Елизабет Адлър
Рано или късно (12)

Глава 11

Дан излезе от магистралата и спря при знака „Стоп“, маркиращ завоя към Оливмил Роуд в Монтесито. Моторът на експлоръра мъркаше равномерно, докато той чакаше някоя от минаващите коли да намали. Като погледна в огледалото за обратно виждане, с тревога осъзна, че жълтият джип се приближава прекалено бързо. Не можеше да повярва, че шофьорът ще продължи със същата скорост и ще навлезе в насрещното платно. Спирачките на джипа изскърцаха зловещо и той го избута съвсем в края на пътя. Гневно удари с юмрук по кормилото. Имаше колата по-малко от седмица, а тази глупачка вече я беше одраскала. Нима не беше забелязала знака „Стоп“? А нима не забелязваше, че уличното движение е натоварено?! Кръвта му кипна и той изскочи от колата.

— Ти какво, сляпа ли си? — изрева. — Или просто луда? Не видя ли, че съм спрял заради знака „Стоп“ и че чакам пролука в движението, за да вляза в редицата? Предполагам, че ти веднага щеше да излезеш пред някоя кола. И Господ да е на помощ на оня, който застане на пътя ти!

— Не, не съм! — извика разгорещено Ели в отговор и също излезе от джипа. — И може поне да говорите по-учтиво.

— Учтиво? Имам този автомобил едва от пет дни. И искате да бъда учтив?! — Той изгледа гневно драскотината в задната част на колата си, после се обърна към жената. Тя носеше широки бели къси панталони и тениска. Макар и много ядосан, той забеляза колко дълги са загорелите й крака. Бризът развяваше червената й коса покрай лицето, тя раздразнено я отметна назад и го погледна.

Той каза изненадан:

— О, това сте вие!

Ели също го позна. Това беше онзи синеок мъж. Зачуди се как въобще беше решила, че е секси.

— Да, а това сте вие. И ако не се държите цивилизовано, ще извикам полицията.

Той й се усмихна. Макар и малко присмехулна, усмивката разкри съвършените му бели зъби. И незнайно защо я ядоса. Той каза.

— Лейди, аз съм полицай. — После се опомни и й подаде ръка. — Забравете думите ми. Бях полицай. Сега съм просто Дан, гражданин като всеки друг, който в момента е бесен, защото новата му кола е одраскана. Можете ли да ме обвините за чувствата ми?

Ели въздъхна съчувствено.

— Разбира се, че не мога да ви обвинявам. — Тя погледна със съжаление драскотината по боята на експлоръра, после се обърна и срита стария джип.

— Ах, ти! — измърмори тя, смръщила вежди.

Дан се плесна по челото, като да не вярваше на очите и ушите си. А беше решил, че е „хубавичка“, когато я видя за първи път.

— Извинявам се — каза сковано Ели. — Точно тогава, в тази секунда, косата ми падна пред очите. Това е ужасно опасно, знам, затова обикновено я завързвам отзад, когато шофирам. Вината е моя.

Тя взе чантата си от колата и извади визитна картичка.

— Ето, тук са името и адресът ми. Както и регистрацията ми и номерът на застраховката ми. Предполагам, че това ще свърши работа.

Дан погледна името — Ели Периш Дувийн. Звучеше му познато. Тя го гледаше в очакване на думите му, затова той каза:

— Не ви ли познавам отнякъде?

— От заведението. Дойдохте за яйца, не за кафе.

— Но името ви ми е познато. Живеех тук, когато бях дете. Не ходехте ли на лагер през лятото?

Тя го изгледа подозрително.

— Това беше преди много време.

— Мисля, че съм ви учил да карате сърф. Наистина, бяхте още малко момиченце, високо и много слабо. Сега си спомних, косата дори тогава вечно влизаше в очите ви.

Ели го изгледа с досада, но само за минутка. После си спомни. Разбира се, как би могла да забрави… Та заради него биеха всички сърца на плажа… Широка слънчева усмивка озари лицето й, когато си спомни.

— Да, викахме ви Дани бой. Мисля, че дори бях влюбена във вас. Всъщност всички момичета бяха влюбени във вас, въпреки че, в нашите очи, бяхте вече възрастен човек.

— Бях на осемнайсет години. А вие трябва да сте били на осем или девет. — Те се гледаха един друг с усмивка. — Как лети времето! — каза най-после. — А как си спомнихте за Дани бой? — запита той.

— Спомних си, че сините ви, характерни за ирландците, очи бяха винаги усмихнати по онова време — отговори остроумно Ели. — Какво се е случило оттогава досега, че ви е накарало да изпитвате такъв силен гняв към света?

Той поклати глава, удивен от способността на жените да обръщат нещата винаги в своя полза.

