Елизабет Адлър
Рано или късно (3)

Глава 2

Ели Периш Дувийн изкара жълтия си джип, марка ренглър, от гаража на малката къща в Санта Моника, която наричаше свой дом, и подкара надолу по хълма към „Мейн стрийт“. Също като джипа, къщата й беше стара и разнебитена. От последното силно земетресение стените се бяха пропукали, а подът на спалнята поддаваше под краката й. Но пък разполагаше с изглед към океана, а беше толкова по-лесно да се измъкнеш от леглото сутрин, когато слънцето проблясва по вълните само на няколко метра от теб. Освен това къщата беше страшно евтина. Нещо, което беше от огромно значение за нея.

На „Мейн стрийт“ отново имаше задръстване и тя се засуети с кормилото, след което хвърли тревожен поглед към часовника си. Както обикновено, закъсняваше. Като наблюдаваше движението, лишена от предимството, което би й дало едно огледало за обратно виждане, тя напудри луничавия си нос, постави черна спирала върху рижавите си мигли и тъмно червило на устните си. Годините, през които неизменно закъсняваше, я бяха превърнали в експерт по бързото гримиране. Малко парфюм, няколко разресвания на медночервената й коса и тя беше готова да се пребори с деня. Отпи глътка кафе от картонената чашка в ръката си, включи отново двигателя и се придвижи няколко метра по-напред. Животът, реши, е просто едно непрекъснато бързане, надпреварване. И, независимо колко се стараеше, тя все изоставаше, макар и малко.

Ели беше на двайсет и девет години. Имаше загадъчните сиво-сини очи на майка си, както и нейната къдрава червена коса, която носеше с дължина до раменете и винаги свободно развяваща се, с изключение на времето, което прекарваше в малкия ресторант, който притежаваше в Санта Моника. Тогава косата й беше прибрана под черна бейзболна шапка, на която имаше надпис: „Заведението на Ели“. Изработен от зелена коприна. Тя беше висока и стройна, макар и не болезнено слаба като моделите, с дълги крака и смущаващо големи ходила. Баба й винаги беше казвала, с недотам добри чувства, че има нужда от тях, за да остане здраво стъпила на земята. Носът й беше прав и обсипан с лунички. Усмивката й беше широка и започваше от очите, малко над които се виждаше лек белег, завършващ под косата й.

Беше умна и дръзка, сама в света. Имаше само баба си, мис Лоти. Но беше твърдо решена да постигне успех. След колежа се записа в кулинарно училище в Ню Йорк, после поработи в един ресторант в Париж и накрая се върна у дома. Влезе в ресторантьорския бизнес откъм задния вход. Беше й трудно, защото трябваше сама да върши всичко — сама да си намери помещение, да го боядиса, да се справи с хората, които притежаваха сградата и които никога не удържаха на обещанията си, да се бори с бюрокрацията, за да получи необходимото й разрешение. Да, беше много трудно, но тя не съжаляваше нито за минутка от времето, посветено на работата.

Заведението й беше отворено преди малко повече от година и тя работеше здравата шест дни в седмицата, поради което не й оставаше много време за личен живот. Тя правеше поръчките, водеше сметките и, заедно с най-добрата си приятелка Мая, сервираше храната, отваряше бутилките вино и почистваше масите. Също така издържаше на бурята, която се развихряше всеки път, когато главният готвач напускаше, което се случваше на всеки няколко седмици. Сама печеше хлебчетата и известните си „tarte tatin“, тортички, които бяха специалитетът на заведението. Почистваше помещенията в края на някоя особено дълга и уморителна нощ, когато останалите от персонала просто се изпокриваха. Практически, тя сама вършеше всичко. Но обожаваше работата си.

Винаги сама казваше на новите клиенти, че може би ще получат по-хубава храна в изисканото заведение на Волфганг Пюк, което е само на няколко метра от нейното, но че „При Ели“ е по-уютно и по-евтино.

— Това е всъщност местното бистро — казваше тя. — Можете да се отбивате тук по всяко време. Няма нужда да се преобличате специално за случая. Да наминете просто ей така за чаша вино и добра, вкусна храна.

Заведението успяваше да се издържа, без да натрупва кой знае какви печалби. Но й осигуряваше покрив над главата и успяваше да се задържи в бизнеса. Тя винаги си напомняше, с неотслабваща решителност, че й предстои още един дълъг и труден ден, който обаче ще й донесе удовлетворение.

Успя да се вмъкне в единственото свободно местенце на паркинга и изскочи бързо и пъргаво от джипа. Почти затича към заведението си, което беше само през два блока, а косата й се развяваше свободно зад нея. Спря се за секунда пред него, за да го огледа с гордост. Външният му вид беше наистина весел — беше боядисано в горскозелено, а на прозорците имаше копринени завеси с цвета на кафето. Над прозорците, със златни букви, беше написано: „При Ели“. Старомодното звънче мелодично и весело иззвъня, когато тя отвори вратата.

