Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sooner or Later, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Рано или късно

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-17-0204-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 53

Беше от онези дни, в които Калифорния се разкрива в цялото си великолепие — ясно небе, топло време. Лек бриз вълнуваше копринената повърхност на океана, а там, където слънцето я докосваше, превръщаше водата в златисти точици. Планините, които обграждаха Санта Барбара, бяха облечени в най-нежния нюанс на зеленото, а от другата страна на канала островите блестяха като издялани от розов мрамор. От мястото, не много близо до океана и затова недаващо възможност той да се види ясно, където се намираше гробището на Санта Барбара, нефтената платформа, простираща се чак до хоризонта, можеше да е редица бойни кораби, испанска армада, готова отново да завладее Калифорния. Определено беше ден, който мис Лоти би харесала. „Не искам някакъв си нещастен дъжд и още по-нещастни сълзи, сякаш я чуваше да казва Ели. Нека се пеят само ободряващи духа химни, а после да има шампанско за всички.“

В черната лимузина, която бавно следваше катафалката по улиците на Санта Барбара, мислите на Ели се върнаха към единственото друго погребение, на което беше присъствала. Съвсем ясно си спомни как седеше до мис Лоти в голямата черна кола, много подобна на тази, и следваше ковчега на родителите си. Спомни си отново как мис Лоти я беше облякла в бяла рокличка и черни обувки, лъснати до блясък, като че ли отиваше на парти. Днес се беше облякла в бяла ленена блуза без ръкави — дреха, която баба й много харесваше и в която винаги се радваше да я види. Беше взела назаем от Мая голяма черна сламена капела, а в панделката й беше затъкнала ароматна роза, носеше черни велурени обувки с висок ток и черна чантичка. Както обикновено, гримът й беше дискретен — малко пудра и леко червило. А големите черни слънчеви очила скриваха мъката в очите й. Подозираше, че заради очилата прилича на типична представителка на Лос Анжелис, но пет пари не даваше. Този следобед щеше да сподели мъката си с приятелите и познатите на мис Лоти, но болката беше все още в нея. Щеше да се справи с тъгата и с вината, но когато остане сама.

Почувства топлата длан на Дан върху своята и вдигна поглед към него.

— Добре ли си?

Тя кимна, щастлива, че той е с нея, благодарна, че го беше срещнала в онзи ден. Странно, но макар да го познаваше отскоро, той й беше толкова добър приятел, колкото близка й беше и Мая.

Седнала срещу нея в лимузината. Мая й се усмихна окуражаващо. Беше облечена в черна копринена рокля без ръкави, а в косата й имаше черна панделка. До нея, Пятовски беше много спретнат в тъмното сако и вратовръзка, взети назаем от Дан. А Дан беше безумно красив и съвсем различен от друг път в синия си костюм.

Дан знаеше, че Йохансен ще бъде там, че ще запишат церемонията на видеолента, дискретно, естествено. Не беше нещо ново фактът, че убиецът понякога посещава погребението на жертвите си. Беше явно нещо като глупаво чувство за победа, предположи Дан. Междувременно, той също щеше да държи очите си широко отворени, за да не пропусне някой от присъстващите. Същото щеше да направи и Пятовски.

— Сякаш можеш да помиришеш убиеца — беше му казал Пятовски същата сутрин. — Нещо във вида му сякаш задейства някакъв твой нерв и ти казва: внимавай, нещо не е наред с този човек. Ако е там, ще го усетим.

Съпровождани от ескорт мотоциклети, за да отстраняват уличното движение от тях, двете погребални коли минаха бавно по Стейт стрийт, следвани от стотици други.

Изпита почти облекчение, когато ковчегът на баба й, покрит с безброй дъхави бели рози, беше приет от преподобния Алън, който познаваше баба й от четирийсет години. Най-после мис Лоти беше всред приятели.

Като че ли целият град се беше стекъл на погребението й. Някои от присъстващите бяха толкова стари, колкото и самата мис Лоти и техните бели коси и приведени рамене предизвикваха в гърдите й тъга и нежност. Ели си спомни времето, как те идваха на партитата на баба й, как се отбиваха в коледната утрин, когато къщата имение винаги беше отворена, как се радваха на летните забави в градината, как играеха тенис, плуваха и се смееха, когато бяха млади. Отново си представи какво би казала баба й, ако имаше възможност: „Не скърбете, стари приятели. Не съжалявайте. Време е да си отидем и да сторим път на младите.“

Всички бяха там: кметът, членовете на градската управа, обществените фигури и знаменитостите, които живееха в Монтесито и познаваха съседите си от десетилетия. Управителят на „Билтмор“, някои от обслужващия персонал, собственици на местни магазини и собственикът на гаража, който обслужваше кадилака на мис Лоти още от купуването му през 1972.