— Очите на нито един мъж, бил той ирландец или не, не се усмихват, когато чисто новата му кола е сериозно ударена. Дори жените и старите познати не могат да получат прошка.

И тогава тя се засмя — мек, гърлен, богат на нюанси звук, който отново го накара да си представи горещ разтопен шоколад.

— Не можах да ви заблудя нито за минутка, нали? Но реших, че си заслужава да опитам. Винаги се получава в сериала „Сейнфелд“.

— Но това тук е истинският живот, Ели Периш Дувийн — напомни й той и започна бързо да пише новия си адрес и името на застрахователната си компания. — Бизнесът си е бизнес.

— Разкажете ми за това. — Тя въздъхна театрално. После прочете адреса му. — Ранчото „Бягащите коне“! — отбеляза тя изненадана. — Но то беше на пазара от години! Не ми казвайте, че сте го купили!?

— Да. Защо? — Той обаче подозираше, че знае отговора.

Тя се колебаеше и избягваше погледа му. Той, очевидно, не беше чувал за суеверията, че ранчото носи нещастие.

— О, няма особена причина за думите ми. Местността там наистина е хубава. — Тя погледна към колите, които започваха да се събират около тях. — По-добре да тръгваме. Радвам се, че се срещнахме отново, Дан Касиди. Желая ви късмет с винарната. Може би не след дълго ще мога да купувам вино от вас.

— Ще ви се обадя, когато това стане възможно — обеща той и тя се качи отново в джипа. Той я погледна в огледалото за обратно виждане, преди да потегли. „Хубавичка“ определено не беше точната дума. Ако не беше ударила новия му автомобил, щеше да каже, че е красива. Той въздъхна със съжаление, после престана да мисли за нея и подкара към виличката, която беше купил на брега. Само щеше да приведе новата си собственост в ред. Нямаше да му е необходимо много време, най-много — месец.

Едва по-късно, докато седеше на верандата в плажната вила и се наслаждаваше на гледката към океана, той си спомни коя е тя. Една от изключително богатите Периш, които живееха в истински палат горе, на Хот Спрингс роуд. Лоти Периш беше един от водачите на обществото в областта, глава на всички комитети и изискани сдружения, тя редовно устройваше в къщата си благотворителни балове и градински увеселения. Той си спомни, че беше чувал да се говори, че в къщата имат иконом, униформени камериерки и френски готвач.

Зачуди се защо Ели кара раздрънкан стар джип, когато лесно би могла да си позволи нов мерцедес, стига да пожелае. Предположи, че й харесва да се преструва на обикновено работещо момиче, което прилича на всички други. Само че, помисли си той с ясен спомен за очите й, подобни на опали, и мекия й гърлен глас, който напомня разтопен шоколад, Ели Периш Дувийн определено не е като всички други.

 

 

На следващата вечер той отново беше на верандата с изглед към океана. Беше прекарал един дълъг и труден ден на упорита работа по новата си собственост, която се състоеше от цели четирийсет акра съсипана изсъхнала земя. Непрекъснато му беше повтаряно, че всеки мениджър трябва да се грижи за собствеността от името на предишния собственик, но той беше изчезнал и на Дан му се струваше, че в ранчото никой не е стъпвал от години. Сутринта беше разгледал реклами и обяви, за да намери подходящ работник за винарната, и беше разговарял с един строителен предприемач за ремонт по къщата. А утре щеше да започне работа по привеждане в ред на конюшните. Наля си чаша вино и мрачно загледа бавно притъмняващото небе. Неговият цвят му напомняше за очите на Ели Периш Дувийн.

— Ах, да върви по дяволите работата! — каза той, извади визитната й картичка от джоба на ризата си и набра номера й.

— „При Ели“. — Дори само тези две думи, казани с нейния мек глас, го накараха да се усмихне от удоволствие — Мога ли да ви помогна с нещо? — Гласът й звучеше така, като че ли тя държеше слушалката между рамото и бузата си и правеше поне още три неща, освен че говореше по телефона.

— Исках само да ви кажа, че експлорърът не е ударен чак толкова лошо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Всичко ще бъде поправено още утре и близката ремонтна работилница.

— Радвам се да го чуя, Дани бой. — В гласа й се долавяха весели нотки. — Сигурна съм, че моята застрахователна компания също ще се погрижи за нещата още утре.

— Питах се…

Ели престана да пише цифри на касовия апарат и да прибира парите в чекмеджето. Притисна слушалката по-близо до ухото си, за да не чува нито музиката, нито гласовете, които долитаха от заведението, нито тракането на чиниите. Усмихваше се, когато каза:

— Какво, по-точно, се питате.