Отвътре заведението изглеждаше като старо парижко бистро — по стените имаше огледала, подът беше наскоро посипан с блестящи дървени стърготини, имаше истински цинков тезгях, не много скъпи, изплетени от тръстика, столове, колосани бели покривки и свежи маргаритки, поставени в жълти ниски пръстени вази.

Беше понеделник, свободният й ден, но все имаше някои неща, които трябваше да свърши. Провери в какво състояние е неголямата кухня. Този път чистачките си бяха свършили работата — подовете блестяха, както и повърхностите на хладилниците и фурните. Всичко си беше на мястото. Погледна с копнеж към облицованата с мрамор фурна, в която печеше хлебчетата и тортичките си. Работата й липсваше през свободните дни. Предпочиташе да заравя ръцете си в тестото, отколкото да се занимава с ръководенето на бизнеса. Но доста отрано научи, че не е възможно да върши две неща едновременно, да бъде двама души. И независимо от таланта и обучението й, засега това означаваше, че трябва да наеме главен готвач.

Отвори хладилника и извади кутиите, в които прибираха останалата от предната нощ храна и хляб. Така натоварена, тя се върна при джипа си, но стъпи накриво и обувката се изхлузи от крака й.

— По дяволите! — измърмори тихо. Ели никога не кълнеше и не псуваше, защото баба й я беше научила, че дамите никога не изпускат нервите си. Като пазеше предпазливо равновесие на един крак, поради което купчината кутии се наклоняваха ту наляво, ту надясно, тя заопипва с босия си крак, за да намери обувката.

— Приличаш на щъркел без крила. — Мая Морис спря червения си патфайндър^[1] до нея и подаде, със смях, глава през прозорчето.

Мая беше най-добрата приятелка на Ели и единствената, която работеше наравно с нея в заведението. Тя беше русокоса и пищна и обикновено никога не беше будна толкова рано сутринта.

— Можеш да ми помогнеш, вместо да се смееш. — Тя изгледа възмутено Мая, стиснала кутиите до гърдите си, с насочени напред пръсти на босия крак.

— Или май по-скоро приличаш на балерина. — Мая слезе от колата. Отиваше на занимания по йога, затова беше по черен клин и маратонки и почти нищо друго — факт, който караше шофьорите да намаляват, когато минават покрай нея. Тя постави обувката обратно на крака на Ели. — А аз съм принцът, който ще се превърне в тиква в полунощ.

— Каляската на Пепеляшка се превърнала в тиква, а тя се омъжила за принца.

Мая постави ръце на ханша си и изгледа Ели, все още стискаща кутиите, които все така се накланяха заплашително ту наляво, ту надясно.

— Няма никакъв шанс да се омъжиш за принц или за когото и да било другиго. Ти си омъжена за работата си. Както и да е, къде отиваш?

— Да видя мис Лоти.

Мая кимна. Сега разбра защо, вместо обичайните дънки. Ели носи пола с цвета на небето, обсипана с цветя, и потниче в тъмносиньо. И перлите на майка си — онези, който бяха свалили от врата й след автомобилната катастрофа, в която тя беше загинала. Мая целуна Ели по бузата.

— Предай й моята обич.

Влезе обратно в колата си. Много й се искаше Ели да излизаше понякога на срещи. Тя не знаеше нищо друго, освен работа и пак работа.

Ели се втурна обратно в заведението си и заключи. После подкара, прекалено бързо, както винаги, към дома за бездомни и сираци в Санта Моника и остави храната пред вратата. Надяваше се, че ще помогне поне мъничко.

Погледна часовника си и се качи отново в джипа, като се питаше къде беше отлетяло времето.

Когато се отправи на север по шосе 101, Ели с тревога се замисли за баба си. Мис Лоти живееше в голяма, но западнала къща в Монтесито и имаше само една икономка, която й помагаше. Беше навлязла доста в осемдесетте си години и мислите й вече не бяха така подредени. Губеха й се понякога по цели десетилетия, но после започваше да си спомня ясно всяка подробност — например времето, когато си е купила шапка в Париж през 1939. Ели предполагаше, че тя просто не иска да си спомня за някои моменти или пък има неща, за които не иска да говори.

— Старата възраст си има своите преимущества — обичаше да казва самодоволно мис Лоти, когато Ели раздразнено я упрекваше, че лъже. — Отгледах те след като бедната ти майка умря. Ти отлетя от гнездото и аз нямам повече задължения. Сега съм без никаква грижа в света.

Ели много искаше това да е така. Уличното движение беше истински ад и тя щеше да закъснее. Отново.