Чен и Джейк също бяха тук и дори момчето беше дошло, за да й даде подкрепата си в този момент. Видя Майкъл Мейджърс и съпругата му, Харисън Такри, счетоводителя, банковия мениджър. И детектив Йохансен.

В тъмния си костюм и много изискана вратовръзка, Йохансен наблюдаваше опечалените, които пристигаха. Но не видя нито един съмнителен човек. Всички бяха достойни и уважавани люде И все пак, той знаеше толкова добре, колкото и всяко друго ченге, че много често убиецът не се различава по нищо от останалите. Йохансен не можеше да изтрие от съзнанието си компютърния екран, на който пишеше: ДУВИЙ… Старата дама се беше опитала да им каже нещо. Кого другиго е имала предвид, ако не Ели?

 

 

Погледът на Бък не се отделяше от Ели, елегантна в бялата си блуза, с прибрана на кок лъскава червена коса под черната капела. Знаеше, че е рисковано да посети погребението, но се чувстваше принуден да го направи. Беше много напрегнат и неспокоен. Но и много внимаваше. Гордееше се със способността си да разпознае ченгето от петдесет крачки. Един затворник си остава вечно затворник, независимо дали е бил затворен в „Хъдсън“ или във „Фулсъм“. Видя мъжете в тъмни костюми, които стояха със скръстени ръце на заден фон и ги разпозна начаса като детективи още щом се смеси с тълпата. Беше безупречно облечен, възелът на вратовръзката му също беше безупречен, а черните му обувки Гучи блестяха. Изглеждаше точно така, както и всички други — богатите адвокати, банкерите и бизнесмените. Той беше един от тях. Но въпреки това сърцето му подскочи, когато той видя Йохансен да стои на алеята до Ели. Като че ли тя му принадлежеше.

 

 

Докато наетите за това хора носеха ковчега на мис Лоти до отреденото за нея кътче от земята на един гален от бриза хълм, обърнат към морето, Дан си мислеше, че човек не би могъл и да мечтае за по-красиво и спокойно място — безкраен низ от тучни зелени ливади, цветя, сенчести дървета и паметни плочи на хиляди други жители на Санта Барбара, които са си отишли преди теб, много от които още от предишното столетие. „В смъртта също има последователност и безкрайност, помисли си той. Ако човек може да приеме нещата и да погледне на тях по този начин.“ Като ченге, той винаги беше виждал смъртта откъм най-лошата й страна — ужаса и трагедията на насилието, а същото се беше случило и с мис Лоти. Не беше лесно да се приеме такава смърт. Той видя камерите на телевизията да се насочват към Ели с надеждата, че тя няма да забележи това нахълтване в личния й живот. Погребението на мис Лоти се беше превърнало в обществен акт. Той стисна здраво ръката на Ели, когато преподобният Алън стигна до:

„Скъпи близки и приятели, събрали сме се тук днес, за да отдадем дължимото и последно сбогом на една истинска дама, Шарлот Амелия Стамфорд Периш, или мис Лоти за всички нас.“

Ели почувства как се плъзга по повърхността на времето и навлиза в спомените си за други мигове. Беше отново на погребението на родителите си… същите купове бели рози, същите оплаквачи, същото красиво място за покой с изглед към океана и нежният шепот на вълните, които се плискат в брега.

— Ще помолим Бог да даде достатъчно сили на нейната внучка Ели — продължаваше да говори свещеникът.

Пятовски съсредоточено разгледа любопитните, които надничаха над стената на гробището. Сред тях имаше привърженици на бягането за здраве, хора, които разхождаха кучетата си, и такива които вървяха по обикновените си дела. Всеки един от тях можеше да е убиецът.

Беше настъпил моментът, в който паството пееше химните. Бък знаеше всичките химни наизуст. Та нали като малък ходеше с майка си на църква всяка неделя! Докато не реши, че му е дошло до гуша. Като изписа на лицето си подходящо изражение на умерена скръб, той се заслуша в свещеника, който даваше тон за поредния псалм.

Химн номер двайсет и три извика сълзи в очите на Ели. Когато беше още дете и коленичеше до леглото си, за да си каже молитвата преди лягане, мис Лоти я беше научила на тези думи, пропити с нежност. Спомни си как в детството си вярваше, че Бог е единствено неин пастир, че той се грижи лично за нея, че й обръща специално внимание, с което я отделя от общото стадо. Дали душата й ще се възстанови някога? Струваше й се, че няма.