Мая също спря да работи и се заслуша, като умело балансираше с чиниите със салата и другите с бял сос. Нима Ели най-сетне щеше да отдели част от времето си за някой мъж?

Дан каза:

— Например, можете ли да ми кажете защо, въпреки че Монтесито се намира на Тихия океан, слънцето залязва зад планините, а не в морето?

— Защото бреговата ивица гледа на юг в тази точка от крайбрежието, а планинската верига Санта Инез е разположена в посока изток — запад. Човек лесно се обърква, знам, особено новодошлите, но това е природен факт, мистър Касиди. Както и да е, не можете да ме заблудите. Сигурна съм, че вече знаете това. Пък и какво правите? Нима гледате залеза над океана? Мислех, че имате страшно много работа по ранчото.

Той отново въздъхна със съжаление, като си спомни как изглежда тя.

— За нещастие, къщата има нужда от малко ремонт, преди да стане обитаема. Сега в нея могат да живеят само плъхове и няколко лястовички, които са си направили гнездо в комина. Хората се нуждаят от малко повече чистота и удобства. Затова съм наел малка вила на Падаро лейн и гледам залеза, съвсем сам…

— И самотен — заключи тя вместо него, след което изгледа гневно Мая, която продължаваше да подслушва.

Мая завъртя във всички посоки кафявите си очи, заинтригувана, после побърза да сервира салатите. Ели определено флиртуваше.

Дан каза:

— Уцелихте, мис Периш Дувийн. А това ми напомня, че имам още един въпрос. Знам, че сте много заета работеща жена.

— Вие също сте на път да станете много зает работещ мъж. — Тя все още се усмихваше и притискаше слушалката към ухото си.

— Вярно е. Но предполагам, че дори вие понякога имате свободна вечер? Мислех, че това може да е добра възможност за вас да видите как върви състезанието. Да кажем, вечеря в „Чиноиз“!

Ели се засмя.

— Дани бой, аз не се състезавам с тях. Моето е просто още едно от малките заведения по крайбрежието на океана в Лос Анжелис, а другите са голяма работа.

После му даде същия отговор, който даваше и на всички други мъже, които напоследък я канеха на среща.

— Виж, съжалявам, точно сега нямам никакво свободно време. Може би по-късно…

Гласът й започна да заглъхва, затова той побърза да каже:

— Добре. Разбирам. Работата винаги е на първо място.

— Благодаря, все пак — добави тя и в гласа й се долови съжаление. Обаче вече виждаше, че клиентите започват да стават нетърпеливи и да се питат защо не им сервират храната. — Трябва да затворя.

— Добре. Както и да е, радвам се, че ви срещнах. За втори път.

— Дочуване — каза тя, този път с известно раздразнение, и затвори.

Мая стоеше със скръстени на гърди ръце, с издадена напред брадичка. Винаги се грижеше за приятелката си. Но дори тя не беше успяла да наруши бясното темпо, което Ели си беше наложила през последните години, и да я убеди, че трябва да общува и с други хора. Ето защо тя се развълнува, когато разбра, че Ели говори, и то мило, с мъж.

— Доста твърдо му отказа. Пропуснах ли нещо? Или наистина някой те покани на среща?

Ели кимна.

— Той беше.

— И? — Мая протегна ръка, за да й покаже, че не е необходимо да говори, защото тя вече знае отговора. — Не, не ми обяснявай. Каза му, че си прекалено заета. За Бога, Ели, не можеш да продължаваш така. Въздържанието е добро, когато човек е решил да бъде така, но можеш поне да поприказваш някой и друг час с мъж. Там, навън, има истински живот, Ели. Искам да кажа, трябва да има и нещо друго, освен работата. — Тя разпери ръце, при което, без да иска, събори бутилка вино. — Ето сега, виж какво направих. Вината е твоя!

Ели се усмихна. Познаваше избухливия темперамент на Мая, беше живяла достатъчно дълго с него.

— Казах му само, че в момента съм много заета — каза тя, като спокойно вдигна бутилката и взе парцал, за да почисти разлятото вино. — Ако обърнеш малко повече внимание на клиентите, вместо да подслушваш разговорите ми, щеше да забележиш, че на трета маса чакат за менюто.

Мая я изгледа гневно, после сви рамене.

— Тази вечер нямаме агнешко — каза тя с леденостуден глас на клиентите, докато им подаваше менюто. Тримата мъже я изгледаха удивено и тя им се усмихна, засрамена от маниерите си. — Но сосът на главния готвач, както и равиолите, са чудесни. Лично аз ви ги препоръчвам.

Много искаше да може по същия начин да препоръча и някой мъж на Ели. И да й предложи свободна вечер навън, вместо непрекъснатата работа.