушал си прекалено много хора, почитатели на плажа. Значи ще се срещнеш с Йохансен?

— Да, ще се срещна с Йохансен. Ти си вече цивилен, Касиди. А също така и заподозрян. — Телефонът звънна и той вдигна слушалката. — Да — каза, а гласът му издаде изненада.

Дан зачака той да му каже кой се е обадил, но Пятовски закрачи из стаята със слушалка, притисната между рамото и ухото.

— Да — каза той отново. И после. — Не се шегуваш. Добре, благодаря.

Отново остави слушалката и погледна Дан.

— И така? — Цялата стойка на Дан издаваше, че чака отговор на въпросите си.

— Убита е още една жена. Проститутка. Удушаване с голи ръце и кръстен знак. Хвърлена е в канал край плаж Венеция.

— Е, предполагам, че това сваля подозрението от мен и Ели. Този път имаме алиби.

— Разбира се. — Пятовски кимна, но не беше убеден. — Освен ако не е същият убиец.

— Друг човек, който копира „подписа“? — Не беше необичайно и Дан го знаеше, особено когато някое убийство привлече вниманието на медиите и подробности бъдат изнесени на първа страница.

Пятовски облече старото си черно кожено яке, което беше взел за всеки случай, защото не очакваше сериозно то да му потрябва в страната на слънчевата светлина.

— Да тръгваме, човече. Имам среща с твоята съдба.

Йохансен седеше с разкрачени крака, подпрял се с лакти на бюрото, и изучаваше внимателно през очилата си с рогови рамки, закрепени на широкия му нос, информацията за новото убийство, която току-що му бяха изпратили.

Той вдигна поглед и започна да преценява посетителя — така, както знаеше, че го преценява и Пятовски. Предполагаше, че Пятовски предварително го е поставил в категорията на ченгето от малкия град — населението на Санта Барбара беше едва деветдесет хиляди — докато себе си смята за способен и всезнаещ детектив от Ню Йорк. Е, грешеше. И той знаеше нещичко, и той беше постигал успехи.

Столът изскърца, когато той стана, за да се здрависа с госта си.

— Детектив Пятовски. — Той му посочи стола от другата страна на бюрото. — Седнете. Кафе?

Един униформен полицай чакаше до вратата отговора му.

— Благодаря, не — Пятовски беше изпил достатъчно кафета, с които да започне деня тази сутрин. Работеше по-добре, когато беше зареден с кофеин, а освен това кафето на Флорита беше много, много по-добро от онова, което обикновено приготвяха в полицейските управления. Мъжът от другата страна на бюрото излъчваше неприязън и той се усмихна весело. Не можеше да обвинява Йохансен. Никой не обичаше друго ченге, и особено от друг град, да се бърка в разследването му:

— Чух, че имало и друго убийство?

Той извади цигара от смачкания пакет Лъки и я запали. Това беше първата му цигара от пристигането му в ранчото „Бягащите коне“, а обикновено пушеше по пакет и половина на ден. Нещо от комбинацията от атмосферата в полицейския участък, от новината за новото убийство и проблемите на приятеля му предизвика нуждата му от никотин. Закашля се и размаха ръка, за да разпръсне дима, а детектив Йохансен побутна един ламаринен пепелник към него. След което започна да чете от листа, който беше поставен пред него:

— Проститутка от бялата раса, руса, на име Рита Лампер. Работела в клубовете по Холивуд булевард, добре известна на полицията. Тялото било открито на плажа Венеция, в един от каналите, в пет и трийсет тази сутрин, от човек, който бягал за здраве. Била промушена на няколко места, после удушена, а лицето й било обезобразено.

— Кръстният знак същият ли е като при Шарлот Периш?

Той кимна.

— Но не същия като в случая с Мария Новалес. — Пятовски повдигна въпросително вежди и Йохансен добави: — Новалес е икономката. Била е застреляна и не е била обезобразена.

— Имате ли вече теория?

Йохансен отново кимна.

— Мисля, че обезобразеното лице на Шарлот Периш е имало за цел да ни поведе по погрешна следа. Искал е да повярваме, че е дело на серийния убиец. — Той сви широките си рамене. — И не, не вярвам, че го е извършил серийният убиец.

— И все още работите по теорията, че Ели Периш Дувийн има нещо общо с това?

— Да. Вероятно с нечия друга помощ. Макар да признавам, че все още нямаме солидни доказателства в подкрепа на тази теория. Обискът на къщата на мис Дувийн не доведе до нищо. Тъмните късчета материя, намерени на местопрестъплението, били от вълнена тъкан, вероятно от пуловер или от скиорска маска. Продължават да търсят. Използваният автоматичен пистолет е Глок 27. — Той се поколеба. Разполагаше с още едно доказателство, за което не му се искаше все още да говори, защото то можеше да се окаже решаващо за разнищването на случая. А можеше и да разбие на пух и прах теорията му. Реши да не казва на нюйоркското ченге за него. Сви рамене, после разпери ръце с дланите нагоре. — Само с това разполагаме.

— Благодаря за съдействието. — Пятовски стана и двамата отново си стиснаха ръцете.

— Защо не ми оставите номера си? — каза Йохансен, който сега се усмихваше. — Да мога да ви държа в течение. В Санта Барбара ли ще останете? — Канеше се да му препоръча един приятен малък мотел, за който знаеше, за да затвърди желанието си да помогне.

— Не ви ли казах? — Дан прокара длан през рядката руса коса, която едва покриваше скалпа му. — Ще отседна в ранчото „Бягащите коне“ при Дан Касиди. Той ми е стар приятел. Бяхме партньори в продължение на пет години, заедно бродехме по опасните улици.

Той му се усмихна с момчешката си усмивка, но от усмивката на Йохансен не беше останала нито следа.