Изпълняваха музика от Хендел, нежна, вдъхновяваща. Преподобният Алън направи кръстния знак над ковчега. „Пръст при пръстта отива, прах — при праха…“

Бък внимаваше да не отиде прекалено далеч в играта, затова не се престори, че изтрива сълза, когато чу свещеника да произнася думите, които толкова дълго време беше копнял да чуе, но и не се усмихна, което много му се искаше да направи. Искаше му се да танцува и да вика „ура“ от радост. Най-после се беше отървал завинаги от проклетата мис Лоти.

Ели чувстваше силната ръка на Дан под своята, силното му рамо — до своето, рамо, на което винаги можеше да се облегне. За миг настъпи тишина. Само нежният шепот на океана под тях прекъсваше мислите на опечалените. Като вдигна високо глава и изправи гърба си, както я беше учила мис Лоти, тя хвана Дан за ръката и бързо се отдалечи.

 

 

Мис Лоти умееше да организира хубаво парти и Ели не се посрами с посмъртното парти, дадено в любимото място на баба й — „Билтмор“. Както винаги, добрият персонал на ресторанта се беше погрижил за всичко. Хотелът даваше на любимата си и най-дългогодишна клиентка най-доброто изпращане. Струнен оркестър изпълняваше мелодии от любими нейни шоута, избрани парчета от трийсетте години, като „Роберто“, от четиридесетте, като „Оклахома“ и така, докато стигнаха до осемдесетте, пример за които беше „Евита“. Имаше шампанско, разбира се, малки сандвичи със сьомга и краставица, на които тя така обичаше да се наслаждава всеки понеделник, когато идваше тук да пие чай, кифлички с крем и пресни ягоди и известната шоколадова торта на заведението. Защото беше четири часът, време за чай.

Бяха направили венец от рози, под който стояха Мая, Дан и Ели.

— Прилича по-скоро на сватба, отколкото на погребение — прошепна Мая.

Ели й се усмихна.

— Тя го искаше точно така. Чай в „Билтмор“ за последен път.

— Такава трагедия, мила моя — прошепна тъжно един от нейните приятели и се здрависа с Ели.

Всички бяха потресени от убийството. И много уплашени. Неща като това просто не се случваха в малки и спокойни селища като Монтесито.

— Това слага край на цяла ера — каза някой друг тихо. — Това място никога няма да бъде същото.

Бък се колебаеше дали да отиде на прощалното парти, защото знаеше, че е рисковано. Но гласът в главата му го убеждаваше да отиде. „Какво, по дяволите, защо не? Нямате да има такова парти, ако не беше ти.“ Като се усмихна при тази мисъл, той се качи в автомобила си и зави на ъгъла в посока към Билтмор. Вярно беше, всички там днес се бяха събрали заради него.

Като си взе чаша шампанско от таблата на минаващия край него келнер, Бък започна да се разхожда безцелно по моравата отпред. Усмихваше се и кимаше с глава на хора, които не познаваше, но кой можеше да го заподозре. Спираше да разговаря с най-старите от тях, които си мислеха, че сигурно го познават, но не могат да си спомнят. Защо иначе той би разговарял с тях? Бък беше извънредно доволен от хитростта си, от увереността, с която се държеше. Можеше да направи каквото и да било. Той беше властта. Взе си още една чаша шампанско и бързо я изпи, докато гледаше Ели, застанала под венеца от рози с Касиди. Също като двойка младоженци.

Отиде до шведската маса и си взе два сандвича със сьомга и краставица, с което се приближи още повече до тълпата. Ели дори не го видя. Той беше невидим за нея. Ядът му беше толкова силен, та му се струваше, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите. Болката пълзеше и скоро щеше да го завладее цялото. Като остави внимателно чинията обратно върху масата, той се отдалечи, с изправен и скован гръб, от тълпата и се приближи до бара. След два бърбъна се почувства по-добре. Гостите започваха да си тръгват. Той влезе в колата си, зави в съседната улица, паркира до тротоара и зачака.

Ели благодари на управителя и на персонала, като се питаше дали някога ще има сили да посети отново ресторанта, после влезе в колата. Шофьорът на лимузината не пое край гробището, а по Коуст вилидж роуд. Ели извърна глава, за да погледне към Хот спрингс роуд, когато го пресякоха. За нея това наистина беше краят на една ера.

Черната лимузина мина бавно покрай Бък и отново отнесе Ели далеч от него. Този път той не я последва. Нямаше смисъл. Докато беше с Касиди в ранчото му, той нищо не можеше да направи. Ядосан и разочарован, знаеше, че просто ще трябва да изчака, докато стъпка четири от неговия план бъде завършен. Рано или късно, Ели щеше да бъде негова.